Определение № 646 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 355/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. К. З., чрез адв.Е.В. срещу решение №333 от 15.11.2019г. по в.т.д. №468/2019г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №310 от 11.06.2019г., постановено по т.д. №723/2016г. на Окръжен Съд – Пловдив в частта, с която предявеният от М. К. З. против ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл.86 ЗЗД за периода 03.11.2013г. – 04.01.2018г. е отхвърлен за разликата от уважения размер 17 943.65 лева до пълния предявен размер от 42 410.08 лева поради уважено възражение за прихващане с насрещни парични вземания на ЗК „Лев Инс“ АД в общ размер от 24 466.43 лева, включващи сумата 3 932.50 лева – присъдени разноски с решение №220/15.01.2019г. по к.т.д. №652/2018г. на ВКС, I т.о., сумата 20 000 лева - получена от М. З. като взискател по изп.д. №1184/2017г. по описа на ЧСИ рег. №822 въз основа на предварително изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение по т.д. №346/ 2017г. на АС – Пловдив и сумата 533.93 лева – събрана от ЗК „Лев Инс“ АД разлика в дължима такса по т.26 д от ТТРЗЧСИ по изп.д. №1184/2017 г. на ЧСИ рег. №822. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалните правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд е постановил обжалвания акт при превратно тълкуване на разпоредбата на чл.105 ЗЗД вр. чл.381, ал.1, пр.второ КЗ, която не допуска принудително изпълнение върху застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“. Счита, че след като е забранено принудителното изпълнение върху вземането за застрахователно обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е недопустимо и прихващането без съгласие на кредитора. Твърди, че процесното вземане е за обезщетение по чл.86 ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, поради което въззивният съд в нарушение на императивните разпоредби е приел, че е допустимо принудителното изпълнение, респ. че възражението за прихващане е основателно. Поддържа, че въззивният съд е постановил необоснован акт, като не е обсъдил и всички доказателства и доводи на страните. Моли да се отмени обжалваното решение и да бъде уважен искът. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси /от първи до пети в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/ относно приложението на чл.105 ЗЗД, вр. с чл.381, ал.1 КЗ /аналогична на разпоредбата на чл.198, ал.1 КЗ /отм./ и по-специално налице ли е забрана да се прихващат без съгласието на кредитора вземания за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност“ и за лихви. Счита, че те са обусловили изхода на спора, като липсва съдебна практика, поради което са налице предпоставките на чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане до касационен контрол. Поставя и процесуалноправни въпроси – за задължението на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви кои факти приема за установени и кои доводи за неоснователни. Твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК, както и с практиката, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД не депозира отговор в законоустановения срок. Третите лица помагачи Ю. К. А., Р. Т. А. и К. Т. А. не взимат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Производството е образувано по иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата 42 410.08 лева- обезщетение за забава за периода 03.11.2013г. – 04.01.2018г. на главница в размер на 100 000 лева, представляваща присъдено обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за разликата от уважения размер 17 943.65 лева до пълния предявен размер от 42 410.08 лева, въззивнят съд намира, че със сила на пресъдено нещо е установена дължимостта на главницата, като е безспорна забавата на застрахователя за плащане на застрахователното обезщетение за процесния период, но намира за основателно възражението за прихващане с насрещни парични вземания на ответника ЗК „Лев Инс“ АД в общ размер от 24 466.43 лева. Решаващият съдебен състав излага доводи за неоснователност на възражението на ищцата, че съгласно чл.105 ЗЗД прихващането е недопустимо с оглед характера на нейното вземане. Съдът приема, че процесното вземане не е за обезщетение за вреди от непозволено увреждане и няма основание да се приеме, че е несеквестируемо. Като намира, че вземанията на ответника са безспорно установени /сумата 20 000 лева, платена въз основа на предварително изпълнение на отменено съдебно решение и 533.93 лева такса по т.26 ТТР на ЗЧСИ, подлежащи на принудително изпълнение съгласно чл.245, ал.3 ГПК, както и 3 932.50 лева- присъдени деловодни разноски/, въззивната инстанция приема, че са налице предпоставките на чл.103 ЗЗД и възражението за прихващане със сумата 24 466.43 лева е основателно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора материалноправни въпроси относно приложението на чл.105 ЗЗД, вр. с чл.381, ал.1 КЗ /аналогична на разпоредбата на чл.198, ал.1 КЗ /отм./ и по-специално налице ли е забрана да се прихващат без съгласието на кредитора вземания за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност“, не са обуславящи за изхода на спора и не са формирали решаващите изводи на въззивния съд за частична неоснователност на иска, поради което не отговарят на общия критерий за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Производството по делото е образувано по осъдителен иск за обезщетение за вреди от забава в размер на законната лихва по чл.86 ЗЗД, а не за застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, поради което съдът изобщо не е обсъждал възражение за прихващане с вземане за застрахователно обезщетение, респ. не е тълкувал разпоредбата на чл.105 ЗЗД вр. с чл.381, ал.1 КЗ /аналогична на разпоредбата на чл.198, ал.1 КЗ /отм/. Въпросът относно приложението на чл.105 ЗЗД вр. с чл.381, ал.1 КЗ /аналогична на разпоредбата на чл.198, ал.1 КЗ /отм./ и по-специално налице ли е забрана да се прихваща без съгласието на кредитора вземане по чл.86 ЗЗД за лихва за забава на застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, макар и значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай правните норми са ясни и липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не излага никакви доводи относно необходимостта от тълкуване на посочените законови разпоредби, респ. значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Разпоредбата на чл.105 ЗЗД, регламентираща недопустимост на прихващане без съгласието на кредитора на вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния и вземания за данъци, както и нормата на чл.381, ал.1 КЗ, аналогична с предишната разпоредба на чл.198, ал.1 КЗ /отм./, предвиждаща недопустимост на принудително изпълнение върху застрахователна сума по описаните застраховки, вкл. застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, са ясни и не изискват тълкуване. Недопустимостта на прихващането е изключение от правилото, поради което законодателят изчерпателно е регламентирал вземанията, с които не може да се прихваща без съгласието на кредитора, а с КЗ към вземанията, спрямо които не се допуска принудително изпълнение, респ. и прихващане без съгласие, са включени изчерпателно изброени вземания по застрахователни договори, като лихвите за забава не са сред тях. Макар и значими за спора като обуславящи неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, поставените процесуалноправни въпроси, не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице противоречие с цитираната практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси относно задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото и се произнесе по доводите на страните за задължението на въззивния съд, да приложи императивна материалноправна норма. Налице е задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и множество решения по чл.290 ГПК, с които е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, че въззивното решение следва да е обосновано, като съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички относими доказателства, възраженията и доводите на страните, като изложи мотиви относно тяхната основателност. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението в съответствие с цитираната практика, като е обсъдил всички правнорелевантни за спорното право факти, произнесъл се е по доводите на страните, вкл. по единственото въведено с жалбата оплакване за неправилно приложение на института на прихващането. Решаващият съдебен състав е изложил мотиви относно приложението на чл.105 ЗЗД, като е счел, че възражението на ищцата, че вземането й не подлежи на принудително изпълнение, не намира опора в закона. Съдът приема, че това вземане не е за вреди от непозволено увреждане и няма правно основание за твърдяната негова несеквестируемост. Въззивният съд не е обсъждал разпоредбата на чл.381, ал.1 КЗ, но не е имал задължение да прилага цитираната правна норма, тъй като исковата претенция не е за застрахователно обезщетение по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, а за вреди от забава в размер на законната лихва по чл.86 ЗЗД. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно реше ние. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд