Определение № 4940 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4473/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №4844/02.09.2025г. на С. К., чрез адв. Н. срещу решение №127/01.08.2025г. по в. гр. д. №296/2023г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решението, с което е отхвърлен предявения от касатора иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че той е собственик на 1/2 ид. част от 6 бр. ниви, както и искането му да бъде отменен на осн. чл.537 ГПК съставения за същите имоти констативен акт за собственост. Според касатора решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита, че първоинстанционното решение е и нищожно, тъй като не може да се прецени каква е волята на първоинстанционния съд.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената в изложението съдебна практика по следните въпроси:

1."Допустимо ли е да се приеме, че недвижим имот е придобит по давност от един от наследниците на имота, ако другият наследник не упражнява правата си на собственост върху процесния имот, и ако имотът не е придобит по оригинерен начин или чрез правна сделка?“

2. „Допустимо ли е да се оспорва удостоверение за наследници, представляващо официален свидетелства документ за установяване на факти, което оспорване да се извърши по реда на чл.193 ГПК, имайки предвид ТР №11/21.03.2013г. по т. дело №11/2012 на ОСГК на ВКС? Допустимо ли е да се оспорва документ- в случая акт №32/4.03.1941г., по реда на чл.193 ГПК, който документ не е издаден по време на действащия ГПК, и каква е доказателствената му сила съобразно разпоредбата на чл.178, ал.1 ГПК съобразно която доказателствената сила на документа се определя съобразно закона който е бил в сила по време и мястото, където документа е съставен?“.

3.“Ползва ли се нотариалният акт, с който се признава право на собственост по реда на чл.587 ГПК с материална доказателставена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните документи /свидетелстващи/ за факти? При оспорване на признатото с констативен нотариален акт право на собственост по реда на чл.587, ал.1, ГПК/ в случай на наследство/, кой носи доказателствената тежест, и намира ли приложение чл.193 ГПК или следва да се приложи чл.154 ГПК?“

4. „За да се противопостави успешно ответна страна по гражданско дело на представен от ищцовата страна официален свидетелстващ документ за установяване на факти/удостоверение за наследници, което е акт за гражданско състояние/ следва ли тази заинтересована страна да депозира молба пред Районния съд по чл.542 ГПК за установяване на факт, и следва ли също тази страна до момента на приключване на това производство /по реда на чл.542 ГПК връзка чл.532 ГПК да поиска спиране на производството по заведения от ищцовата страна иск на осн. чл. 229, ал.1, т.4 ГПК?“

5. „Недопустимо ли е решението на въззивния съд в частта му, с което се потвърждава решението на първоинстанционния съд в частта му, с която се отхвърля непредявен иск по чл.537, ал.2 ГПК? При отхвърляне на установителния иск следва ли съдът въобще да се произнася по искането за отмяна на констативния нотариален акт, и представлява ли искането за отмяна на констативен нотариален акт самостоятелно исково производство съобразно ТР №3/29.11.2012г. по т. дело №3/2012г.?“

6. „След като първоинстанционният съд приема, че имотите са придобити по давност от ответницата, а второинстанционният съд приема, че имотите са придобити по наследство, може ли да се приеме, че не може да се направи извод каква е била волята на първоинстанционния съд при постановяване на решението и каква е била волята на второинстанционния съд, който потвърждава решението в тази му част, и тази воля не може да бъде изведена от постановените съдебни актове, и това прави ли съдебните актове неясни, и води ли до правен извод, че решението е нищожно в частта му относно предявения установителен иск?“

7. „Ако се приеме, че има нарушения относно оспорването на постановените актове и начина на оспорването им, грешните правни изводи относно придобиването на имотите по давност, образуването на производството по оспорване на удостоверението за наследници преди първото по делото заседание, невземането на становище от ответника дали ще се ползва от акта от 03.03.1941г., произнасянето по непредявена искова претенция, налице ли са обстоятелства да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението на второинстанционния съд, с което се потвърждава изцяло постановения първоинстанционен съдебен акт?“.

Ответницата М. В., чрез депозирания чрез адв. П. отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основанията по чл.280 ГПК. Моли касационно обжалване на въззивното решение да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато - моли решението да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасянето по допускане до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск, предявен от С. М. К., като наследник на починалата си съпруга И. Е. К. за признаване за установено по отношение на ответницата М. Е. В. на осн. по чл.124, ал.1 ГПК, че е собственик на 1/2 идеална част от 6 бр. имоти, наследствени от починалата му съпруга и на осн.чл.537, ал.1 от ГПК да се отмени до размера на тази част съставения на името на ответницата констативен нотариален акт №54, том 3, нот.дело №28 от 2015г. Ищецът твърди, че процесните имоти – 6 броя ниви в землището на [населено място], общ.Т., са били възстановени с решение на ПК-Т. на наследниците на Е. С. Г., чийто преки наследници са ответницата и неговата съпруга. Предявява иска самостоятелно, т.к. останалите наследници на И. Е. К. са се отказали от наследството й с вписани откази от наследство. Според ищеца, ответницата при снабдяването с констативния нотариален акт е представила удостоверение за наследници, в което било отразено, че е единствена наследница на общия наследодател Е. С. Г..

Ответницата чрез депозирания писмен отговор оспорва иска като недопустим и неоснователен, като е въвела и възражение за придобивна давност. Твърди, че починалата съпруга на ищеца не е била нейна родна сестра, тя не е била осиновявана от баща й, а той единствено се е грижил за нея, поради което тя е нямала качеството на негов наследник по закон. Ответницата излага и, че е придобила собствеността върху процесните имоти чрез непрекъснато владение в продължение на повече от 10 години за периода от 2001г., като владението е било постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно, и че никога не се е съмнявала, че има друг наследник, като след смъртта на наследодателя в продължение на 12 години съпругата на ищеца никога не е потърсила наследство до смъртта си. Последната нито се е грижила за баща й, нито за неговото наследство, като никой не е оспорвал правото й на собственост и владение в периода след 2001г. Представила е договори за наем на земите, сключени лично от нея, както и акт за раждане на И. С. И. К. №32/04.03.1941г. издаден от [община].

С отговора е оспорила истинността на представеното от ищеца удостоверение за наследници №031 от 22.07.2021г. на Кметство [населено място], [община], в което И. Е. К. е вписана като наследник-дъщеря на Е. С. Г., починал на 21.01.2001г., поради което съдът в определението си чл.140 от ГПК №14/27.01.2022г. е открил производство по чл.193, ал.1 от ГПК по оспорване истинността на това удостоверение.

В съответствие с доказателствата по делото, въззивният съд е приел за установено, че И. Е. К. не е била рождена дъщеря на наследодателя Е. С. Е., нито е била осиновявана от него, като единствено е била отгледана като хранениче от семейството му. Посочил е, че това се установява от представения Акт №32 от 04.03.1941г. от Регистъра на ражданията на [община], в който лицето е записано като родено в квартирата на родителите си в [населено място] и вписан баща С. И. К., от удостоверение изх.№01/09.02.2022г. на кметския наместник на [населено място] /в което е отразено, че лицето И. Е. К. родена в [населено място], общ.Т., като в кметството няма документи за осиновяване от лицето Е. С. Г./, и от събраните гласни доказателства. Изложил е, че наличието на поправка в акта за раждане е удостоверено отстрани на акта с подписите на обявителя и свидетелите, поради което същият не е неистински относно вписването на имената в него или различието в изписването. Според приетата и неоспорена експертиза не е установено подправяне на ръкописния документ, с изключение на двете линии върху името „Стоя“, за което е направена надлежна поправка в акта. Въззивният съд е посочил, че други доказателства за произхода на наследодателката на въззивника не са представени, като изводи не могат да се направят и от приетите във въззивната инстанция удостоверения за съпруга и родствени връзки на Е. С. Г., с оглед доказателствената сила на акта за раждане. Въззивният съд е посочил, че актът за раждане е официален писмен документ, удостоверяващ настъпване на юридическо събитие. Той има доказателствена сила за отразените в него данни до доказване на тяхната неистинност – чл.34 от ЗГР. При оценка на материалната доказателствена сила на акта за раждане като официален документ обаче трябва да се отчита, че тя се отнася само до това, което се е осъществило пред длъжностното лице по гражданско състояние и то го е възприело лично. В случаите, когато се оспорва истинността на вписан в акта за раждане факт, ако се касае за грешка, тя подлежи на отстраняване само по реда на чл.547 ГПК и не може да се отстрани по друг ред. При спор относно записаните в акта за раждане факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред – арг. чл.38, ал.4 ЗГР. С оглед на което е направил, извод, че издаденият в полза на въззиваемата констативен нотариален акт №54/2015г. на съдия по вписванията при Районен съд [населено място], който е по наследство, е бил правилно съставен, като същата е станала собственик на процесните земи именно на основание наследство, придобито от баща й Е. С. Г.. Изложил е, че не е нужно да се изследва възражението на ответницата за придобивна давност, т.к. тя е придобила правото на собственост по наследство, което никой до този момент не е оспорвал.

Въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на възражението за нищожност на първоинстанционното решение. Посочил е, че С. М. К. е предявил наследствени права на своята починала съпруга, именно като неин наследник по закон, т.е. претендирайки вече собствени наследствени права, поради което е разполагал с материалноправната и процесуална легитимация да ги претендира. Доколко съпругата му е имала или не такива права е въпрос по основателността на претенцията, и не засяга нейната допустимост, поради което искът е бил процесуално допустим и правилно е разгледан от районният съд. За неоснователно е счетено и възражението, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск по чл.537, ал.2 от ГПК, т.к. независимо, че в решението съдът е посочил, че това е иск, а не искане, се е произнесъл по заявеното в исковата молба такова, което може да е неточност в израза, но не води до нищожност на решението. По възражението за процесуално нарушение допуснато поради неоткрито производство по чл.193, ал.1 от ГПК по оспорване на съдържанието на акта за раждане на съпругата на ищеца, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд не е лишил страната от правото й на оспорване, като е назначил поисканата от ищеца графологическа експертиза във връзка с това оспорване и е обсъдил в решението си резултатите от нея. Обстоятелството, че в решението съдът е пропуснал да се произнесе по откритото производство по чл.193, ал.1 от ГПК досежно оспореното удостоверение за наследници на Е. С. Г. не прави същото необосновано или нищожно.

При така изложените мотиви от въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че липсват сочените основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е предпоставено от разрешаването на правен въпрос - материалноправен или процесуалноправен, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който, са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни.

По отношение на първия въпрос относно придобивната давност, и третия въпрос – относно материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт, следва да се посочи, че липсва общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Тези въпроси не са от значение за изхода по конкретното дело по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г., тъй като въззивният съд е отхвърлил предявения иск за собственост не защото ответницата е придобила имотите по давност, а защото е приел, че по делото не е установено, че И. К. е наследник по закон на общия наследодател Е. С. Г.. Изрично е посочил, че ответницата е станала собственик на процесните земи именно на основание наследство, придобито от баща й Е. С. Г., поради което не е нужно да се изследва възражението ѝ за придобивна давност, т.к. тя е придобила правото на собственост по наследство, което никой до този момент не е оспорвал.

Вторият и четвъртият въпрос касаещи оспорването на акта за раждане и удостоверението за наследници на И. Е. К. са относими към начина на доказване на нейния произход /чрез осиновяване/ от общия наследодател Е. Г.. Доколкото ищецът е твърдял, че И. Е. К. е била дъщеря на Е. Г. /за което представя удостоверение за наследници/, а ответницата е оспорила това твърдение, като е посочила, че тя не е била осиновена /за което представя акт за раждане/, а само отглеждана от нейните родители, то в тежест на ищеца е било да установи произхода на починалата си съпруга от общия наследодател.

Според съществуващата съдебна практика, в производството по иск по чл.124 ГПК произходът на едно лице при оспорване, следва да бъде установен чрез пълно доказване, но последното може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства /решение №427/09.07.2025г. по гр. дело №2593/2024г. на ВКС/. По настоящото дело с оглед представените акт за раждане и удостоверение за наследници с противоречащо си съдържание, съдът е дал възможност на всяка от страните да ангажират доказателства за произхода на И. Е. К.. След като ищецът, чиято е доказателствената тежест не е установил нито чрез преки, нито чрез косени доказателства- например копие от регистъра на населението; регистрационните картони на родителите/осиновителите, в които да е извършено съответно отбелязване; или свидетелки показания, от които да се установява, че И. е била действително осиновена, а не само отглеждана/, то изводът на въззивния съд кореспондира на съдебната практика и по така поставените въпроси не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК за допустимостта на касационно обжалване.

Във връзка с петия въпрос досежно произнасянето на първоинстанционния съд по искането по чл.537, ал.2 от ГПК, следва да се отбележи, че действително отменяването или изменяването на нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка не е предмет на самостоятелен иск – не е самостоятелна форма на защита чрез предявяване на иск, а е изрично разпоредена законна последица от разрешаването по исков ред на породения от това спор за гражданско право. В настоящия случай доколкото предявеният иск за собственост е бил отхвърлен, претенцията да бъде отменен по реда на чл.537, ал.2 ГПК констативния нотариален акт също е била отхвърлена. Както е посочил и въззивният съд произнасянето на първоинстанционния съд като по иск /а не по искане/ и отхвърлянето му с изричен диспозитив следва да се възприеме за неточност в израза, която обаче не може да доведе до нищожност на решението. В този смисъл не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с ТР №3 от 29.11.2012г. по тълк. д. №3/2012г. на ОСГК или решението му да е вероятно недопустимо.

Според трайната и безпротиворечива задължителна практика, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, да прецени правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, да обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти - като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, както и доводите и възраженията на страните от значение за решението. При осъществяването на тази своя решаваща дейност въззивният съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка, в резултат на което е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск за собственост, но по различни мотиви. Предвид изложеното извод за нищожност -каквато се твърди във въпрос шести- не може да бъде направен. Решението е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Решението не е и очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - каквото твърдение се навежда в седмия въпрос. За да е налице посоченото основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран като е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства, и съобразявайки доказателствената тежест е приел едни факти за доказани, а други- не. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, респективно в него не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК общи касационни оплаквания.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Изложените допълнително аргументи и цитирана съдебна практика в постъпилите молби вх. № 20668/02.10.2026г. и вх. № 20667/02.10.2026г. не могат да бъдат съобразени, тъй като са депозирани след изтичането на срока по чл. 283 ГПК.

С оглед изхода на спора, ответникът по касационната жалба има право на разноски, които съдът, с оглед представения договор за правна помощ, пълномощно и списък, определя в размер на 511.29 евро, представляваща евровата равностойност на сумата от 1000 лв. - адвокатско възнаграждение за производството пред настоящата инстанция.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение