Определение № 1015 от 10.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2210/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УП България 13“ ЕООД, представлявано от адв.Р. М., срещу решение № 126 от 26.04.2022г. по в.т.д. № 107/2022г. на Варненски апелативен съд, III състав, с което е потвърдено решение № 373 от 19.10.2021г. по т.д. № 1186/2020г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от „УП България 13“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби“ АД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.31, ал.1 и ал.5 ЗЕВИ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 2444,21 лева, представляваща цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2017г., сумата 720,43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 24.11.2017г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане; сумата 87 591 лева – цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2017г., сумата 24 963,45 лeва – обезщетение за забава за периода от 29.12.2017г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане; сумата 92 637,07 лева - цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2017г., сумата 25 706,87 лева – обезщетение за забава за периода от 25.01.2018г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е съобразил наличието на висящо производство по проверка за законосъобразността на решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. На следващо място твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ във връзка с § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ. Излага съображения, че въззивният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от месец юли 2015г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ. Твърди, че съдът неправилно е приложил последствията от отмяната на решение № СП-1 на КЕВР, тъй като не е анализирал по какъв начин тя се отразява в отношенията между страните по делото. Поддържа, че въззивният съд е следвало да спре производството по делото до окончателното влизане в сила на решене № СП-5 на КЕВР, както и да се произнесе по валидността му по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Навежда доводи за необсъждане на изложените от него аргументи и твърдения, касаещи отказа за плащане от страна на ответника и позицията на НЕК. Твърди, че в обжалваното решение липсва анализ на правната и фактическата обстановка, както и че същото е немотивирано и съдържа неверни констатации. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?

3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?

5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?

6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно – правния спор?

Касаторът въвежда по първия въпрос допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019г. по ч.т.д. № 1813/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 10 от 06.01.2021г. по ч.т.д. № 2479/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 25 от 10.01.2013г. по ч.гр.д. № 795/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 340 от 22.07.2019г. по ч.т.д. № 1250/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 456 от 03.8.2015г. по ч.т.д. № 1826/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 40 от 18.01.2018г. по ч.т.д. № 2586/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 23.12.2015г. по т.д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 155 от 11.01.2016г. по т.д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 11.06.2016г. по т.д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 26.04.2016г. по т.д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 28 от 28.04.2016г. по т.д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. По останалите въпроси поддържа наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД, представляван от адв.А. Т., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения относно липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД, представлявано от ст.юрк.М. А., изразява становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „УП България 13“ ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергиен обект, присъединен към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД /с предишно наименование „ЕОН България Мрежи“ АД/ на основание договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия; насрещните страни са сключили договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, както и че претендираните от ищеца суми са определени от доставчика на база преференциална ценова категория.

По спорния въпрос дали след достигането на т.нар. нетно специфично производство заплащането се извършва по цена за излишък на балансиращия пазар или приложение намират преференциалните цени, въззивният съд е съобразил, че процесният договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, е сключен въз основа на чл.94а, ал.3 ЗЕ и Закона за възобновяемите енергийни източници и биогоривата, като последният е отменен с приемане на Закона за енергията от възобновяеми източници /в сила от 03.05.2011г./. Намерил е, че преференциалните цени са определени с решение № Ц-10 от 30.03.2011г. в два варианта: в размер на 188,29 лв/МВтч за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа, и 172,95 лв/МВтч за ВяЕЦ, работещи над 2250 часа годишно. Обсъдил е изменението на ЗЕВИ от 01.01.2014г., както и изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015г. Посочил е приетото от КЕВР на основание § 17 от ПЗР на ЗЕВИ решение № СП-1 от 31.07.2015г. за определяне на нетното специфично производство на електрическа енергия, според което енергията се заплаща по преференциални цени, съобразно решение № Ц-10 от 30.03.2011г. Взел е предвид и приетото в чл.18 от процесния договор, че цената за продажба на електрическа енергия е регулирана и се определя от ДКЕВР, като е отбелязал, че към момента на подписването на договора цената е определена с решение № Ц-04 от 30.03.2009г. В резултат на този анализ апелативният съд е приел, че цената на изкупуване на произведената електрическа енергия не подлежи на свободно договаряне, а се определя от регулаторния орган в рамките на неговите правомощия и по предвидения в закона ред. В тази връзка е изтъкнал наложената с изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ промяна на изкупуваното количество енергия по преференциални цени, което е обвързано от нетното специфично производство, определено с решението на КЕВР.

На следващо място въззивният съд е намерил, че с решение № 1777 от 23.02.2018г. по адм.д. № 8522/2015г. на АССГ, потвърдено с решение по адм.д. № 5284/2018г. на ВАС, е отменена т.1.7 от решение № СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР; след решението на ВАС е постановено решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР, с което е установено нетно специфично производство на електрическа енергия в размер на 2000 КВтЧ за централи, работещи до 2250 часа по т.8 от решение № Ц-10 от 30.03.2011г.; с решение по адм.д. № 4422/2019г. на АССГ същото е прогласено за нищожно, а с решение № 6355 от 29.10.2019г. по адм.д. № 2016/2020г. на ВАС е отменено решението на АССГ. Поради това решаващият състав е приел, че не е налице окончателно влязло в сила решение, което да съобрази. Взел е предвид и практиката на ВКС и е заключил, че посоченият спор не е преюдициален.

Въз основа на тези съображения апелативният съд е приел, че с изменението на ЗЕВИ през 2015г. е променено количеството енергия, произведено от възобновяеми източници, което се изкупува по преференциални цени, като същото е ограничено до размера на нетно специфично производство за централите, работещи до 2250 часа, а произведеното количество енергия над този размер се остойностява по цена за излишък на балансиращия пазар. Отбелязал е, че приетото изменение води до промяна на ценообразуването в процесния договор, която е продиктувана от изменените пазарни условия. Отбелязал е още изпълнението на закона от КЕВР за определяне размера на нетно специфично производство за всяка една от централите с постановените решения, подлежащи на предварително изпълнение, независимо от оспорването им. Изложил е съображения, че законът и издадените въз основа на него решения на КЕВР не предвиждат централите да могат да преминават от една ценова категория в друга в зависимост от продължителността на часовете работа, поради което е приел за недопустимо разширителното им тълкуване по отношение начина на определяне на цената за изкупуване на енергия на регулиран пазар. Изтъкнал е, че целта на изменението на закона е постигане на баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвращаемост на производителите, заложена в преференциалните цени, без да се достига до възможност за неоснователно обогатяване. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до извода, че не е налице задължение за ответника като краен снабдител и титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с електрическа енергия да заплати стойността на енергията, произведена над нетното специфично производство по претендираната от ищеца цена. Намерил е, че с оглед това обстоятелство, както и предвид предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР, липсва основание за спиране на производството до приключване на спора по адм.д. № 4422/2019г. на АССГ, респ. за произнасяне по възражението за нищожност на решението на КЕВР. Изтъкнал е, че основание за заплащане на допълнителни количества енергия по преференциални цени би съществувало единствено, ако с ново решение КЕВР промени прага на нетното специфично производство, което по естеството си би представлявало ново основание на претенцията. Изтъкнал е още, че отмяната на решението на КЕВР, респ. прогласяването му за нищожно, не води до възникване на право на ищеца да получи плащане на по – висока цена, още повече, че решението е породило действие към процесния период и неговата отмяна ще бъде нов факт. Констатирал е, че на производителя е заплатено по преференциална цена произведеното количество електрическа енергия до достигане на нетното специфично производство на собствените му централи; ответникът е изпълнил задължението си за заплащане на гарантираната от закона цена, а остатъкът е заплатен по цена за излишък на балансиращия пазар. Поради това апелативният съд е приел предявените от „УП България 13“ ЕООД искове за неоснователни.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът за недопустимост на обжалваното решение се основава на твърдението, че въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, като в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019г. по тълк.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС е отказал да спре производството по делото до приключване на административното производство по жалба срещу решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. Във връзка с този довод са поставени първи и шести въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свързани с наличието на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за първи въпрос, съответно по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – за шести въпрос, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 60073 от 16.11.2021г. по т.д. № 1184/2020г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 60130 от 31.01.2022г. по т.д. № 1681/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 597 от 30.09.2019г. по ч.т.д. № 1628/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 241 от 28.05.2021г. по ч.т.д. № 985/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 236 от 27.05.2021г. по ч.т.д. № 429/2021г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 60293 от 04.08.2021г. по ч.т.д. № 926/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 60275 от 21.07.2021г. по ч.т.д. № 595/2021г. на ВКС, ТК, I т.о. и други. В посочената практика на ВКС е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители, са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници – до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство – по цена на излишък на балансиращия пазар. С § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Изтъкнато е, че законодателят е предвидил за тази категория ИАА, че искането за спиране изпълнението на оспорено по съдебен ред решение е недопустимо. Посочено е, че такива са и издадените на основание § 17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ решение № СП-1/31.07.2015г., решение № СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на решение № СП-1/31.07.2015г./ в частта относно т.1.7, касаеща вятърни централи, работещи до 2250 часа, респ. и решение № СП-1/15.10.2020г. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер на влезлите в сила решение № Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР вр. решение № Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Настъпилите до края на устните състезания нови релевантни за спора факти, включително във връзка с обжалване на ИАА, следва да се зачетат от решаващия съд на основание чл.235, ал.3 ГПК. Настъпилите след този момент откриват възможността за защита чрез нов иск или по реда на чл.303, ал.1, т.3 ГПК според спецификата на новия факт. Изводите на въззивния съд са изцяло в съответствие с така даденото разрешение от ВКС, поради което обжалваното решение не е вероятно недопустимо.

Останалите въпроси – от втори до пети включително, касаещи приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не отговарят на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото въззивният съд нито е отрекъл принципно задължението за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на приложим към спора индивидуален административен акт при наличие на предпоставките на чл.17, ал.2 ГПК, нито е приел извършването на такъв контрол за принципно недопустимо, в какъвто смисъл са наведените от касатора твърдения при обосноваване на въпросите.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 9780 лева с ДДС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение