Определение № 2 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3113/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Ц. М., чрез адвокат Л. Ц. М. против решение от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 6097/2019 г. на СГС, с което е потвърдено решението от 17.10.2018 г. по гр.д.№ 81314/15 г. на Софийски РС. С последното е отхвърлен, предявеният от касатора срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив процес. В касационната жалба се прави оплакване за противоречие с материалния закон, съществено противоречие с процесуалните правила и необоснованост. Конкретните оплаквания са свързани с това, че решението има формален казуистичен характер, не е обърнато внимание на същността на спора и на фактите, установими по приложеното дело, които според него доказват недопускане до правосъдие, от което претендира обезщетение по настоящото дело. Твърди, че е отказано правото на съдебна защита чрез не допускане на разглеждане на спора пред съд, включително и от Европейския съд по правата на човека поради действия на негов чиновник, който според касатора е изпратен от Българската държава. В касационната жалба са цитирани текстове от Конституцията – чл. 56, чл. 117,чл. 121 и чл. 122 и чл. 2,чл.9, чл.10 и чл. 124 ГПК. В молба от 08.03.2021 г. и уточняваща молба от 10.06.2021 г., които касаторът представя като изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са цитирани текстове от ГПК. Цитиран е чл. 280, ал.1, т.3 ГПК като основание за допускане до касация с конкретен въпрос: „фактическото недопускане до правосъдие на касатора и гражданин на Република България П. Ц. М. в нарушение на закона от страна на съда, подробно изложени в материалите по делото и във въззивната жалба чрез СРС до СГС, вх. № 5181329/08.11.2018 г. в СРС“. Цитирана е и нормата на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Конкретен въпрос, по който, касаторът счита, че въззивната инстанция да се е произнесла в противоречие със съдебната практика не е формулиран. Общо е посочено, че се касае за правото на всеки гражданин да получи достъп до правосъдие. Конкретно решение на ВКС, на което въззивното противоречи не е посочено. Цитирана е и разпоредбата на чл. 280, ал.2 ГПК и е свързана с твърдение за неправилна и необоснована употреба на понятието „институционален контрол“ в обжалваното въззивно решение. Тезата е, че въззивното решение е очевидно неправилно, защото съдът не е отчел, че въпреки, че приключилото дело, по което е била върната исковата молба, се е движело по инстанциите, фактически е налице отказ от правосъдие за ищеца по него, ищец и по настоящото дело, сега касатор. Ответникът по касация Българската държава не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Касаторът П. Ц. М. е предявил иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45, ал.1 ЗЗД против Държавата за обезщетение в размер на 10 000 лв. вреди от недопускане до правосъдие. Според касатора недопускането до правосъдия, от което е претърпял вреди се изразява в това, че подадена от него искова молба на 30.03.2010 г. пред Софийски РС против ответница Д. Р., по която е образувано гр.д.№ 15177/10 г. на СРС е върната с разпореждане от 05.05.2010 г. на СРС като нередовна след оставяне без движение с разпореждане от 15.03.2010 г. Частната жалба, подадена от М. против разпореждането за връщане е оставена без уважение с определение от 09.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 6071/10 г. на СГС, което не е допуснато до касационно обжалване с определение от 05.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 640/10 г. на ВКС, IV по частна касационна жалба, подадена от него. Счита, че е изпълнил всички указания на съда, но въпреки това делото му не е разгледано публично по същество и съдът не се е произнесъл с решение. Според касатора, недопускането до правосъдие се изразява и в това, че подадената от него жалба № 34863/2011 г. до Европейския съд за правата на човека /ЕСПЧ/ в Страсбург е приета за недопустима съгласно отговор с писмо от 30.06.2011 г., подписано от „Е.Boev“, юридически секретар, който /според касатора/ е българин и е изпратен от Българската държава, като не му е изпратен и акта на съда за това. Въззивната инстанция е проследила движението на приключилото дело, по което е върната исковата молба. Приел е, че иска е допустим предвид това, че допустимостта на иска се определя от твъденията в исковата молба. По същество, съдът е приел, че иска е неоснователен, защото разглеждането на спор по същество е обусловено от спазване на изискванията за редовност на исковата молба, съгласно разпоредбите на чл.127 ГПК и чл.129 ГПК и за допустимост на предявения иск /чл.130 ГПК/. Приет за неоснователен доводът на касатора, че е бил лишен от достъп до правосъдие. Отчетено е, че му е предоставена възможност както за отстраняване на нередовността на исковата молба /посочване конкретно в какво са се изразили действията и думите на Р., съставляващи „изливане на яд“ върху ищеца/, така и за реализиране на инстанционен контрол на всички съдебни инстанции на определението за връщане на исковата молба. Изпращането на уведомление от юридически секретар на ЕСПЧ в съответствие с процедурните разпоредби на Правилника на Съда /чл.52А, ал.1/ също е преценено, като не представляващо противоправно поведение на Българската държава. Съобразено е, че неимуществените вреди не са доказани, въпреки дадените указания от съда с доклада защото експертното решение на ТЕЛК е от преди твърдения деликт по гр.д.№ 15177/10 г. на СРС. Въззивният съд е приел, че е извън правомощията му да се произнася по правилността на съдебните актове, постановени по гр.д.№ 15177/10 г. на СРС, 28 с-в, ч.гр.д.№ 6071/10 г. на СГС, III-в с-в и по ч.гр.д.№ 640/10 г. на ВКС, IV гр.о., защото редовността на процесуалното действие се преценява от съдебният състав с оглед предписаните му от процесуалния закон правомощия и тази преценка се проверява при инстанционния контрол. Общият критерий, по който се селектират делата с оглед допускането им до касационен контрол е формулираният в изложението към касационната жалба основен материално правен, или процесуален въпрос, разрешен от възивния съд при някоя от хипотезите на чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК. Това изискване е свързано с диспозитивното начало в гражданското производство и цели да очертае предмета и пределите на касационната проверка. Формулираният основен правен въпрос е общото основание за допускане до касация, необходимо при всяка от двете наведени от касатора хипотези на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Той следва да е свързан с предмета на спора, с разрешаването на преюдициален въпрос, по отношение на спорното право, от разрешаването на които зависи изход от спора, или с разрешаването на процесуални въпроси, от които зависи надлежното упражняване на процесуалните права – гаранция за постановяване на правилно решение. Спрямо този въпрос се преценява и наличието на допълнителното основание – противоречие на обжалваното решение със съдебната практика по този въпрос или значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът не е формулирал нито един въпрос, а съдът служебно не може да го извлича, съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно този тълкувателен акт, това е достатъчно да не се допуска касационно обжалване. Общите доводи за фактическо недопускане до правосъдие, изведени от приключило дело, по което е върната нередовна искова молба и разпореждането за това е преминало през всички инстанции, не удовлетворяват общото основание за допускане до касация. Конкретен въпрос дали това съставлява отказ от правосъдие не е формулиран от касатора, а съдът няма право да го извежда от съдържанието на касационната жалба. Това е основание за не допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Дори да се приеме, че такъв въпрос е зададен от касатора, предвид неколкократното позоваване на фактическо недопускане до правосъдие, като основание на претенцията му за обезщетение, то въззивното решение е съобразено с дадения от съдебната практика отрицателен отговор по този въпрос. Съдебната практика приема че когато в резултат на дължимата служебно проверка по чл. 129 ГПК съдът е констатирал формална нередовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, за която нередовност надлежно са дадени указания съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК, на ищеца е даден срок за нейното отстраняване и недостатъкът не е отстранен в срок, прилагането на правните последици в чл. 129, ал. 3 ГПК от съда и връщането на нередовната искова молба не съставлява отказ от правосъдие и не противоречи на чл. 2 ГПК и останалите принципи, заложени в ГПК. /Определение № 370 от 8.10.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3111/2018 г., III г. о., Определение № 180 от 7.04.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1378/2017 г., IV г. о./ Връщането на исковата молба с влязло в сила определение не препятства възможността ищеца да предяви отново същия иск с редовна искова молба. Дали дадените указания за изправяне нередовностите на исковата молба са били необходими и дали са били адекватни и ясни се проверява в производството по обжалване на разпореждането за връщането на исковата молба, тъй като то е функция на разпореждането за оставяне на исковата молба без движение. /Определение № 276 от 31.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 162/2010 г., III г. о./ Неуспешното провеждане на обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба от ищеца не може да се приравни отказ от правосъдие. С Решение на Конституционния съд на Република България № 4/16.06.2009 г. по к.д.№ 4/2009 г. е прието, че правната уредба в чл. 280, ал.1 ГПК за селектиране на касационите жалби не противоречи на изискването на Конституцията за три инстанционно разглеждне на делата и за достъп до правосъдие, а с Решение на КС № 15/06.11.2018 г. по гр.д.№ 10/2018 г. / ДВ бр. 95/2018 г. е прието, че и чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК не е противоконституционен. Не посочването от касатора и на съдебна практика, на която въззивното решение противоречи сочи на това, че не е обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Предвид изложеното, възивното решение не е постановено в противоречие със съдебната практика и решенията на КС на Република България, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т. 1 и т.2 ГПК. Липсва обосновка по основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която касаторът неправилно отъждествява с голословни доводи за нарушени основни принципи. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва приложимата правна норма, обусловила решаващия извод на съда да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание. Няма неясни правни норми относно това, че не е налице отказ от правосъдие при неизправяне в срок и връщане на нередовна искова молба с влязло в сила определение, преминало през инстанционен контрол. Както вече се посочи, дали указанията са били необходими, достатъчни и ясни за ищеца се преценява във всеки конкретен случай и преценката се извършва при обжалването в рамките на инстанционния контрол. Относно приключилия спор е проведено обжалване и предвид стабилизирането на влезлия в сила съдебен акт, неговата неизменимост и неотменимост, в производството по предявеният иск по настоящото дело не може да се преценяват тези указания отново. Не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК „очевидна неправилност“. Такава според утвърдената съдебна практика е налице когато съдебното решение страда от особено тежък порок в една от трите му форми, който може да се установи без да се провежда същинският касационен контрол. Такъв е случая когато не е приложена императивна правна норма или когато е приложен отменен закон или действащ, но в противен смисъл, когато решението е явно необосновано, при нарушение на правилата на формалната логика. Съдът, преценявайки мотивите на обжалваният съдебен акт, не констатира нито един от тези пороци, поради което и на това основание не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение