Определение № 60244 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1015/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сайлест” ЕООД, гр. Бургас срещу въззивно решение № 260024 от 19.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 245/2020г. на Пловдивския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил като недопустимо решение № 513 от 20.12.2019г. по гр.д. № 727/2018г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта, с която по предявения от „Сайлест” ЕООД против „Ватия холдинг”АД иск с правна квалификация чл.109 ЗС ищецът е оправомощен да извърши демонтирането и премахването от имот с идентификатор 69835.62.680 по КККР на гр. Стрелча, с площ от 39 728 кв.м, на описаните в решението машини и съоръжения; отменил е първоинстанционното решение в останалата му част и вместо него е отхвърлил иска за осъждане на ответника да преустанови неправомерното ползване на част с площ от 4850 кв.м от посочения имот, собственост на ищеца, върху която площ, представляваща промишлена товаро-разтоварна площадка, и находящата се в нея сграда са разположени собствени на ответника машини и съоръжения, описани в решението, и да ги премахне за собствена сметка в десетдневен срок от влизане на решението в сила, както и исковете по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 17 020,31 лв., обезщетение за лишаване от ползването на посочената част от имота за периода 05.01.2017г. до 07.11.2018г. и сумата 10 000 лв. /част от общо дължимите 65 000 лв./, обезщетение за лишаване от ползване на находяща се в имота сграда с площ от 357 кв.м за същия период. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с постановление за възлагане № 8 от 13.07.2016г. по т.д.№ 66/20110г. на Пазарджишкия окръжен съд на основание чл.717 ТЗ на ищеца в първоинстанционното производство е възложен недвижим имот, представляващ обособена част, включваща: производствен терен с площ от 35 000 кв.м, означен с кадастрален № 000680 в м.„Радин дол” по КВС на гр. Стрелча, намиращите се в него осем сгради, които не са предмет на иска, както и описаните в постановлението строителни съоръжения. Посочено е, че към този момент имотът е бил с площ от 39 733 кв.м. и след възлагането е бил съсобствен между ищеца и „Булгармин инженеринг”АД, гр. Панагюрище, като между двете дружества съществува спор за правото на собственост върху 4733 кв.м. С нот .акт № 162/2005г. „Булгармин инженеринг”АД е закупил от „Ватия”АД производствен терен – ПИ № 000680 в м. „Радин дол” по КВС на гр. Стрелча. По графични измервания имотът е с площ от 39 733 кв.м, а по АЧДС – 35 000 кв.м. На скица № 350 от 29.12.1997г. на техническата служба на общината, приложение към акта за частна държавна собственост, е отразен терен извън регулацията на гр. Стрелча, включващ площадка „А” с площ от 20 000 кв.м, в т.ч. застроена площ 3176 кв.м, и площадка „Б” с площ 15 000 кв.м, в т.ч. застроена площ 138 кв.м, които нямат обща граница. На скица № КО7344 от 27.12.2016г., издадена от ОСЗ –Панагюрище, ПИ № 000680 е отразен с площ 39 733 кв.м. Разликата в площите по двете скици се дължи на включването към площта на ПИ № 000680 на терен с площ 4733 кв.м, свързващ двете площадки, който е извън пространствения обхват на АЧДС и на постановлението за възлагане. В документите липсват посочени граници на товаро-разтоварната площадка и нейната площ и точно местоположение не са установени от вещото лице. Обособеният в поземления имот производствен терен с площ от 3946 кв.м, застроен с производствена сграда от 347 кв.м, върху който са разположени присъщи на производството машини и съоръжения, не може да се идентифицира като възложената на ищеца площадка. Върху част от терена, възложен на ищеца, са налице съоръжения, като част от производствена линия, с които се осъществява производствена дейност, но по делото липсват данни тази дейност да се осъществява от ответника и с машини, негова собственост, или че осъществява фактическа власт върху тях на друго основание. С оглед на това и направеното от ответника възражение, че не ползва тази част от имота и не е собственик на монтираните там машини и съоръжения /имал е подобни машини, но ги е продал и понастоящем не знае на кого са и къде се намират/, съдът е приел, че ищецът не е доказал да е собственик на територия от 4850 кв.м от ПИ № 000480; че в нея ответникът е разположил машини и съоръжения и извършва производствена дейност, респ. че предявените искове по чл.109 ЗС и чл.59 ЗЗД са неоснователни. Посочено е, че искането ищецът да премахне за сметка на ответника машините и съоръженията е недопустимо, тъй като представлява иск по чл.526 ГПК, който може да се предяви само в изпълнителното производство пред съдебния изпълнител. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Когато въззивният съд отмени решението на първата инстанция и реши спора по противоположен начин, длъжен ли е в мотивите си да обсъди поотделно и в съвкупност всички доводи, твърдения и възражения на страните и да се произнесе по същество по тях, както и да обсъди всички релевантни за спора доказателства и да изложи мотиви относно това кои от тези доказателства кредитира и кои не и по какви съображения, и представлява ли необсъждането на всички доводи, твърдения и възражения и на всички доказателства съществено нарушение на съдопроизводствените правила; 2. При няколко обективно съединени иска длъжна ли е въззивната инстанция, когато се произнася отново и формира собствено решение по тях, различно от това на първата инстанция, да изложи собствени мотиви относно основателността на всеки един от тези обективно съединени искове; 3. Може ли въззивната инстанция да отхвърли иска поради недоказаност на факт, който първоинстанцион-ният съд е приел за ирелевантен на спора, изключил го е от обхвата на фактите, които следва да бъдат установени, и е отказал да допусне поисканите доказателства за установяването му; длъжен ли е в този случай въззивният съд, след като е преценил, че този факт е от решаващо значение за делото, да изготви нарочен доклад, в който да насочи страните, че счита този факт за съществен, да разпредели доказателствената тежест и да укаже на страната, че не е посочила доказателства за установяването му, като даде възможност на страните да сочат доказателства за установяването му; 4. Разпоредбата на чл.297 ГПК задължава ли въззивната инстанция да се съобрази с влезли в сила съдебни актове след постановяването на първоинстанционното решение до провеждане на съдебното заседание във въззивната инстанция, с които актове е решен спорът относно правото на собственост върху поземления имот, за който се отнася искът по чл.109 ЗС; 5. Разпоредбата на чл.526, ал.1 ГПК за реализиране правата в изпълнителен процес, пречка ли е за предявяване на претенциите по исков ред, по реда на чл.109 ЗС; 6. Представлява ли площта на поземлен имот съществен индивидуализиращ го белег; 7. Допустим ли е иск с правно основание чл.109 ЗС, предявен от съсобственик, притежаващ повече от половината от правото на собственост, и такъв иск ще бъде ли основателен относно целия поземлен имот или само по отношение на притежаваната от съсобственика идеална част от имота; 8. Кои е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.109 ЗС- лицето, което е извършило неоснователното действие и е създало фактическото състояние или лицето, което се ползва от това фактическо състояние и 9. За да се уважи иск с правно основание чл.109 ЗС, необходимо ли е ответникът по иска да се ползва реално от извършеното от него неоснователно действие и създаденото в резултат на това действие фактическо състояние или искът би бил основателен само поради факта, че действието е извършено и създаденото фактическо състояние в резултат на това действие все още не е премахнато; кое е лицето, което следва да премахне последиците от неоснователното действие – което ги е извършило или собственикът на движимите вещи, които пречат на собственика на земята да се ползва в пълния обем от правото си на собственост. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата „Ватия Холдинг”АД е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора многобройна на практика на ВКС /ТР № 1/2001г на ОСГК, ТР № 1/2013г. на ОСГТК, Р № 331 от 04.07.2011г. по гр.д.№ 1649/2010г., ІV г.о., Р № 149 от 03.07.2012г. по гр.д.№ 1084/20111г., ІІІ г..о и др./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин. В решението са направени самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като представените във въззивното производство писмени доказателства /влезли в сила решения, с които е отхвърлен искът на трето лице срещу ищеца за делба на имот № 000680 и е прекратено производството по иска му по чл.75 ЗС/ са приети за неотносими към настоящия спор, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Вторият поставен въпрос, който е свързан с първия, също не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд е приел, че е предявен един иск по чл.109 ЗС, с който ищецът претендира ответникът да преустанови ползването на част от имота му и на промишлена сграда в тази част, в която е разположил свои машини и съоръжения, с които осъществява производствена дейност, като е изложил съображенията си защо го приема за неоснователен, които се отнасят както за мястото, така и за сградата. Поради неоснователността на иска по чл.109 ЗС за неоснователни са приети и обусловените искове по чл.59 ЗЗД. Третата група въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на данните по делото, поради което не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая първоинстанционният съд не е приел обстоятелството за местонахождението на процесната площадка “промишлено-товаро-разтоварна” за ирелевантно, а поисканият разпит на бившия синдик на „Булгар Минерали Стрелча”АД за посочени в т.18 от становище-молба от 25.02.2019г. обстоятелства е оставена от окръжният съд без уважение по съображения, че без значение за разрешаването на спора е коя част от имота в един минал момент към 2011г., докато същият е бил синдик или дори и към настоящия момент, този свидетел или друго лице възприема като ”товаро-разтоварна площадка”. Съгласно дадените с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2 ГПК дори в посочената от касатора хипотеза въззивната инстанция не дължи изготвяне на нов доклад по делото. Не могат да обусловят касационното обжалване и следващите поставени въпроси, които съгласно посочените по-горе съображения на въззивният съд за постановяване на обжалваното решение не обуславят изхода на спора. Във връзка с тях следва да се отбележи, че влязлото в сила решение за отхвърляне на предявения от трето лице срещу касатора иск за делба на поземления имот не обвързва ответника по настоящото дело, който не е негов правоприемник и с него не е решен спора относно правото на собственост върху поземления имот. Освен това спорът по делото е относно обема на притежаваните от ищеца права върху имота, а не за неговата площ, и съдът не е приел, че тя е негов съществен индивидуализиращ признак, както и че искът по чл.109 ЗС е недопустим, респ. неоснователен, тъй като е предявен от съсобственик. Според установената практика на ВКС пасивно легитимиран да отговаря по негаторния иск е лицето, което поддържа противоправното състояние към момента на предявяване на иска, дори то да не е създадено от него. С посоченото от касатора във връзка с последния въпрос решение № 409 от 20.06.2012г. по гр.д.№ 1411/2010г. на ВКС, ІV г.о., е разгледан иск за неоснователно обогатяване и не се отнася за иска по чл.109 ЗС, поради което противоречие на обжалваното решение с него не е налице. Петият въпрос е поставен във връзка с обусловена от изхода на този иск претенция и сам по себе си също няма обуславящо изхода на спора значение. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,