Определение № 997 от 05.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3991/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. И. и Ц. И. И., чрез пълномощника им адв. М. Г. от АК-Пловдив, срещу решение № 978 от 11.07.2022 г., постановено по гр. д. № 1381/2022 по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260007 от 14.03.2022 г., постановено по гр. д. № 608/2018 г. по описа на Районен съд – Карлово, с което е уважен искът, предявен от Г. Х. Г., действащ лично и със съгласието на попечителя си С. Г. Г., срещу Н. Х. И. и съпругът й И. Б. И., последният починал в хода на процеса и на негово място конституиран правоприемникът му Ц. И. И., за унищожаване на основание чл. 31, ал. 1 от ЗЗД на сключения между Г. Х. Г., в качеството на продавач, и Н. Х. И., в качеството на купувач, договор за покупко-продажба от 27.12.20126 г., обективиран в нотариален акт № 50, том V, рег. № 8814, дело № 815/2016 г. на нотариус С. Р., рег. № * на НК, с район на действие: РС-*, на следния недвижим имот: дворно място с площ от 1190 кв. м, съставляващо поземлен имот № * в квартал № *, за който е отреден УПИ *, с административен адрес: [населено място], ул. „*“ № 2, ведно с построената в него жилищна сграда с площ от 146 кв. м. и второстепенна постройка с площ от 49 кв.м, тъй като към момента на сключване на договора Г. Г. не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното. Касаторите считат, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради неговата необоснованост. Поставят следните правни въпроси, първият от които уточнен от настоящата инстанция: 1/. Длъжен ли е съдът да допусне направеното своевременно както пред първоинстанционния съд, така и пред въззивната инстанция доказателствено искане за назначаване на експертиза? 2/. Следва ли без психолого-психиатрична експертиза за изследване профила на личността съдът да обоснове изводите си относно състоянието на ищеца като личност, до каква степен е могъл да взема решение за сключване на сделката към 27.12.2016 г.? Касаторите сочат, че по въпросите въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 70 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 60208 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 113 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, IV г. о. Поради това касаторите молят касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касация – Г. Х. Г., действащ лично и със съгласието на попечителя си С. Г. Г., чрез пълномощника адв. Е. П., е подал писмен отговор, в който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По същество счита касационната жалба за неоснователна и моли за оставяне в сила на въззивното решение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Окръжен съд – Пловдив е приел за установено, че на 27.12.2016 г. Г. Х. Г. е продал на Н. Х. И. описания по-горе недвижим имот в [населено място], [община], чрез договор за покупко-продажба, обективиран в акт № 50, том V, рег. № *, дело № 815/2016 г. на нотариус С. Р., рег. № * на НК, с район на действие: РС-*. Имотът е придобит в режим на СИО от Н. Х. И. и съпругът й И. Б. И.. По време на първоинстанционното производство ищецът е поставен под ограничено запрещение с влязло в сила решение и му е назначен попечител – С. Г. Г., който е потвърдил извършените процесуални действия. Съдът е посочил, че здравословното състояние на ищеца започнало да се влошава още от 2014 г., като се изразявало в загуба на обоняние, нарушен вкус, намаление на теглото, замъглено виждане, замаяност и залитане, болки в кръста, изтръпване на опашната кост и загуба на съзнание. Състоянието му довело до хоспитализация, в рамките на която бил диагностициран с енцефало-миело-полирадикулоневропатия при синдром на придобита имунна недостатъчност. По това време ищецът общувал често с ответниците – неговата братовчедка Н. Х. И. и нейния съпруг И. Б. И., починал в хода на първоинстанционното производство и заместен от дъщеря си Ц. И. И.. Н. И. и И. И. убедили Г. да прехвърлил имота си, след което спрели да поддържат отношения с него. Въззивният съд е кредитирал заключенията и на двете (единична и тройна) съдебно-психиатрични експертизи, потвърждаващи, че към 27.12.2016 г. – датата на сключване на договора за покупко-продажба на недвижимия имот, ищецът не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си. Според вещите лица ищецът страда от енцефало-миело-полирадикулоневропатия при синдром на придобита имунна недостатъчност, начална корова атрофия на мозъка, органично разстройство на личността, като новината за тежкото заболяване повлияла на психиката на ищеца, като той получил разстройство в адаптацията, тежък депресивен синдром, в резултат на което загубил способността да действа съзнателно и разумно. Въззивният съд е посочил, че според практиката на ВКС е без значение продължителността на състоянието, водещо до невъзможност едно лице да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, а важно е това състояние да е било налице към момента на извършване на сделката. С тези мотиви е приел за доказан фактическият състав на иска за унищожаемост на сделката с правно основание чл.31, ал.1 от ЗЗД, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви на въззивната инстанция, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с посоченото решение № 70 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о. В това решение е разгледан друг правен въпрос, а именно следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства за извънсъдебни признания на страните, които са станали известни на въззивния жалбоподател след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и в хода на въззивното производство, в случаите когато страната е защитавана от назначен от съда особен представител при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК. В разгледания случай въззивният съд е отказал да приеме писмено доказателство, представено от особения представител. По настоящото дело не се касае за назначен особен представител, нито за неприемане на писмени доказателства от страна на въззивния съд, поради което разрешението по правния въпрос, на който е даден отговор в решение № 70 от 21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г., III г. о., се явява неотносимо. Освен това не може да има съмнение, че съдът не е длъжен да назначи експертиза при всяко отправено искане, а на общо основание проверява дали събирането на доказателства по този начин е допустимо, относимо и необходимо с оглед на конкретиката по делото и нуждата от специални знания. В случая съдът е допуснал единична, след оспорването й и тричленна съдебно-психиатрична експертиза, последната неоспорена от страните и не е допуснал назначаването на исканата в последствие от ответната страна нова психолого- психиатрична експертиза, включително поддържана и пред въззивния съд само за изготвяне на профил на личността на ищеца, поради това, че са събрани по делото достатъчно доказателства във връзка с наведеното основание за унищожаемост на атакуваната сделка. Още повече, че за формиране на крайния извод са обсъдени в съвкупност всички доказателства по делото както експертизите по делото така и свидетелските показания и писмените доказателства за заболяванията на ищеца. Сочените от касаторите решение № 60208 от 03.12.2021 г. по гр. д. № 3523/2020 г., IV г. о., и решение № 113 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, IV г. о., също са неотносими, защото касаят различни случаи от този по настоящото дело. В първото решение е разгледан спор за родителски права спрямо ненавършили пълнолетие деца и режим на лични отношения с другия родител, при които съдът е длъжен служебно следи за интереса на децата. Във второто решение е коментирана хипотезата, когато е налице обективна пречка за събирането на доказателства в първоинстанционното производство, налагаща събирането им във въззивното производство, каквато няма и не е релевирана от страните по настоящото дело. Вторият въпрос на касаторите, както е поставен е фактически и касае правилността на спора, поради което няма характера на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК и съгласно разясненията в т.1 на ТР№1/19.02.2010год. на ВКС по т.дело №1/2009г. на ОСГТК. Следва да се отбележи, че в настоящия случай определяща за крайния извод на съда е не оценката на личността на ищеца, а данните за психично разстройство, предизвикано от тежко заболяване към момента на сключване на оспорваната сделка, установени от съвкупната преценка на двете съдебно-психиатричните експертизи, медицинските документи по делото и свидетелски показания, предпоставило и в хода на делото поставянето му под ограничено запрещение с влязло в сила решение. Отделно от това по поставения въпрос цитираната съдебна практика е неотносима, както е видно от изложеното по-горе. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Право на разноски има ответникът по касация. Той е направил искане за присъждането на адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който се съдържа отбелязване, че уговореният хонорар е платен в брой при подписване на договора. Поради това искането за присъждане на разноски е основателно. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.