Определение № 347 от 02.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 2845/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. К. и Д. Р. К. срещу решение № 1422 от 7. 06. 2018 г. по гр. д. № 5833/2017 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав. С него, след отмяна на решение от 27. 07. 2017 г. по т. д. № 122/2016 г. на Врачански окръжен съд, е отхвърлен искът по чл. 124 ГПК, предявен от Д. А. К. и Д. Р. К. срещу „Първа Инвестиционна Банка“ АД и „Д. Е.“ ЕООД за признаване за установено, че не съществува ипотечното право по отношение на вземането, което „Първа Инвестиционна банка“ АД има към „Д. Е.“ ЕООД, за което е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3571/2016 г. на Сливенски районен съд за сумата от 400 000 лв., и касаторите са осъдени да заплатят на банката разноски в размер на 10 339, 80 лв. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи за неправилност на изводите на Софийски апелативен съд, че в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 82/2013 г. и анекс № 4 от 29. 12. 2015 г е изразена обща воля договорната ипотека да обезпечава вземането на банката, което ще се формира въз основа на цитирания анекс и променения с него предмет на договора за кредит. В нарушение на чл. 167, ал. 2 и чл. 170 ЗЗД въззивният съд приел, че съгласието в цитираните нотариален акт и анекс е от значение за обхвата на ипотечното право. Неправилно било и изразеното от въззивния съд становище, че не е необходимо отбелязването на измененото кредитно правоотношение /чл. 171 ЗЗД/. Изводът на въззивния съд, че ипотеката обезпечава вземането, формирано въз основа на анекс № 4 от 29. 12. 2015 г., за което е издадена заповедта за изпълнение, бил направен в нарушение на чл. 167, ал. 2 ЗЗД и на прогласения в него принцип на специалност на ипотеката досежно обезпеченото вземане. Въззивният съд, без да съобрази спецификата на случая и без да обсъди направените доводи за липса на тъждество между вземането, описано в договора за ипотека, и вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, както и за неприложимост на чл. 174 ЗЗД, тъй като става въпрос за съвсем друго вземане, изложил лаконични съображения, касаещи общо изменението в кредитното правоотношение и волята на страните да запазят обезпеченията по него, с които аргументирал крайния резултат по делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касационните жалбоподатели се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация. Ответникът по касационната жалба „Първа Инвестиционна Банка“ АД изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба „Д. Е.“ ЕООД не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за банков кредит № 000СL-L000020 от 26. 01. 2009 г. „Първа Инвестиционна Банка“ АД е предоставила на кредитополучателя „Д. Е.“ ООД, представляван от Д. К., кредит в размер на 11 000 000 лв. с предмет съгласно т. 4: 1. обезпечаване на плащанията по издадени от банката банкови гаранции по нареждане на кредитополучателя и 2. обезпечаване вземанията на банката по предоставен на кредитополучателя овърдрафт за оборотни средства в размер до 2 млн. лева. Срокът за усвояване на кредита е до 16. 12. 2011 г., а за погасяването му – до 16. 01. 2012 г. Съдът е установил, че с анекс № 1 от 27. 07. 2011 г. и анекс № 2 от 21. 09. 2012 г. към горния договор страните са се споразумели за промяна в срока за усвояване на кредита и за крайното му издължаване, както и за промяна в предназначението му /анекс № 2/. Констатирал е, че с анекс с № 3 от 13. 06. 2013 г. страните по договора за кредит са се съгласили да бъде променен предметът на договора за банков кредит от 26. 01. 2009 г., както следва: 1. за обезпечаване вземанията на банката по предоставен на кредитополучателя овърдрафт за оборотни средства до 2 000 000 лева по договор № 000OD-L-0000022/27. 01. 2009 г. за овърдрафт по разплащателна сметка; 2. за обезпечаване вземанията на банката по предоставен на кредитополучателя овърдрафт за оборотни средства до 1 278 000 евро по договор № 000OD-L-0000172/27. 01. 2009 г. за овърдрафт по разплащателна сметка; 3. за обезпечаване плащанията по издадени банкови гаранции по нареждане на кредитополучателя /с изключение на банкови гаранции, издадени в полза на митниците/ в размер до 6 500 000 лева. Изрично е посочено, че крайният срок за усвояване на средствата от кредита се променя от 31. 01. 2016 г. на 31. 12. 2015 г., а крайният срок за погасяването му се запазва – до 31. 01. 2016 г. В този анекс е договорено, че наред с вече предоставените обезпечения кредитополучателят се задължава да осигури и учредяването на първа по ред ипотека върху недвижим имот, собственост на Д. Р. К. и Д. А. К., а именно – еднофамилна жилищна сграда, находяща се в гр. София, [улица], заедно с 1 / 4 идеална част от дворното място, върху което е построена сградата. Решаващият състав е констатирал, че с нотариален акт № 82/2013 г., съставен на 16. 07. 2013 г., ипотеката е учредена, като в акта са описани вземанията на банката, за обезпечаването на които се учредява ипотеката – за частично обезпечаване до размер на 411 990 лева на всяка една част от вземането на банката по отпуснатия банков кредит съгласно договор № 000СL-L-000020/26. 01. 2009 г. и трите анекса към него, в размер на общо 11 000 000 лева. Въззивният съд е приел, че съгласно т. 2 от договора във формата на нотариален акт вземането се обезпечава включително и при последващо удължаване на сроковете на ползване и/или погасяване на кредита и/или промени в лихвените нива чрез сключване на последващи анекси към договора за кредит. С въззивното решение е установено, че с анекс № 4 от 29. 12. 2015 г. към договор за банков кредит от 26. 01. 2009 г., подписан от представител на банката-ищец, от управителя на кредитополучателя „Д. Е.“ ООД Д. К., както и от физическите лица Д. К. и Д. К.- ипотекарни длъжници, страните са се договорили за следното: точка 4 /предмет на договора/ се променя както следва: „за обезпечаване на предоставена на „Д. Е.“ ООД револвираща кредитна линия в размер на 4 090 335 евро.“ Променен е крайният срок за усвояване на средствата по кредита – до 30. 09. 2021 г., а за погасяването му – до 31.10.2021 г. Съгласно анекса предоставените от кредитополучателя в полза на банката обезпечения по договора от 26. 01. 2009 г. се запазват и обезпечават вземанията на банката и при договорените в анекса промени в обезпеченото вземане. Съдът е посочил, че с договор № 000LD-L-000707/29. 12. 2015 г. за револвираща кредитна линия, подписан от лицата, подписали и анекс № 4, банката е предоставила на кредитополучателя кредитна линия в размер на 4 090 335 евро, с краен срок за погасяване на всички задължения на кредитополучателя 28. 02. 2021 г. Банката се снабдила със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК – за сумата 400 000 лева, представляваща част от просрочена главница по договора за банков кредит от 26. 01. 2009 г., изменен и допълнен с обсъдените четири анекса, ведно със законната лихва за забава върху нея. В заявлението за издаване на заповедта е посочено, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 30. 05. 2016 г. Образувано е изпълнително дело, като ипотекираният имот, собственост на ищците Д. Р. К. и Д. А. К., е изнесен на публична продан. За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е изтъкнал акцесорния характер на ипотечното право и възможността на страните по съществуващо договорно правоотношение за главното вземане винаги, по общо съгласие, да изменят уговорките, постигнати в договора, съответно да прекратят неговото действие /арг. чл.20а вр. чл. 8 и чл. 9 ЗЗД/. Счел е, че с обсъдените анекси към договора за банков кредит страните са изменили съществуващото кредитно правоотношение като изрично са заявили, че независимо от измененията, предоставените до този момент обезпечения се запазват. Посочил е, че действително ипотеката е учредена преди подписването на анекс № 4, но в нотариалния акт за учредяването й е записано, че обезпечението се запазва, включително и при сключване на последващи анекси. Изразил е становище, че не е било необходимо отбелязването на измененото кредитно правоотношение. Във въззивния акт е прието, че в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК банката изрично се е позовала на договора за кредит, сключен през 2009 г., и последващите четири анекса към него. Съгласно нотариалния акт, с който е учредена ипотеката, същата обезпечава задължение в размер на 411 990 лева, а заповедта за изпълнение е издадена за 400 000 лева. Ето защо, като е съобразил, че заповедта за изпълнение е издадена за вземане, ненадвишаващо сумата от 411 990 лева, и се е позовал на разпоредбата на чл. 174, изр. 1 от ЗЗД, съдът е направил извод, че вземането, за което са издадени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е обезпечено в полза на кредитора с ипотеката, учредена върху имота на ищците. Изтъкнал е, че за основателността на предявения отрицателен установителен иск са без значение както общият размер на задълженията на „Д. Е.“ ЕООД към банката-кредитор по сключените между тях договори за кредит, така и обстоятелството, че предявеният от банката срещу дружеството иск по чл. 422 ГПК е отхвърлен със съдебно решение, за което няма данни да е влязло в сила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите Колови формулират следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата /въззиваема страна/ и да им даде отговор в мотивите на своя акт?; 2. Длъжен ли е съдът при тълкуване на договорна клауза да се съобразява с изявената воля на страните и да не подменя нейното съдържание?; 3. Какво е правното значение на уговорката, че учреденото обезпечение /договорна ипотека/ се запазва в случай на сключване на анекси към договора за кредит, когато тази уговорка е включена в нотариалния акт за ипотека /относно бъдещи анекси/, както и когато тази уговорка е включена в анекс към договора за кредит /относно вече учредена ипотека/?; 4. Необходимо ли е отбелязване/вписване на изменение на кредитно правоотношение, обезпечено с вписана договорна ипотека, и ако да, в кои случаи е необходимо такова отбелязване/вписване и каква е формата за действителност?; 5. Промяната в обезпеченото вземане заради промяна в кредитното правоотношение води ли до възникване на ново вземане и обезпечава ли се то от сключения преди промените договор за ипотека, респ. каква е формата за действителност на това ново обезпечение?“. По отношение на въведените първи, втори и четвърти въпрос касаторите са позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че произнасянето на въззивния съд по тези значими за изхода на делото въпроси противоречи на практиката на ВКС, а именно: на решение № 228 от 1. 10. 2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 214 от 25. 10. 2016 г. по гр. д. № 2345/2016 г., I г. о., решение № 156 от 30. 10. 2017 г. по гр. д. № 5111/2016 г., I г. о., решение № 101 от 3. 06. 2015 г. по т. д. № 1740/2014 г., I т. о., решение № 58 от 29. 05. 2018 г. по гр. д. № 2300/2017 г. по т. д. № 505/2017 г., II т. о. – по първи въпрос; решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 167 от 26. 01. 2012 г. по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 129 от 12. 07. 2013 г. по т. д. № 55882012 г., II т. о. и решение № 215 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 2233/2016 г., II т. о. – по втори въпрос; решение № 8 от 5. 02. 1998 г. по гр. д. № 2196/1997 г., V г. о., решение № 406 от 4. 07. 2003 г. по гр. д. № 968/2012 г., II г. о. – по четвърти въпрос. Твърдят, че формулираните трети, четвърти и пети въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението на касаторите се сочи, че е налице и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен процесуалноправен въпрос е обусловил изхода по конкретното дело, но не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По поставения процесуалноправен въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, цитираните от касатора, както и служебно известните на настоящия състав – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд, като е съобразил твърденията на ищците и възраженията на ответника, съответно оплакванията във въззивната жалба, след обсъждане на събраните по делото доказателства е извършил самостоятелна преценка на фактите и ги е подвел под релевантните за спора правни норми. Изводите на въззивния съд, че учредената от ищците ипотека върху собствен имот обезпечава вземането, за което ответната банка се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за вземане в размер на 400 000 лв. по договор за банков кредит от 26. 01. 2009 г., са формирани в резултат на тази преценка и дейност на съда. Съдът, въз основа на подробно обсъдените промени в обезпеченото вземане, е счел, че следва да намери приложение нормата на чл. 174, изр. 1 ЗЗД. Мотивите към решението са кратки, но въпреки това обективират произнасянето на съда по доводите и възражения на страните, касаещи въпроса дали ипотеката обезпечава вземането на банката, за което тя се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист и за удовлетворяване на което е насочила изпълнението по отношение на ипотекирания имот. Що се касае до правилността на изводите на въззивния съд, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационните жалби. Неоснователни са доводите на касационните жалбоподатели за допускане на касационно обжалване по втория формулиран правен въпрос „Длъжен ли е съдът при тълкуване на договорна клауза, да се съобразява с изявената воля на страните и да не подменя нейното съдържание?“, тъй като същият не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с доводите на касационните жалбоподатели, че като е игнорирал установеното съдържание на клаузите в договора за учредяване на ипотеката, оформен в нотариален акт, и анекс № 4 от 29. 12. 2015 г. към договора за банков кредит, които са ясни и по които страните не са имали спор, е формирал извод, че независимо от измененията в кредитното правоотношение с последващи анекси процесното вещно обезпечение се запазва. Въззивният съд не е констатирал необходимост от тълкуване на уговорките по нотариалния акт и анекса и не е извършвал такова. С поставения въпрос, без да се въвежда несъобразяване от въззивния съд на критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване, касационните жалбоподатели оспорват обосноваността на заключението на съда за постигнато съгласие на страните ипотеката да се запази независимо от измененията в обезпеченото вземане. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В решението е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. В случая поставеният въпрос съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, но не и основание за допускане на касационен контрол на съдебния акт. Наред с това, аргументът на съда за постигнато съгласие на страните даденото вещно обезпечение да се запази независимо от измененията в кредитното правоотношение не е единствения мотивирал крайния резултат по делото. В равна степен решаващата воля на съда е обусловена от разбирането, че ипотеката е продължила да обезпечава вземането по договора за кредит, сключен през 2009 г., с измененията в него съгласно анексите към договора до посочената в нотариалния акт сума от 411 990 лв. предвид нормата на чл. 174, изр. 1 ЗЗД. Този основен аргумент за отхвърляне на отрицателния установителен иск на ищците изключва значимостта за изхода на делото и на поставения трети въпрос в изложението „Какво е правното значение на уговорката, че учреденото обезпечение /договорна ипотека/ се запазва в случай на сключване на анекси към договора за кредит, когато тази уговорка е включена в нотариалния акт за ипотека /относно бъдещи анекси/, както и когато тази уговорка е включена в анекс към договор за кредит /относно вече учредена ипотека/?“ Последните два въпроса, въведени от касационните жалбоподатели, не изпълняват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като при формулирането им не се държи сметка, че въззивният съд не е възприел основната теза на ищците. Тази теза е, че в случая е налице такова изменение в кредитното правоотношение с оглед сключването на анекс № 4 от 29. 12. 2015 г., което е довело до възникване на ново вземане, необезпечено от ипотеката, учредена преди подписването на анекса. Неоснователни са доводите на касационните жалбоподатели и за наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по тези въведени въпроси. По приложението на чл. 174, изр. 1 ЗЗД е формирана последователна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, като даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с тази практика, което изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. В решение № 643 от 5. 10. 2009 г. по гр. д. № 6184/2007 г. на ВКС, III г. о. и постановеното по чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 419 от 27. 07. 2017 г. по ч. т. д. № 770/2017 г. на ВКС, II т. о. е прието, че договорът за кредит може да бъде изменян от страните съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, като съгласно разпоредбата на чл. 174 ЗЗД, изр. 1 ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписване. Измененията на договора за кредит, изразяващи се в промяна на целта и условията за ползване на кредита, срока за издължаване на кредита не се отразяват на ипотеката и същата продължава да обезпечава вземането с измененията предвид разпоредбата на чл. 174, изр. 1 ЗЗД. В цитираното определение на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е разяснено, че в зависимост от промените в кредитното правоотношение, извършени след вписване на ипотеката, може да възникне необходимост от промяна на обезпечението: или да бъде учредена допълнителна, нова ипотека; или да се извърши вписване в хипотезите на чл. 171 ЗЗД чрез отбелязване; или да не е необходима промяна в ипотечния договор съгласно чл. 174, изр. 1 ЗЗД. Дадено е разрешението, че при изменение на договора за кредит, изразяващо се в промяна на срока за издължаване, целта на отпуснатия кредит или други елементи, законодателят не предвижда вписване, за да имат промените действие за ипотеката /чл. 174, изр. 1 ЗЗД/. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не е аргументирал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на решаващите изводи на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. При този изход на производството касационните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Първа Инвестиционна Банка“ АД сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение