Определение № 60278 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 613/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г., чрез адв. Д. Г. Г., ВАК, против решение № 260641 от 20. 10. 2020 г. по в. гр. д. № 1035/2020 г. на Варненския окръжен съд, ГО, 5 с-в, с което е потвърдено решение № 4777 от 8. 11. 2019 г. по гр. д. № 11711/2019 г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. срещу Д. Г. Ю. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за допускане съдебна делба между страните, при квоти 1/3 ид.ч. общо за ищците и 2/3 ид.ч. за ответника, на поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], ведно с построените в него сгради – еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 34 кв.м. и РЗП 68 кв.м. с идентификатор .... и гараж със застроена площ от 27 кв.м. и с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място]. Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 299 ГПК, при необоснованост на извода за идентичност между имотите, предмет на процесния иск и на иска, по който са били постановени влезлите в сила решения, както и в нарушение на пар. 4 и сл. ПЗР ЗСПЗЗ. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Д. Г. Ю., чрез адв. П. С. С., изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. срещу Д. Г. Ю. иск с правно основание чл. 34 ЗС, за допускане съдебна делба на поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], ведно с построените в него сгради – еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 34 кв.м. и РЗП 68 кв.м. с идентификатор .... и гараж със застроена площ от 27 кв.м. и с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], между ищците и ответника, при дялове: общо 1/3 ид.ч. за ищците (по 1/9 ид.ч. за всеки от тях) и 2/3 ид.ч. за ответника. Твърди се, че ищците са придобили собствеността върху 1/3 идеална част по наследство от П. В. Г. и реализирано право на изкупуване по пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ на 600 кв.м. от имота. Ответниците били придобили 2/3 ид.ч. по наследство от И. Г. М., починал и оставил за законни наследници децата си В. И. Р. Р. И. М. и Л. И. Б., и реституция по ЗСПЗЗ - влязло в сила решение за възстановяване на собствеността № 124/20. 10. 1993 г. на ПК – Каварна. С влязло в сила решение по гр. д. № 45/1999 г. на Варненския районен съд, 12 с-в, бил отхвърлен предявеният от В. И. Р. против Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността на ищцата В. И. Р. върху 1/3 ид.ч. от процесния имот, на основание наследяване на И. Г. М. и реституция по ЗСПЗЗ. С влязло в сила решение по гр. д. № 350/2009 г. на Варненския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1128 от 14. 12. 2009 г. по гр. д. № 1004/2009 г. на ВКС, 2 г.о., е уважен предявен от Р. И. М. и Л. И. Б. против Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, като ищците по този иск били признати за собственици на 2/3 ид.ч. от процесния имот на основание наследяване на И. Г. М. и реституция по ЗСПЗЗ, а ответниците били осъдени да им предадат владението върху целия имот, а не върху идеална част от имота. Имотът, предмет на решенията, в одобрената кадастрална карта на [населено място], с.о. „В.“, е нанесен като поземлен имот с идентификатор ....., с площ от 814 кв.м. С констативен нотариален акт Р. М. и Л. Б. били признати за собственици на целия имот, а с н.а. № .... г. продали имота на Д. Г. Ю.. Ответникът Д. Ю. е оспорвал иска като неоснователен, по съображения, че съсобствеността между ищците и праводателите му е отречена с влязло в сила решение За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 34 ЗС за поземлен имот с идентификатор ...., въззивният съд е приел, че този имот не е съсобствен между страните. Съсобствеността е отречена с решение по гр. д. № 350/2009 г. на ВОС, влязло в сила на 26. 05. 2009 г. С това решение е било признато за установено, по предявения от Р. И. М. и Л. И. Б. против Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците Р. И. М. и Л. И. Б. са собственици на 2/3 ид.ч. от процесния имот на основание наследяване на И. Г. М. и реституция по ЗСПЗЗ – с влязло в сила решение № 124/20. 10. 1993 г. на ПК – Варна, възстановяващо собствеността на наследниците на И. М.. Ответниците Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. са били осъдени да предадат на ищците владението върху целия имот и са били отстранени от имота с протокол за въвод във владение от 20. 05. 2010 г. В приключилото производство по иска по чл. 108 ЗС ответниците-настоящи ищци са били длъжни да изчерпят всичките си възражения срещу основателността на предявения срещу тях иск по чл. 108 ЗС. Същите са се позовали на право на собственост, възникнало на основание наследяване на П. В. Г. и трансформиране на предоставеното на наследодателя им право на ползване в право на собственост, по реда на пар. 4а и сл. ПЗР ЗСПЗЗ. Така заявеното от наследниците на П. Г. придобивно основание е прието от съда за неосъществило се. Влязлото в сила решение по гр. д. № 350/2009 г. на ВОС е разрешило със сила на пресъдено нещо и спора дали ответниците по този иск Б., Г. и З. Г. са собственици на имота на основа на заявеното основание - наследствено правоприемство и трансформиране на правото на ползване в право на собственост в полза на наследодателя им, което придобивно основание е заявено и в настоящото производство. Силата на пресъдено нещо се разпростира между страните по гр. д. № 350/2009 г. на ВОС и техните универсални и частни правоприемници, ако правоприемството е настъпило след предявяване на иска, включително и след влизане в сила на съдебното решение. Въпросът дали Б., Г. и З. Г. са собственици на процесния имот или идеална част от него на посоченото основание е разрешен със сила на пресъдено нещо в отношенията им с Р. И. М. и Л. И. Б., като правата им са отречени. Силата на пресъдено нещо разпростира пределите си и по отношение на частния правоприемник на Р. М. и Л. Б. – купувачът Д. Г. Ю.. Този въпрос не може да бъде пререшаван в настоящото производство, включително и въз основа на доказателства, които не са били представени при разглеждане на предходното дело. Прието е, че от събраните писмени доказателства и заключението на съдебнотехническата експертиза е установена идентичност между имота, предмет на влязлото в сила решение – реална част с площ от 814 кв.м. от имот пл. № 197 по ПНИ, с посочени в решението граници, отграничена между точките АБДЕЖЗ на скицата на вещото лице и поземлен имот с идентификатор .... по одобрената кадастрална карта, с площ от 814 кв.м. Липсва съсобственост между настоящите ищци и ответника Ю., поради което искът за делба на имота следва да бъде отхвърлен. Относно сградите - еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 34 кв.м. и РЗП 68 кв.м. с идентификатор .... и гараж със застроена площ от 27 кв.м. и с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място] е прието, че нормите на чл. 10 ЗСПЗЗ и пар. 4 – 4л ПЗР ЗСПЗЗ не предвиждат възможност лице с права на бивш ползвател, чието право на ползване не се е трансформирало в право на собственост, да има възможност да придобие собствеността само върху сградите. Прието е, че след като правата по пар. 4а ПЗР ЗСПЗЗ на наследодателя на ищците са били съдебно отречени, то ищците биха могли да придобият собствеността върху сградите по давност след влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС, но такова възражение не е въведено. Собственик на сградите е Д. Ю., на осн. чл. 92 ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят няколко въпроса във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като първият касае задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани по делото доказателства за правнорелевантни факти, в тяхната взаимна връзка. Твърди се постановяването му в противоречие с решения на ВКС. Противоречие не е налице. В съответствие с практиката на ВКС, формирана по приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК, въззивният съд като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Изводите му са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Следващият въпрос е: Възможно ли е, когато с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС с решаващ мотив, че ищецът не е собственици на идеална част от имот, в решението за допускане на делбата на този имот делбеният съд да пререши въпроса за собствеността на тази идеална част. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 104 от 26. 11. 2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС и решение № 196 от 21. 12. 2017 г. по гр. д. № 774/2017 г. на ВКС, 1 г.о. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставения въпрос. На първо място, въпросът е неотносим към настоящото дело, тъй като между страните или техни праводатели няма влязло в сила съдебно решение, постановено по иск за собственост, с което правата на Р. М. и/или Л. Б. върху процесния имот или идеална част от него да са били отречени. Между Б., Г. и З. Г., от една страна, и Р. И. М. и Л. И. Б., от друга, е признато за установено, че Р. М. и Л. Б. са собственици на 2/3 идеални части от процесния имот, но не са отречени правата им върху другата 1/3 идеална част. С влязлото в сила решение по гр. д. № 45/1999 г. на ВРС, 12 с-в е отхвърлен предявеният от В. И. Р. против Г. иск по чл. 108 ЗС, за 1/3 ид.ч. от имота – тоест, отречени са правата на В. И. Р. върху 1/3 идеална част от имота, основани на наследство и реституция по ЗСПЗЗ, но не и правата на Р. М. и Л. Б. върху тази идеална част. На следващо място, решаващият мотив за отхвърляне на иска за делба по чл. 34 ЗС е, че с влязлото в сила решение е решен спорът между страните дали Г. са собственици на имота или идеална част от него. Възражението им, че са собственици на имота по наследство и трансформирано право на ползване в право на собственост по реда на пар. 4а и сл. ЗСПЗЗ не е прието за основателно с влязлото в сила решение по иска по чл. 108 ЗС и същите са осъдени да предадат владението върху целия имот, а не върху идеални части от него (искът по чл. 108 ЗС в осъдителната част е уважен не само за 2/3 ид.ч., а за целия имот). Решение № 104 от 26. 11. 2020 г. по гр. д. № 4871/2019 г. на ВКС, 2 г.о. е постановено при друга фактическа обстановка и със същото е даден отговор на неотносим към настоящия спор въпрос - дали отхвърлянето на иск по чл. 108 ЗС в установителната му част формира сила на пресъдено нещо между срещупоставените страни по въпроса носител ли е ищецът на вещното право на заявеното в исковата молба придобивно основание и дали тази сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетена в последващ иск по чл. 34 ЗС между същите страни и за същия имот. Отговорено е, че делбеният съд при постановяване на решението по допускане на делбата дължи зачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по ревандикационен иск между същите страни, с което е отречено правото на ищците върху идеална част от имот. В настоящия случай правото на собственост на Р. М. и Л. Б. за претендираната от ищците Г. 1/3 ид.ч., не е отричано с влязло в сила решение. В решение № 196 от 21. 12. 2017 г. по гр. д. № 774/2017 г. на ВКС, 1 г.о., е прието, че когато е отхвърлен иск за делба на една вещ, със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост на ищеца върху идеална част от тази вещ. Ищецът, чиито права върху вещта са отречени с влязлото в сила решение, не може да предявява нов иск за делба на същата вещ срещу същите ответници, тъй като въпросът за съсобствеността вече е решен с влязлото в сила решение и не може да бъде пререшаван в нов процес. Такава хипотеза в мотивите към обжалваното решение не е обсъждана. Третият въпрос е „за предметните предели на СПН и кога се разпростира силата на пресъдено нещо и забраната за пререшаване на установителния иск за собственост, предявен след приключил ревандикационен иск“. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 299 от 13. 12. 2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 541/2010 от 19. 01. 2011 г. по гр. д. № 1364/2009 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 878 от 16. 10. 2008 г. по гр. д. № 850/2008 г. на ВКС, 3 г.о. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. В решение № 299 от 13. 12. 2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, 1 г.о., както и в цитираните в него и посочени от жалбоподателите решения - решение № 299 от 13. 12. 2013 г. по гр. д. № 1924/2013 г. на ВКС, 1 г.о и решение № 878 от 16. 10. 2008 г. по гр. д. № 850/2008 г. на ВКС, 3 г.о. е прието, че решението влиза в сила между страните, по заявеното в исковата молба искане и на предявеното основание. За да е налице отвод за пресъдено нещо, следва да е налице идентитет между страните, основанието на исковете по двете дела – юридическите факти на които се основава търсената защита и искането към съда. Липсата на идентичност между което и да е от тези три характеристики на предявения иск е основание да се приеме, че по-късно предявеният иск е допустим. Няма тъждество между две дела, когато петитумът по двата иска е различен, както и когато в по-късно заведеното дело ищецът се позовава на нови факти, настъпили след приключване на предходното. Всеки собственик има право да защити правото си на собственост по отношение на всяко лице, включително и универсален и частен правоприемник, ако той оспорва или нарушава правото на собственост. Изборът на вида иск за защита принадлежи на собственика, в зависимост от степента на засягане на правото му и интензитета на търсената защита Няма противоречие между правните изводи в мотивите към обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение и цитираната практика. В настоящото дело са признати, с влезли в сила съдебни решения по гр. д. № 45/99 г. и по гр. д. № 350/2009 г., постановени срещу Б., Г. и З. Г., правата на Л. Б. и Р. М. върху 2/3 ид.ч. от имота и са отречени правата на В. Р. върху 1/3 идеална част върху имота, но не са отречени правата на Л. Б. и Р. М. върху претендираната от Г. 1/3 ид.ч., нито Г. са признати за собственици на тази идеална част. Четвъртият въпрос, поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е следният: „При отричане на правата на един от наследниците на реституиран собственик замества ли го в съсобствеността лицето, установило правата си върху тази идеална част от имота и следва ли в производството по съдебна делба да участва като задължителен другар и наследника, спрямо когото е уважен установителният иск и правата му са били отречени. Каква е съдбата на идеалната част от имота в този случай и преминава ли в собственост на останалите наследници в случай на уважен впоследствие иск от останалата част от наследниците спрямо същото лице за останалата идеална част от имота.“ Въпросът е свързан с оплакването на жалбоподателите, че в делбеното производство е следвало да бъде конституирана и В. И. Р., която също е наследник на М.. На първо място, самите ищци са въвели твърдения, че В. Р. не е участник в съсобствеността, че с влязло в сила решение по гр. д. № 45/1999 г. на ВРС, 12 с-в, постановено между тях, като ответници, и В. Р., като ищец, е отхвърлен предявеният от нея против Г. иск за собственост, предявен за 1/3 ид.ч. от процесния имот и основан на наследяване на Г. М. и реституция по ЗСПЗС, както и че те са собственици на 1/3 ид.ч. от имота, а ответниците Р. М. и Л. Б. – на останалите 2/3 ид.ч. На следващо място, решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на иска за делба, поради липса на съсобственост, е че със сила на пресъдено нещо, в отношенията между Р. М. и Л. Б., от една страна, и Г. от друга, претендираното от ответниците Г. право на собственост върху процесния имот е отречено изцяло, включително и за идеална част от имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на чл. 280, ал. 2, пр. 1, 2 и 3 ГПК и искат допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на валидността му и допустимостта му, както и поради очевидна неправилност на същото. Твърди се нищожност и недопустимост на съдебния акт, поради постановяването му при неучастието на задължителен необходим другар – В. И. Р., която също е наследник на И. М., наред с Л. Б. и Р. М.. Не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд, в рамките на правораздавателната му власт, в надлежен състав, в писмена форма и е напълно разбираемо. Постановено е с участието на всички участници в съсобствеността - както според твърденията на ищците, така и според установеното от събраните по делото доказателства. А и въпросът е без значение за изхода на делото, тъй като в отношенията между ищците Г. и ответниците М. и Б. е преклудирана възможността на ищците Г. да се позовават на собственост, възникнала на факти, осъществили се до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция по приключилото гр. д. № 350/2009 г. на ВОС. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Според жалбоподателите очевидната неправилност се изразява в допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 299 ГПК, както и на чл. 235 и 236 ГПК – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, възражения и доводи на страните, в постановяване на решението в противоречие с чл. 63 ЗС и при необоснованост на фактическите изводи. Степента на тежест на посочените пороци, дори и да са налице, не е достатъчна, за да обоснове очевидна неправилност на акта, изводима само от съдържанието му. Не е налице очевидна необоснованост, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства. Не е налице и прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес - на правото на участие на страните, на равнопоставеност, на безпристрастен съд, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. За яснота следва да се посочи, че по аргумент от разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва, че силата на пресъдено нещо на решението по иск за собственост преклудира фактите, които са настъпили до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, но не са били предявени от ответника. Затова ответникът по иск за собственост трябва да предяви в процеса всичките си възражения, основани на факти осъществили се до този момент. В случая, влязлото в сила решение по гр. д. № 350/2009 г. на ВОС, с което е уважен изцяло предявеният от Р. М. и Л. Б. срещу Г. иск по чл. 108 ЗС, преклудира възможността в последващ иск между същите страни да се пререшава спора придобили ли са Г. собствеността върху 1/3 ид.ч. от процесния имот по наследство и трансформиране на правото на ползване в право на собственост по реда на пар. 4а и сл. ЗСПЗЗ. С оглед изхода на делото, жалбоподателите Б. Г. Г., Г. П. Г. и З. П. Г. следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Д. Г. Ю. сумата 1400 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение