Определение № 1808 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3509/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. С., подадена чрез процесуалния му представител адв. М. М., срещу въззивно решение № 1913 от 13.04.2023 г., постановено по в. гр. дело № 12902/2022 г. на Софийски градски съд, в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 8338 от 20.07.2022 г. по гр. дело № 42601/2021 г. на Софийски районен съд, е отхвърлен предявеният от ищеца срещу ответното дружество „Съдърланд Глобъл Сървисиз България“ ЕООД иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ за заплащане на сумата 2980 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода от 21.06.2021 г. до 30.07.2021 г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в отменителната му част е неправилно и необосновано, като се иска отмяната му и присъждане на претендираното обезщетение.

Ответникът по касационната жалба „Съдърланд Глобъл Сървисиз България“ ЕООД оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. М. К.. Счита, че не са налице основанията за допускане до касационен контрол, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на направените разноски, за което са представени списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за процесуално представителство, фактура № 47/13.07.2023 г. и преводно нареждане.

Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В обжалваното въззивно решение е прието, че са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, вр. чл. 74, ал. 4 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ и иск по чл. 86 ЗЗД. Посочено е, че съгласно нормата на чл. 70, ал. 5 КТ и установената практика, действащото трудово законодателство не допуска сключването на втори и последващи трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител за същата работа. Забраната за последващо изпитване не се отнася само до случаите на непрекъснато трудово правоотношение, а и до всички последващи трудови правоотношения между същите страни стига да може да се направи обоснован извод за идентична по съществото си трудова функция, до какъвто извод е стигнал съдът в разглеждания случай. При сравнение на представените по делото длъжностни характеристики е установено, че длъжността „консултант“ включва детайлно изброени трудови задължения, които съвпадат по смисъл и съдържание с трудовите задължения, които са включени в длъжностната характеристика за длъжността „оператор подпомагане на потребители/консултант“. Посочено е, че двете длъжности съвпадат включително и по наименованието им. Съдът е приел, че този извод се подкрепя и от свидетелските показания, които кредитира като обективни, безпротиворечиви и последователни. Според тях извършената от работника-ищец дейност, която е обща и техническа, позволява квалифициране на длъжността както само като „консултант“, така и като „оператор, подпомагане на потребители“. При анализ на съвкупния доказателствен материал съдът е направил извод, че оспорената клауза за изпитване по т. 2 от допълнителното споразумение е сключена в нарушение на императивната разпоредба на чл. 70, ал. 5 КТ и е недействителна на основание чл. 74, ал. 4 КТ. Заключено е, че недействителността на клаузата за изпитване води до незаконност на прекратяването на трудовото правоотношение от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ и до основателност на предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяната. Във връзка с исковете за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ съдът е приел, че в тежест на ищеца е да установи, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение /или е получавал възнаграждение в по-малък размер/. Посочено е, че претенцията на ищеца за обезщетение за периода от 21.06.2021 г. до 30.07.2021 г. не е подкрепена с никакви конкретни доказателства. Установено е, че в отговора на исковата молба този иск е оспорен от ответника по основание и размер, както и че първоинстанционният съд, в изпълнение на служебните си задължения на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, с определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК, изрично е указал на ищеца, че не сочи доказателства за твърдените от него факти, с което правилно е разпределил доказателствената тежест. В заключение е прието, че доколкото до приключване на съдебното дирене по делото, ищецът не е представил никакви доказателства в подкрепа на тези правнорелевантни факти, е основателно възражението на ответното дружество за недоказаност на иска за обезщетение, поради което същият е отхвърлен.

В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „Защо е лишен от обезщетение С., след като и двете съдебни инстанции са единодушни по повод незаконното му уволнение?“.

2. „Допустимо ли е да бъде лишен от присъденото му на първа инстанция, която е приела претендирания период на обезщетяване за доказан като в нито един свой акт, последващ първото разпореждане, не е изискала допълнително доказване на този 40-дневен период?“.

3. „Възможно ли е да се касае за недоглеждане или неправилно възприети доказателства за периода, през който е останал без трудова заетост И. С., от страна на въззивната инстанция, при положение, че същата в своето разпореждане № 22133 преди съдебното заседание също не е указала да бъдат предоставени доказателства относно въпросните 40 дни, като единствено е указала прилагането на пълномощно за представителна власт на адв. М.?“.

4. „Правилно ли е, законово допустимо ли е при доказано неправомерно уволнение на един млад човек да не бъде обезщетен, тъй като не е предоставил по-рано копие от трудовата си книжка като доказателство за въпросните 40 дни без трудова заетост, тъй като не му е било указано или изискано от нито една от двете съдебни инстанции до момента?“.

По поставените въпроси:

И четирите, формулирани от касатора, въпроси не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19 февруари 2010 г по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросите по същество съдържат несъгласието на касатора с преценката на съда на събраните по делото доказателства, и противоречат на приетото от въззивната инстанция по съществото. Въззивният съд изрично е посочил, че счита доказателствената тежест за правилно разпределена и приел, че в доклада по делото изрично е указано на ищеца, че не е посочил доказателства за твърдените от него факти. Във връзка с първия въпрос следва да се посочи, че единствено разглеждането на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ по същество е обусловено от основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Искът за обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, е самостоятелен иск, предявен в условията на обективно кумулативно съединяване, както е посочил и въззивният състав, поради което основателността и размерът му подлежат на самостоятелно доказване. Във връзка със събирането на доказателствата в гражданския процес съществуват времеви граници, т. нар. преклузии, които въззивният съд е приел, че са настъпили по отношение на представените едва с касационната жалба доказателства, поради което въпросите касаят правилността на обжалваното решение по същество. Правилността на изводите на въззивната инстанция не са предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което въпросите не могат да обусловят допускането на касационното обжалване.

В допълнение следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е единно и точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. В изложението на касационните основания не се съдържа съответна аргументация в посочения смисъл – не е посочена противоречива, грешна или остаряла съдебна практика, нито пък непълна, неясна или противоречива правна норма.

В началото на изложението има и бланкетно позоваване на наличието и на останалите две основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, но отново не е наведена допълнителна аргументация, за което и до е от тях.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по поставените в изложението въпроси.

Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника по касационната жалба направените от него разноски пред тази инстанция, които съгласно представените доказателства възлизат на 800 лв.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение