Определение № 209 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 597/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 1068 от 25.10.2021 г. по в. гр. д. № 1235/2021 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 260724/22.10.2020 г. по гр. д. № 13613/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 26 състав, в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на М. Б. М. сумата от 35 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие падане на 11.04.2018 г. от неравнина на тротоарната настилка, находяща се в [населено място], на [улица], пред магазин на № 45, ведно с лихвата за забава, считано от 11.04.2018 г. до окончателното изплащане. След отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част въззивният съд е присъдил на М. М. още 5000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва.

Въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 11.04.2018 г. около обяд ищцата, заедно със сестра си /свидетелката Е./, пазарували в магазин за подаръци, находящ се в [населено място],[жк], [улица]. На излизане от магазина ищцата стъпила на фалшиво стъпало под прага на магазина и паднала. Фалшивото стъпало било под стъпалото на магазина, с височина 4 см. и дължина 14 см., което отгоре, при стъпване, не се виждало. Ищцата стъпила на него, но не с цял крак, защото било късо, а на ръба му, и паднала. След падането не можела да мръдне, затова извикали Бърза помощ. Приели ищцата в болница, където установили счупена тазобедрена става. Направили ѝ операция. Възстановявала се дълго време, около 2-3 месеца, била с помощни средства /проходилка, патерици/, докато започне да ходи нормално. Към момента вече се е възстановила, ходела самостоятелно, но не както преди, а по-бавно. Изпитвала уплаха като слизала по стъпала. При натоварване на крака изпитвала болка. Едва преди година /лятото на 2019 г. /ищцата започнала да излиза отново навън. Преди инцидента винаги ходела с равни обувки, много рядко с токчета, била с тегло около 65 кг., движела се бързо. Сега била бавна в движенията си. След инцидента фалшивото стъпало било премахнато.

Прието е, че фактическата обстановка се установява от разпитаните свидетели – сестрата и дъщерята на ищцата, както и свидетеля Я., който има офис в близост до процесния магазин и има наблюдения за наличието на фалшивото стъпало и последващото му премахване. Съдът е кредитирал показанията на първите две свидетелки като логично обосновани и вътрешно непротиворечиви, при условията на чл. 172 ГПК. Прието е, че по делото е представен от свидетеля Я. снимков материал на фалшивото стъпало, който не е годно доказателствено средство, доколкото не е събран по предвидения в ГПК ред, но съдът е придал основно тежест на показанията на св.Я., като обективни и безпристрастни. Въз основа на същите е приел за доказано наличието на неправилно поставени плочки на нивото на тротоара пред магазина. За механизма на падането съдът се е доверил на свидетелката Е., сестра на ищцата, която е присъствала на инцидента.

Прието е, че с решение на ТЕЛК № 3112/3.12.2018 г. на ищцата е с определена 50% трайно намалена нетрудоспособност, пожизнено.

Съдът е кредитирал и неоспореното заключение по допуснатата съдебно-медицинска експертиза, от което се установява, че вследствие на претърпяната злополука ищцата е получила фрактура на шийката на лявата бедрена кост, което е довело до оперативна смяна на лява тазобедрена става с изкуствена и е причинило трайно затруднение на движенията на пострадалата за не по-малко от 3 месеца. Тази травма се получава най-често при падане от собствен ръст и е характерна за хора над 60 г. възраст. За лечението на описаната травма е необходим период от около 6 месеца. Получената травма и последвалото лечение обикновено създават затруднения при движението, самообслужването, неудобства при спане за период не по-малък от 6 месеца. Ищцата се е нуждаела от помощ от близки за ежедневните си нужди за не по-малко от 4 м. През първия месец и в началото на раздвижването пострадалата е имала затруднение в битовото си обслужване и нарушение на обичайния ритъм на живот. Вещото лице е посочило, че болките и страданията, причинени на ищцата, са били най-интензивни непосредствено след травмата и в началото на раздвижването.

От правна страна съдът е приел, че предявеният иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от процесния инцидент е доказан по основание и в претендирания размер от 40 000 лв. Претърпените вреди подлежат на обезщетяване на основание чл. 49 ЗЗД, доколкото са свързани с човешка дейност по поддръжка и реконструкция на тротоарна площ и прилежащите стъпала, водещи до вход на магазин, който безспорно е публична общинска собственост. Като се е позовал на практика на ВКС въззивният съд е приел, че при деликта, когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т. ч. общините, са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона - добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение.

Прието е, че процесната част от тротоара, в непосредствена близост до магазини на [улица], е част от инфраструктурната мрежа, а нормата на чл. 30, ал. 4 ЗП възлага в тежест на общината контрол върху изграждането, поддържането и ремонта ѝ. Като не са констатирали проблем на тротоара по протежението му, където било поставено фалшиво стъпало, служителите на ответната община са в неизпълнение на законово възложените им задължения, поради което са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на общината. Разпоредбата на чл. 30, ал. 4 и чл. 31 ЗП задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Наличието на неправилно поставени стъпала с нарушена или повдигната конструкция или неправилно поставена фалшива основа на стъпалата на тротоара представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията на общината и съобразно приетото в практиката на ВКС от гледна точка на деликтната отговорност, посоченото деяние представлява противоправно бездействие и ангажира отговорността на общината по реда на чл. 49 ЗЗД. Поддръжката и ремонтната дейност на тротоарите на улиците в [населено място] е задължение на СО, без оглед на това на кого конкретно е възложена тази дейност, а настъпилите вреди в резултат на бездействието на общината да отстрани повредата/неправилно поставени стъпала на тротоара, т. е. да постави правилно стъпалата в непосредствена близост до магазин, ангажира отговорността ѝ по чл. 49 ЗЗД. Мястото е част от градската среда, тротоарът е с обществено предназначение и предвид свободния достъп до него се е налагало предприемане на обезопасителни мерки по цялата повърхност на съоръжението, разположено на тротоара. Задължението за обезопасяване се извежда от общото задължение да не се вреди другиму с оглед местонахождението на магазина, свободния достъп на хора до него и обичайното преминаване по това място на много пешеходци.

Прието е, че на основание чл. 64, ал. 3 ЗУТ общината е задължена да изгражда, поддържа и ремонтира за своя сметка поземления участък, в който е настъпил инцидента - като част от уличната инфраструктура. Задължение на всяка община е да поддържа уличната мрежа в града като нейна общинска собственост в изправност, да сигнализира незабавно за препятствия или други опасности по него и да ги отстранява в най-кратък срок, съгласно разпоредбата на чл. 167, ал. 1 ЗДП. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между бездействието на служителите на общината, настъпилия деликт и причинените в резултат на него вреди, поради което следва да бъде ангажирана отговорността та общината.

Прието е, че справедливото обезщетение следва да отчете възрастта на пострадалата към момента на инцидента - 66 години, икономическата конюнктура в страната за 2018 г., факта, че ищцата е получила средна телесна повреда, която е усложнена предвид нейната възраст, извършената оперативна интервенция със смяна на тазобедрената става, периодът на възстановяване от около 6 месеца, в който пострадалата е имала затруднение в битовото си обслужване и нарушение на обичайния ритъм на живот, както и факта, че с решение на ТЕЛК № 3112/3.12.2018 г. ѝ е определена 50% трайно намалена нетрудоспособност пожизнено. Отчетено е, че болките и страданията са били най-интензивни непосредствено след травмата и в началото на раздвижването, че е променен напълно стереотипът на живот и походката на ищцата, която не смеела да излиза сама навън и вървяла много бавно. Прието е, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 40 000 лв.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Столична община.

Жалбоподателят счита, че по делото не е установен механизмът на получаване на увреждането, както и обстоятелствата, при които се е случил инцидентът. От доказателствата по делото ставало ясно само това, че при излизане от магазина ищцата е паднала, но обстоятелствата около самото падане не били изяснени. По неясен начин съдът приел, че общината носи отговорност за „фингираното лъжливо стъпало“, като този извод бил основан на доведените от ищцата свидетели, един от които е в близка родствена връзка с нея – сестра, а другият – близък приятел, който не е бил очевидец на случилото се. Свидетелските показания неправилно са кредитирани въз основа на снимков материал, представен от ищцата, който не представлява годно доказателствено средство, събрано по реда на ГПК. Съдът не изследвал възможността лъжливото стъпало да е функционално свързано с основното стъпало на търговския обект. Към датата на завеждане на делото това стъпало въобще не е съществувало, а и не може да се установи, в т.ч. и технически, дали стъпалото въобще е съществувало. От приложените по делото официални справки е видно, че никога не е имало данни за съществуването на подобно стъпало.

На следващо място жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно приложил чл.52 ЗЗД. Към момента на настъпване на инцидента на 11.04.2018 г. минималната работна заплата била 510 лв. Пострадалата е претърпяла само една медицинска интервенция, без усложнения, и не е доказано да е получила болки над обичайните. Не са получени осакатявания и загрозявания, водещи до чувство на срам и смущения.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. Въззивното решение противоречало на ППВС № 4/68 г. и на практиката на ВКС по сходни случаи, в които съдът е присъждал по-ниски обезщетения за неимуществени вреди, вариращи между 18 000 лв. и 35 000 лв. – определение № 60614 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 1377/2021 г. на ВКС, IV-то г.о.; определение № 388 от 7.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3650/2019 г., III г. о., решение № 189 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 517/2020 г., III г. о. Обезщетението за неимуществени вреди следва да служи за справедливо възмездяване на болките и страданията на пострадалия, но не и като средство за неоснователно обогатяване - решение № 139 от 9.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 873/2020 г., IV г. о.

2. Двете предходни инстанции основали свой решаващ извод по делото за механизма на получаване на увреждането на снимков материал, който не представлява годно доказателстевно средствено средство. Трайната съдебна практика на съдилищата била категорична, че е недопустимо съдът да основава изводите си, било то за кредитиране или не на свидетелски показания, въз основа на доказателства, които не се събират по предвидения от закона ред – в този смисъл решение 91/1882 г. на ВКС; решение № 696/1933 г. ВКС-II; решение 5/1884 г. на ВКС, решение № 84-II от 05.05.1983 г., I-во г.о., решение № 316/12.04.1985 г. на ВС, II-ро г.о., решение № 630/09.10.1995 г. на 5-чл. с-в.

3. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следните въпроси:

• По какъв начин икономическата обстановка в страната към датата на настъпване на увреждането следва да повлияе при определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди при съобразяване на размера и вида на същите;

• Налице ли е несправедливо обогатяване на пострадалия, когато присъденото обезщетение за неимуществени вреди надвишава обезщетенията, присъждани по сходни и аналогични случаи;

• Допустимо ли е съдът да кредитира свидетелски показания въз основа на снимков материал, който не представлява годно доказателство, тъй като не е събран по реда на ГПК.

Ответникът М. Б. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Не са налице обаче основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място – жалбоподателят е формулирал въпроси по чл.280, ал.1 ГПК само във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Липсват формулирани въпроси във връзка с другото основание по чл.280, ал.1, т.1, а това е задължение на жалбоподателя, съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Само на това основание е достатъчно да се отклони искането за допускане на касационно обжалване по твърденията за противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Независимо от това настоящият състав намира за необходимо да посочи следното:

Въззивното решение е постановено в пълно съответствие с ППВС № 4/68 г., в което са дадени общи разяснения за прилагането на критерия за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД. Съдът е обсъдил всички обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.

Посочените от жалбоподателя определения № 60614 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 1377/2021 г. на ВКС, IV-то г.о., и № 388 от 7.05.2020 г. по гр. д. № 3650/2019 г. на ВКС, III г. о., са постановени в производство по чл.288 ГПК и съгласно т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не представляват практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Освен това следва да се посочи, че по тези дела ВКС не е определял размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Обезщетенията са били определени от въззивния съд и ВКС е бил сезиран с искане намаляването им, тъй като жалбата е била подадена от осъдената страна. ВКС не е допуснал касационно обжалване.

Решение № 189 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 517/2020 г., III г. о., не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, по това дело случаят е близък до този по настоящото дело, тъй като също става въпрос за неимуществени вреди, причинени от падане, при което е настъпило счупване на бедрена кост с последвала операция по смяна на ставата. По това дело е имало и счупване на големия израстък в дясна раменна става, т.е. още едно обстоятелство, което влияе на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е определил обезщетение в размер на 35000 лв., което е с 5 000 лв. по-ниско от обезщетението по настоящото дело. Следва да се има предвид обаче обстоятелството, че по посоченото дело вредата е настъпила през 2012 г., докато по настоящото дело това се е случило през 2018 г., когато са настъпили промени в обществено-икономическите условия в страната, а това е фактор, който съдът отчита при прилагането на чл.52 ЗЗД. Следователно в случая делата не са сходни или аналогични и неправилно се твърди, че има противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС във връзка с прилагането на чл.52 ЗЗД.

Изцяло неотносимо към спора по настоящото дело е и решение № 139 от 9.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 873/2020 г., IV г. о., тъй като случаите по двете дела са напълно различни. По това дело е изразено принципно становище, че размерът на присъденото обезщетение не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. В настоящия случай не може да се твърди, че е налице неоснователно обогатяване при присъждане на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за доказателственото значение на снимковия материал. Въззивният съд не е зачел като доказателство приложените по делото снимки, които онагледяват т.нар. „фалшиво стъпало“. Той е основал извода си за наличието му и за неговата роля при настъпилия инцидент от показанията на свидетелите Е. и Я.. Дори и без снимките съдът може да изгради представата си за това стъпало само от описанието му от свидетелите. Затова не може да се говори за някакво противоречие между въззивното решение и практика на ВС и ВКС, която според жалбоподателя отрича възможността на съда да основава решението си на негодни доказателства. Освен това жалбоподателят се позовава на архивни решения, които не е приложил - решение 91/1882 г. на ВКС; решение № 696/1933 г. ВКС-II и решение 5/1884 г. на ВКС. Затова няма как да се провери тяхното съдържание. Останалите решения не разкриват противоречие с обжалваното въззивно решение, тъй като нямат за предмет въпроса дали съдът може да цени като доказателство по делото снимков материал. Решение № 84-II от 05.05.1983 г. има предвид писмени свидетелски показания, които са недопустими пред съд; решение № 316/12.04.1985 г. на ВС, II-ро г.о. - незаверени ксероксни копия от документи и непреведени документи на чужд език, а решение № 630/09.10.1995 г. на 5-чл. с-в. - незаверени доказателства. Следва да се има предвид обаче служебно известното на настоящия състав решение № 136 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., според което видеозаписът е веществено доказателство, което съдът следва да цени. Ако въззивният съд по настоящото дело беше основал решението си на представените снимки, решението му би било в съответствие с посоченото решение на ВКС.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не съществува колебание в съдебната практика, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди един от преценяваните фактори са обществено-икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането. Това означава, че съдът отчита настъпилата инфлация, като няма точна рецепта, по която да става това. Общият принцип е, че при сходни случаи, когато разликата е само в момента на настъпване на вредите, по-старите вреди се обезщетяват в по-нисък размер, тъй като към този момент инфлацията е била по-ниска, т.е. парите са имали по-голяма покупателна способност. Съдилищата се стремят при сходни случаи, отчитайки момента на настъпване на вредите, да присъждат сходни обезщетения и това е принцип, по който няма колебание в съдебната практика. В болшинството от случаите обаче ситуациите са различни, различни са показателите, които определят размера на вредите и оттук не може да има общо правило, което съдът да следва, за да се получи еднакъв резултат. Що се отнася до снимковия материал, по-горе беше посочено решение № 136 от 11.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 602/2010 г., IV г. о., според което видеозаписът е веществено доказателство. Същото разрешение се прилага и за снимковия материал.

При този изход на делото на ответницата следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 1410 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 08.02.2022 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,