Определение № 1629 от 17.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 558/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез пълномощниците ѝ адв. П. Н. от САК и адв. М. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 634/24.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 436/2023 г. по описа на Окръжен съд-Благоевград, 4 въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 28/02.02.2023 г., постановено по гр. д. № 112/2022 г. по описа на Районен съд-Петрич, с което са отхвърлени предявените от Е. Д. М. срещу Събирателно дружество „Екажор-Масларови” и публичния взискател при Териториална дирекция на Национална дирекция по приходите-София-град кумулативно субективно съединени положителни установителни петиторни искове с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК за установяване със сила на пресъдено нещо, че Е. Д. М. е носител на 50/486 ид. части от правото на собственост върху сграда, намираща се в [населено място], [улица], с площ от 486 м 2, представляваща производствена (промишлена) сграда, построена в УПИ II по ПУП на [населено място], кв. в рег. 7, с площ от 3400 м 2, придобити на оригинерно основание – изтекла в полза на Е. Д. М. обща (10-годишна) придобивна давност, през периода от 2008 г. до 20.09.2021 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато процесуално нарушение (незаконосъобразно е възложена на ищцата доказателствената тежест за установяване на субективния елемент на владението), окръжният съд неправилно е приложил материалния закон – макар и ответниците, на които принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), да не са опровергали оборимата презумпция за упражняване на фактическата власт върху вещта с намерение за своене, уредена в чл. 69 ЗС, въззивният съд е счел, че ищцата не е установила своята материална легитимация като носител на спорните идеални части от правото на собственост върху процесната сграда (при т. нар. правна трансформация), придобити въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Приложима ли е презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между собственик на вещта и лице, което претендира придобиване на идеални части от нея въз основа на осъществено давностно владение?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната - ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, така и с казуалната практика на ВКС - решение № 31/08.02.2016 г. по гр. дело № 4539/2015 г. на ВКС, I ГО и решение № 45/16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС) и 2. „Следва ли съдът да обсъди и вземе предвид всички събрани в хода на делото доказателства и твърдения на страните в тяхната съвкупност? Прилага ли се презумпцията по чл. 83 ЗС, когато началото на владението е доказано със свидетелски показания, а крайният момент на давностното владение е доказано с писмени доказателства?” (по тези процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II ТО; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II ТО; решение № 96/03.12.2020 по гр. д. № 1076/2020, II ГО; решение № 175/15.07.2014 г. по гр. д. № 426/2014 г., III ГО и решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., ВКС, IV ГО). Ответникът – публичният взискател при Териториална дирекция на Национална дирекция по приходите-София-град, чрез юрисконсулт Ел. М., е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ответникът - Събирателно дружество „Екажор-Масларови”, не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощници – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че предявените кумулативно субективно съединени положителни петиторни искове се основават на заявеното фактическо твърдение, че ищцата е владяла реална част от процесната сграда, но тъй като с разпоредбите на ЗУТ не била предвидена правна възможност за придобиване на право на собственост върху реална част от самостоятелен обект, тя е придобила 50/486 ид. части от правото на собственост върху самостоятелния корпорален обект (сградата) – при трансформация на владението върху реалната част в право на собственост върху съответната идеална част от процесната сграда. Изяснил е, че искът с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК е предоставен на третото лице, чието право е засегнато от принудително изпълнение на публичния взискател – да установи по отношение на длъжника по изпълнението на публични задължения и взискателя самостоятелните си права върху правото, по отношение на което е насочено изпълнението. Приел е, че между исковете по чл. 269, ал. 1 ДОПК и чл. 440, ал. 1 ГПК е налице правно сходство, като е изяснил, че абсолютните процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, са следните: 1) висящо изпълнително производство, 2) с предмет принудителното изпълнение на парично притезание; 3) насочване на изпълнителните действия върху вещ на длъжника и 4) осъществяваният изпълнителен способ да е обективно годен да засегне право на трето за изпълнението лице. Счел е, че ищцата твърди, че притежава самостоятелни права върху вещта, по отношение на която публичният взискател е насочил изпълнение за удовлетворяване на публично вземане (по изп. д. № [ЕГН]/2003 г. срещу СД „Екажор-Масларови”). Окръжният съд е изяснил, че, принципно, както в правната доктрина, така и в съдебната практика е прието, че владение, упражнявано от един от съсобствениците върху съсобствен имот, който не отговаря на нормативните изисквания за жилище и не може да се обособи в самостоятелен обект на правото на собственост, открива възможността за конверсия и за придобиване на идеална част, съответстваща на владяната реална част от жилищен имот (решение 99/26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 766/2009 г., I г.о., ГК; „Вещно право”, П. Вл., М. М., изд. „С.”, 7 издание, 2012 г., стр. 191 - по давност могат да се придобиват „права върху идеални части, но не и върху реални части от УПИ или застроен обект, ако не могат да се обособят като самостоятелни обекти или да се присъединят към съседен имот”). Позовал се е на решение № 599/26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г. на ВКС, I г. о., което било посочено и от ищцата, като според мотивите в него било възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в обема на владяната реална част от жилищен имот, щом обектът на владение не отговарял на изискванията за самостоятелен обект на правото на собственост. Изяснил е, че в този случай следва да се докажат елементите на владение - упражняването на фактическа власт върху съответна реална част, намерението за придобиване в собственост на тази част и невъзможността тя да се обособи като самостоятелен обект на правото на собственост – владението се придобива при доказване на фактическия състав на придобивната давност в обем на съотношението между реално владяната част и целия имот (в този смисъл е и решение № 532/25.05.2011г. на ВКС по гр. д. № 532/2010 г., I г. о.). При тези принципни правни съждения окръжният съд е счел, че е възможно да се придобие по давност идеална част от жилищен имот в обема на владяната реална част, когато тя не отговаря на изискванията за жилище и не представлява самостоятелен обект на правото на собственост. Но за да се приложи институтът на правната конверсия, следвало да се установят по несъмнен начин всички елементи на владението - от обективна и от субективна страна, като това процесуално задължение (доказателствената тежест) принадлежало на ищцата, в какъвто смисъл били указанията, дадени в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е очертал юридическите факти, при проявлението на което възниква владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС – обективния елемент (упражняване на фактическа власт върху определена вещ) и субективния елемент (това фактическо господство се упражнява с намерение за своене – владелецът я държи като своя). Но за проявлението на факта на владение, е необходимо в обективната действителност да са се породили и допълнителни обстоятелства: 1) то да е постоянно - фактическата власт върху вещта и държането ѝ като своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато - да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца (арг. чл. 81 ЗС); 3) то да е несъмнено - да липсва съмнение, че владелецът държи вещта, респ. че я държи за себе си; 4) то да е спокойно – да не е установено чрез насилие; 5) да е явно - фактическата власт да се упражнява по начин, по който всеки заинтересован да може да узнае за това; да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец или собственик на вещта. При осъществения самостоятелен анализ на приетите за установени правнорелевантни факти – от събраните по делото доказателствени средства, въззивният съд е достигнал до правния извод, че ищцата не е провела успешно доказване на твърдяното от нея владение върху реална част от процесния имот (сграда в промишлената зона на [населено място], предназначена за производствени нужди). Макар че според чл. 69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя (докато не се докаже, че я държи за другиго), от свидетелските показания не се изяснявало (чрез пълно доказване), че ищцата е установила владение върху реалните части на процесната сграда, едновременно в двата му признака - обективен (упражняване на фактическа власт върху имота) и субективен, който в случая не бил доказан (намерение да се държи вещта като своя), в предвидения в закона срок. Счел е, че възпроизведените пред съда субективни възприятия на свидетелката Е. К. са лаконични и неубедителни. Тя заявила, че е виждала Е. М. да обитава помещение, обособено самостоятелно в рамките на производствената сграда, като твърди, че в него е имало самостоятелен санитарен възела, в който ищцата е готвела. Помещението било с площ от около 40 м 2 и имало самостоятелен вход. От друга страна, обаче свидетелката изяснявала, че не е влизала в тези помещения отвътре, като нейните субективни възприятия е формирала само при наблюдение отвън. Тя изобщо не била обяснила причината, поради която Е. М. обитавала тези помещения, нито дали това е било постоянно и непрекъснато, поради което въззивният съд е счел, че ищцата не е установила, че упражняването на фактическа власт е с намерение за своене. От друга страна, не било доказано основанието, въз основа на което ищцата е обитавала тези помещения през работния ден в пекарната – не е установено каква е причината Е. М. да обитава тези помещения, които са били част от една иначе производствена сграда в Промишлената зона на [населено място]. Свидетелката знаела, че управителите на търговското дружество, собственик на сградата, не са се противопоставяли ищцата да обитава тези помещения, но, от друга страна, тя изяснява, че Е. М. е бивша съпруга на единия от тях. При така изяснените обстоятелства окръжният съд е счел, че не е доказано, че ищцата е държала процесните помещения с намерение да ги свои – в продължение на 10 години. Напротив, от свидетелските показания не се доказвал периодът и продължителността на осъществяването на фактическа власт от ищцата върху обособените помещения в производствената сграда за печене на хляб (свидетелката знае, че ползването на тези помещения от Е. М. е започнало през 2008 г., когато е постъпила на работа в пекарната, но не е изяснила кога е напуснала тази работа и докога датират възприетите от нея факти, за които свидетелства). Но дори и да е имало установено владение, което да е явно спрямо собственика на сградата (факт, който според въззивния съд е останал напълно недоказан по делото), то не е доказана продължителността и непрекъснатостта на владението в продължение на 10 години (арг. чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 81 ЗС). Въззивният съд, позовавайки се на правната норма, уредена в чл. 69 ЗС, е изяснил, че, за да се преобразува фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия във владение, е необходимо потвърждаване на намерението за своене чрез действия, ясно посочващи такова намерение - от лицето, което упражнява фактическа власт върху вещта. Приел е, че по делото не е установено, че упражняването на фактическа власт върху имота от ищцата е било с намерение да свои тази част от производствената сграда за себе си и да стане неин собственик. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият (материалноправният) въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд (общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване). Основният правен довод на окръжния съд за отхвърляне на иска представлява неговото правно съждение, че ищцата не е установила в процеса на доказване, че е упражнявала явно, спокойно и непрекъснато владение върху отделни помещения в сградата през 10-годишен срок. От друга страна, счел е, че не е доказано и основанието (причината), въз основа на което тя е обитавала тези помещения, които са били част производствената сграда в Промишлената зона на [населено място] – макар и управителите на търговското дружество, собственик на сградата, да не са се противопоставяли ищцата да ги обитава, установено било, че Е. М. била бивша съпруга на единия от тях. Именно поради тези правни съображения въззивният съд е достигнал до правния извод, че не е доказано, че ищцата е държала процесните помещения с намерение да ги свои – в продължение на 10 години. Окръжният съд, позовавайки се на правната норма, уредена в чл. 69 ЗС, е изяснил, че, за да се преобразува фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия във владение, е необходимо потвърждаване на намерението за своене чрез действия, ясно посочващи такова намерение - от лицето, което упражнява фактическа власт върху вещта. По делото обаче не било установено, че упражняването на фактическа власт върху имота от ищцата е било с намерение да свои тази част от производствената сграда за себе си и да стане неин собственик. Следователно, той е съобразил оборимата презумпция, уредена в чл. 69 ЗС, но имплицитно – с оглед на събраните по делото доказателства, вкл. съобразно обстоятелството, че не е доказана причината за допускането на ищцата като бивша съпруга на един от управителите на ответното дружество до процесните помещения, въззивният съд е приел, че упражняването на фактическата власт върху тях не е с намерение да ги свои, т.е. че тя не е владелец, а техен държател. Макар вторият процесуалноправен въпрос да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на апелативния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в касационната жалба. Въззивният съд е счел за недоказан предявения положителен установителен петиторен иск, не само защото не е установено упражняването на фактическата власт върху процесните помещение – непрекъснато в период от 10 години, вкл. при приложение на презумпцията, уредена в чл. 83 ЗС, но и защото от събраните по делото доказателства не се изяснявало, че ищцата е държала тези помещение с намерение да ги свои – като владелец. Следователно, той е извършил самостоятелен правен анализ на приетите от него за установени правнорелевантни факти – от събраните писмени и гласни доказателствени средства, както предписва правната норма, уредена в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. Дали при приложението на оборимите законови презумпции по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, респ. при извършване на суверенна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е допуснал твърдените в касационната жалба правни грешки (необоснованост на въззивното решение и неправилно приложение на материалния закон), касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд