Определение № 50 от 22.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 812/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Юробанк България“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от адв. Д. М., против въззивно решение без номер от 19 август 2021 г., постановено по в.гр.д. № 62/2021 г. по описа на Окръжен съд Монтана, в частта с която е потвърдено решение № 260069 от 19 октомври 2020 г., постановено по гр.д. № 3008/2017 г. по описа на Районен съд Монтана, за отхвърляне на предявените от касатора срещу Е. Г. А., с адрес в [населено място], искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, вр. чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на следните вземания на банката по договор за рефинансиране на потребителски кредити № .... ......./.......... г.: 20760,83 лева - договорна лихва за периода 10.01.2015 г. - 04.11.2016 г., като част от общо дължима договорна лихва за този период от 21671,84 лева; 774,57 лева - мораторна лихва за периода 10.08.2015 г. - 04.11.2016 г., като част от общо дължимо обезщетение за забава в размер на 874,65 лв.; 847,15 лева - цялата дължима сума за банкови такси за периода 12.01.2015 г. - 29.06.2016 г. В касационната жалба се твърди, че въззивният съд не е съобразил данните по делото за формирането на размера на лихвата по кредита, както и аргументите на банката, развити при разпита на вещото лице пред първоинстанционния съд, в писмените бележки и въззивната жалба; че предходните инстанции неправилно са възприели лихвите от капитализацията като реално погасяване. Поддържа се, че поставените от ответницата въпроси за допълнителна експертиза били неточни; че при констатация за неравноправност на клаузите за капитализация на лихвите, капитализирането на просрочените лихви се отменя и тези суми отново се превръщат в просрочени лихви, върху които се начислява и допълнително наказателна лихва от 10 %. Съгласно влезлите в сила решения, с които клаузите за капитализация на лихвите били прогласени за неравноправни, сумата от 21611,52 лева не трябвало да се капитализира към главницата, тоест тази сума съставлявала непогасени лихви – тя не била погасена нито като главница, нито като лихва след отмяната на капитализацията от съда. Не ставало ясно как е изчислена анюитетната вноска за лихва без увеличение на лихвен процент със спасителен период. Излагат се и доводи за неяснота на изводите на въззивния съд относно дължимостта на таксите по кредита. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се и че решението е очевидно неправилно. В отговор на касационната жалба ответницата Е. Г. А., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Д. Д., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. Срещу въззивното решение, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и се признава за установено в отношенията между страните, че Е. Г. А. дължи на „Юробанк България” АД сумата от 6603,28 лева - главница за периода 10.03.2015 г. - 04.11.2016 г., дължими по силата на договор за рефинансиране на потребителски кредит №...... ........./......... г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е подадена и насрещна касационна жалба от Е. Г. А., представлявана от адв. Д. Д.. В насрещната касационна жалба се заявява, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно, тъй като съдът е уважил възражението на А. в производството за недължимост на процесното вземане по отношение на непредявената част от частичния иск, вместо по отношение на частично предявеното вземане. В случая предмет на делото било само част от вземането за главница в размер на 6603,28 лева, поради което било нарушено диспозитивното начало, като възражението на А. било уважено и за сумата над 6603,28 лева до цялостния размер на претенцията (125584,97 лева). В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по тази жалба „Юробанк България” АД в отговор изразява становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. В обжалваното решение се приема за установено, че на 18.12.2007 г. страните са сключили договор за рефинансиране на потребителски кредити №..... ...../ 18.12.2007 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 105000 лева, а кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, кредитополучателите дължат годишна лихва в размер на сбора на базисния лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна лихвена надбавка от 0,45 пункта. Към момента на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева бил в размер на 7, 5 %; дължимите лихви се начисляват от датата на усвояване на кредита; при просрочие на дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, плюс наказателна надбавка от 10 пункта. След сключването на договора кредитополучателите не били в състояние да изплащат задълженията си по договора, поради което между страните били сключени общо дванадесет допълнителни споразумения за заплащане на по-ниски месечни вноски, но при увеличен размер на главницата чрез включване в нея на незаплатени възнаградителни лихви и по-високи лихвени проценти. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем с нотариална покана, връчена на длъжника на 12.09.2016 г., след което банката е подала заявление по чл. 417, т. 2 ГПК за част от дължимите съгласно счетоводните ѝ книги суми. Съобразено е, че с влязло в сила решение № 2253/24.08.2018 г., постановено по в.т.д. № 5514/2017 г. по описа на Апелативен съд София, е прогласена нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, на клаузи от допълнителните споразумения, с които се постига анатоцизъм. Съгласно приетото по делото допълнително заключение на счетоводната експертиза, главницата по кредита е била усвоена на два транша; за периода от отпускането на кредита до 04.11.2016 г., когато е изготвено извлечението от счетоводните книги, издадено за подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, са извършени погасителни вноски в размер на 3951,08 лева; дължимата непогасена главница към 04.11.2016 г. е 101048,92 лева. При тази фактическа обстановка въззивният съд приема, че е налице валидно облигационно отношение между страните, като банката законосъобразно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради непогасяване на задълженията по договора, поради което искът по отношение на претендираната главница се явява основателен. По отношение на исковете за лихви се сочи, че договорната лихва е определена на база базисния лихвен процент за жилищни кредити в размер на 7,5 на сто към момента на сключване на процесния договор, плюс надбавка от 0,45 пункта или в общ размер на 7,95 на сто. Съобразявайки този лихвен процент, вещото лице е посочило, че дължимата договорна лихва за периода от отпускането на банковия кредит до 10.01.2015 г., изчислена без едностранното увеличение на лихвения процент и без да се олихвява увеличението на главницата по процесния договор, съобразно влязлото в сила решение по в.т.д. № 5514/2017 г. по описа на Апелативен съд София, е в размер на 41229,13 лева; за периода 11.01.2015 г.-04.11.2016 г. дължимата договорна лихва, изчислена без едностранното увеличение на лихвения процент и без да се олихвява увеличението на главницата по процесния договор, съобразно същото решение, е в размер на 14030,83 лева; до 10.07.2015 г. погасените договорни лихви са общо 58350,45 лева. Поради това се приема, че за исковия период ответницата е надплатила 3090,49 лева, поради което не е имала непогасени задължения за лихва. За да отхвърли иска за дължимите такси, въззивният съд съобразява, че съгласно чл. 4, ал. 2 от договора за кредит, в началото на всяка следваща година, считано от откриването на заемната сметка по кредита, кредитополучателят заплаща на банката годишната такса за управление в размер на 0,3 % върху размера на непогасената главница към същата дата, а според заключението на счетоводната експертиза погасените от длъжника такси до 04.11.2016 година са в размер на 2920,63 лева, като тази сума била формирана върху недължима/увеличена главница, поради което е прието, че платените от длъжника такси са в по-висок размер от реално дължимия. Касационният съд приема, че допускането на касационното обжалване по единствено поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се налага поради липсата на предпоставките за това, очертани в чл. 280, ал. 1 ГПК. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Касаторът поставя следните въпроси: когато с влязло в сила съдебно решение е призната за неравноправна, съответно нищожна, клауза от допълнително споразумение, с което изтекли (просрочени) лихви се прибавят към главница, следва ли да се приемат тези суми като просрочени лихви от датата на просрочието, без да е необходимо изрично произнасяне на съда, като това се следва от прогласяването на клаузата за нищожна, и при констатиране от съда на неравноправна клауза, с която просрочени лихви се прибавят към главницата и тази клауза е прогласена за нищожна, следва ли съдът да начисли върху възнаградителната лихва и наказателната надбавка от 10 % съгласно чл. 3, ал. 3 от процесния договор, или това е действие, което кредиторът следва самостоятелно допълнително да извърши след влизане на решението в сила. По тези два въпроса изрично се поддържа противоречие с разрешението, дадено от ВКС в решение № 66 по т.д. № 1504/2018 г., II т.о. (очевидно грешка при записването на номера на решението, посочено от касатора като 1505/2018 г.). Твърди се още, че съгласно влязлото в сила решение № 2253 по в.т.д. № 5514/2017 г. по описа на Апелативен съд София, капитализирането на просрочените лихви в размер на 21611,52 лева е нищожно, като прибавянето им към главницата е отменено и тази сума се счита за просрочени лихви; решението не е допуснато до касационно обжалване с определение № 391 по т.д. № 2916/2018 г. по описа на ВКС, II т.о., и касаторът счита, че определението на касационния съд също спада към предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези въпроси на първо място следва да се отбележи, че от страна на касатора е сторено обвързване, което не е намерило място в изводите на съда – по първия въпрос: като какви следва да се третират съответните неправомерно прибавени към главницата изтекли/просрочени лихви, без да е необходимо изрично произнасяне на съда, а по втория – относно действията на кредитора след влизане в сила на съдебното решение във връзка с начисляване върху възнаградителната лихва на съответната наказателна надбавка. Начинът на формулиране на въпросите сочи по-скоро, че се поддържа наличието на порок на въззивното решение, който не може да бъде отстранен от касационния съд дори и в производството по чл. 290 ГПК. Отделно от това, дори и въпросите да бяха обуславящи, то не се разкрива единствено поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване. В цитираното решение на ВКС е даден положителен отговор на въпроса уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение по Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г.) чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. ВКС уточнява, че анатоцизмът е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Питанията на касатора в настоящото производство не са намерили разрешение в соченото решение на ВКС. Несподелима е тезата на касатора, че вторият посочен съдебен акт – определение на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, има характер на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Няма колебания в практиката на ВКС, че определенията, постановени в процедурата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационен контрол, не съставляват такава съдебна практика, която да може да бъде преценявана по допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК. Самата процедура по чл. 288 ГПК в цитираното търговско дело № 2916/2018 г. пък е имала за предмет само преценката на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, свързани с разрешенията на въззивния съд по иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сума, претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от служители/пълномощници на банката ответник. Влязлото в сила решение на въззивния съд, поради необжалването му с касационна жалба в съответната част, също не в обхвата на приложимата норма на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се обосновава допускането на касационното обжалване и по третия въпрос – длъжен ли е решаващият съд да се съобрази с констатациите (мотивите) и/или диспозитива на обуславящото влязло в сила решение, или е длъжен отново да събере доказателства в тази насока, и нарушава ли се принципът на непосредствеността, ако решаващият съд се съобрази с обуславящото влязло в сила решение. По този въпрос се поддържа противоречие единствено с определение № 266 по гр.д. № 1784/2017 г., I г.о., ВКС. В съдебния акт по соченото дело съдът се произнася по молба за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. По молбата съдът приема, че постановките на т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. и т. 9 от ТР № 2/2004 г. запазват действието си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г.; тъй като не е била налице хипотезата на чл. 295, ал. 2 ГПК (отмяна на въззивното решение при повторно касационно обжалване и разглеждане на делото от касационната инстанция по същество), искането по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е прието за неоснователно. Освен обстоятелството, че въпросът не е обвързан с конкретно разрешение на въззивния съд по настоящото производство, то не се разкрива твърдяното и единствено поддържано допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС. Цитираният съдебен акт не е от категорията съдебни актове, които следва да се преценяват в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и дори да беше от актовете в обхвата на съответната норма, то поставеният за тълкуване въпрос не е разрешен в него. Накрая, не се обосновава и второто поддържано основание за допускане на касационното обжалване – основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Касаторът мотивира искането си по това основание с твърдението, че съдът неправилно е възприел счетоводните записвания, вследствие на което е отхвърлил претенцията за лихви. Очевидната неправилност съставлява порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Всичко, което изисква допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност на основанията на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Такова проявление на очевидна неправилност не се установява от съдържанието на съдебния акт. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилното им тълкуване от въззивния съд, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива, обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Недопускането на касационното обжалване по жалбата на „Юробанк България“ АД води до неразглеждане на жалбата на Е. А., предвид правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК. При този изход на спора е основателно искането на адв. Д. Д. за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Е. А.. При условията на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се присъжда сумата от 1810,82 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,