Определение № 380 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4985/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №3416 от 19.09.2023г. на „БЯ Трейд“ ЕООД, с ЕИК от ТРРЮЛНЦ[ЕИК] представлявано от управителя д-р Г. Г. Г., чрез процесуалния му представител адв. В П. срещу Решение №186 от 01.08.2023 г. постановено по в. гр. дело №162/2023г. по описа на Окръжен съд-Монтана. Жалбоподателят счита, че с него съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага, че от значение за спора е произнасянето по въпроса „Получаването на арендно плащане по аренден договор при изрично несъгласие с размера на сумата и с начина на обработване на земята, представлява ли конклудентно действие от страна на получаващия плащането, насочено към манифестиране на пълно приемане на договора за аренда, вкл. и размера на рентата?“. Оспорва извода на въззивния съд, че с отправените две покани, жалбоподателят всъщност е приел плащанията по арендния договор, като твърди, че той е в противоречие с практиката на ВКС. Излага, че самият факт на получаване на плащането на рентата по договора /което не е спорно/ не означава нито съгласие с частите от договора, срещу които е възразено, нито приемане на договора в цялост. Посочва, че въззивното решение противоречи решение №12 от 01.03.2018 г. на 2-ро ГО на ВКС, постановено по гр. д. 1251/2017 г., на което се е позовал и Окръжен съд-Монтана, но неправилно го е интерпретирал и съобразил. В същия смисъл според жалбоподателя е и решение №115 от 21.11.2017г. на 2-ро ГО на ВКС, постановено по гр. дело №997/2017 г., от което се налага извода, че законодателят предвижда оповестително-защитно действие на вписването на договора за аренда по отношение на лице, придобило собствеността от арендодателя, но не и спрямо трето лице, на което договорът изобщо не може да бъде противопоставен, тъй като е придобило повече от половината от имота от съсобственици, които не са страна по договора за аренда. По тези съображения счита, че ответникът не разполага с противопоставимо по отношение на него право да държи процесния имот, поради което исковата му претенция по чл.108 ЗС се явява основателна и в осъдителната й част. Ако съдът счете, че разгледаните хипотези по настоящото дело и по посочените по - горе решения на ВКС не са идентични, то жалбоподателят поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК поради необходимост от точно прилагане на закона. Формулира следния процесуалноправен въпрос, от значение за настоящото дело и изводим от мотивите на обжалваното въззивно решение: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе и изложи мотиви по всички доводи на въззивника във въззивната жалба?“ Според касатора, този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил изричните оплаквания във въззивната жалба, отнасящи се до подробно описаното и мотивирано несъгласие с основни клаузи на договора - размер на рентата, начин на обработване на земята, начина на управлението на имотите и др., които имат съществено значение за манифестираното изрично и писмено изразено несъгласие със заварения аренден договор. В последната част на жалбата, озаглавена Изложение на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, жалбоподателят изразява становището си, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, като моли ВКС да го касира в невлязлата в сила част, като вместо него да постанови друго, с което да уважи предявения иск по чл. 108 от ЗС за предаване на владението на имотите. Моли за присъждане на разноски. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба – Кооперация „Прогрес“, ЕИК[ЕИК], представлявана от председателя Г. Х. Ж., чрез адв. Н. Б. изразява становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, поради което моли жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Твърди, че Окръжен съд Монтана при постановяване на обжалваното решение не се е произнесъл в нарушение на практиката на ВКС. Счита, че волеизявленията, обективирани в двете покани сочат, че дружеството е получавало реално плащане по договора за аренда, следователно е приело договора. Твърди, че жалбоподателят неправилно е интерпретирал правните изводи на ВКС в решение №12 от 01.03.2018 година, постановено по гр.д. № 1251 от 2017 г. тъй като същото касае различен казус, докато в настоящия е налице мълчаливо приемане на арендния договор. Изрично в поканите от 2021 и от 2022 година дружеството сочи, че е получавало рентно плащане по договора. Доколкото кооперацията държи имотите на правно основание - сключения договор за аренда на 14.01.2015 година, то предявеният иск по чл.108 от ЗС е неоснователен. Оспорва въззивният съд да е допуснал процесуално нарушение, тъй като всички доказателства по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като след подробния анализ на доказателствата, правилно е достигнал до извода за приемане на договора за аренда и отхвърляне на предявения иск по чл. 108 от ЗС. Счита за неоснователно твърдението на касатора, че е изразил изрично несъгласие с управлението на имота и начина на обработката, като твърди, че такива възражения са въведени за първи път от пълномощника по депозираното допълнение към въззивната жалба. В заключение се моли Решение №186 да не бъде допуснато до касационно обжалване, а ако бъде допуснато- моли да бъде постановено решение, с което да се приеме, че жалбата на ,,БЯ ТРЕЙД“ ЕООД е неоснователна. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане до касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът БЯ ТРЕЙД ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] предявява срещу КООПЕРАЦИЯ ПРОГРЕС, ЕИК[ЕИК], [населено място], обл. М. искове за ревандикация на два земеделски имота в землището на [населено място], обл. М.: 1/ ПИ с идентификатор [№] с площ от 4233 кв.м. и 2/ ПИ с идентификатор [№] с площ от 3286 кв.м., които излага, че е придобил на 14.07.2021 год. чрез покупко-продажба. Ищецът твърди, че за тези имоти праводателят му Й. Г. И. бил сключил аренден договор с ответника с договорено арендно плащане 40 лв./дка. Условията по договора за аренда били неприемливи за ищеца, който счита, че има право като невладеещ собственик да иска връщане на имотите, а като законова последица от това – и прогласяване на арендния договор за нищожен. Като изключителен собственик счита, че правното основание, на което ответникът владее имотите е отпаднало поради липса на съгласие у собственика, поради което той дължи връщането им. С оглед изложеното се моли съдът да признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на гореописаните два имота и да бъде осъден да му предаде владението върху тях. Ответникът КООПЕРАЦИЯ ПРОГРЕС не е депозирал писмен отговор. Чрез писмена молба, представена преди о.с.з. не възразява делото да се разгледа в отсъствие на негов представител. Оспорва предявеният иск, като твърди, че владее имотите въз основа на сключен аренден договор От фактическа страна въззивният съд е приел следното: На 14.01.2015г. с Договор за аренда, вписан в Служба по вписванията – [населено място], Й. Г. И. като арендодател отдал под аренда за срок от 10 стопански години на КООПЕРАЦИЯ „ПРОГРЕС“ следните недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място]: Нива от 4,232 дка в м. „Полето“, имот [№] и Нива от 3,286 дка в м. „Върха“, имот [№]. Договореното арендно плащане е в размер на 40 лв./дка годишно, платими до 31.12 на календарната година. С Нотариален акт № 141, т. IV, рег. № 2459, д. № 352/ 14.07.2021 г. Г. Г. Г., ЕГН [ЕГН] продава на въззивника „БЯ ТРЕЙД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] четири земеделски имота, между които са и двата процесни: ПИ с идентификатор [№] с площ от 4233 кв.м., стар [№] и ПИ с идентификатор [№] с площ от 3286 кв.м., стар [№], находящи се в землището на [населено място], обл. М.. С Нотариална покана – предложения за актуализация на арендно плащане и прекратяване на арендни договори със заверка на подписа от 10.08.2021г., редовно връчена на ответната страна на 23.08.2021г., въззивникът отправя към въззиваемия предложение за актуализация на дължимото рентно плащане на 70 лв./дка по сключените арендни договори, като в случай, че не приеме предложеното увеличение на цената, го кани да прекратят договорите, считано от 01.10.2022г. С поканата въззиваемият е уведомен, че на основание чл.17, ал.3 ЗАЗ въззивникът като приобретател замества арендодателя като страна по арендните договори, като изрично е записано „от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора, което и сте правили до сега“. С втора Нотариална покана – предложение за актуализация на арендно плащане и прекратяване на арендни договори със заверка на подписа от 28.03.2022г., редовно връчена на въззиваемия на 29.03.2022 г., въззивникът му предлага да се актуализира дължимото рентно плащане на 90 лв./дка относно изчерпателно изброени имоти, между които и двата процесни. Отново го поканва, в случай, че не приеме предложеното увеличение на цената да прекратят арендните договори, считано от 01.10.2022г. Въззиваемият отново е уведомен, че на основание чл.17, ал.3 ЗАЗ въззивникът като приобретател замества арендодателя като страна по арендните договори, като отново изрично е записано „от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора, което и сте правили до сега“. С оглед така изложеното, въззивният съд е приел за установено, че: „БЯ ТРЕЙД“ ЕООД е единствен собственик на процесните два имота; лицето Й. И., сключило договора за аренда на 14.01.2015г. е бил миноритарен съсобственик към датата на сключване на договора; ответната кооперация „ПРОГРЕС“ държи имотите на основание сключения Договор за аренда от 14.01.2015г. От правна страна, окръжният съд е достигнал до извод, че договорът за аренда е приет от въззивника, тъй като и в двете покани изречението „от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора, което и сте правили до сега“ сочи, че дружеството отправило поканата е получавало рентно плащане по договора, респ. следва да се приеме, че е приело договора. Самото уведомление за заместването по чл.17, ал.3 ЗАЗ не представлява приемане на договора, но цитираното по-горе изречение в поканите обуславя извод, че въззивникът е получил рентно плащане, от което съдът е направил извод за приемането на договора. Изложено е, че при липсата на цитираното изречение в поканите, съдът би се съгласил с доводите на въззивника, че поканите в случая не представляват приемане. За да достигне до този извод, въззивният съдът се е позовал на Решение № 12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1251/2017г., II г. о., ГК, в което като пример за приемане на такъв договор е посочено именно получаването на арендното плащане. Изрично е отбелязано в мотивите, че никъде в поканите няма изрази, които да обуславят несъгласие на въззивника с начина на управление и начина на обработка на имотите, каквито доводи са въведени с допълнението към въззивната жалба. В обобщение е прието, че въззиваемата кооперация държи процесните два имота на годно правно основание, което е противопоставимо на въззивника, поради което първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от „БЯ ТРЕЙД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] срещу КООПЕРАЦИЯ „ПРОГРЕС“, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.108 ЗС – за предаване владението на имотите. При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване на решението по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „Получаването на арендно плащане по аренден договор при изрично несъгласие с размера на сумата и с начина на обработване на земята, представлява ли конклудентно действие от страна на получаващия плащането, насочено към манифестиране на пълно приемане на договора за аренда, вкл. и размера на рентата?“, е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. По същия обаче въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика. В посоченото от касатора Решение № 12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1251/2017 г., II г. о., ГК се приема, че договори за управление, какъвто е и договорът за аренда може да бъде сключен от всеки съсобственик за цялата вещ. Ако съсобственикът, сключил договора не притежава повече от половината от вещта, този договор не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако са го приели. Направен е извод, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания/. Доколкото по настоящото дело се установява, че въпреки изразеното в нотариалните покани несъгласие с размера на арендната вноска, касаторът е продължавал да получава същата, то правилен и съответстващ на цитираната практика е изводът на въззивния съд, че е налице мълчаливо приемане на сключения от миноритарния собственик договор за аренда. Следва да се посочи, че несъгласие с начина на обработване на земята от арендатора не е обективирано нито в първоначалната, нито в последващата нотариална покана, поради което в тази част формулираният въпрос е излиза извън предмета на сезиране. Посоченото от касатора Решение №115 от 21.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 997/2017 г., I г. о., ГК съдържа произнасяне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - поради необходимостта от създаване на съдебна практика по материалноправния въпрос: Дали арендатор, вписал продължаване на договора си за аренда със съсобственик след придобиване от трето лице на идеални части от имота, прехвърлени му от друг съсобственик, разполага с противопоставимо му основание да държи имота. В отговор на същия ВКС приема, че такъв договор за аренда не е противопоставим на трето лице, придобило след вписването му правото на собственост върху повече от 50% от съсобствеността, ако то се противопоставя на продължаващото ползване от страна на арендатора. При коректив, че не е налице идентичност на фактическата обстановка по двата казуса, се налага извод, че въззивното решение не е произнесено в противоречие с тази практика. При липсата на изрично изразено несъгласие с начина на обработване на имота, а единствено с размера с рентата, въззивният съд е формирал мотив, че е налице мълчаливо приемане на договора от приобретателя доколкото той е продължавал да приема арендните плащания, който извод напълно съответства на по-горе посоченото Решение №12 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. №1251/2017 г., II г. о. Във връзка с формулирания въпрос досежно задължението на въззивния съд да се произнесе и изложи мотиви по всички доводи на въззивника във въззивната жалба, следва да се отбележи, че съдът не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие със съдебната практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и свои собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Въззивният съд е счел предявеният иск за неоснователен, след като е преценил, че самото уведомление за заместването по чл.17, ал.3 ЗАЗ не представлява приемане на договора, но изречението: „от което следва да изпълнявате към мен задълженията Ви по договора, което и сте правили до сега“ съдържащо се и в двете покани обуславя извода, че въззивникът е получил рентно плащане, от което настоящият състав прави изводи за приемането на договора. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателствата в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Въззивният съд се е произнесъл по всички аргументи на ищеца, обективирани в исковата молба и доразвити във въззивната жалба. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация също не се установяват, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не се обосновава значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, съобразно указанията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това въпросът е пряко относим към правилността на обжалвания акт по чл. 281, т. 3 ГПК, която се преценява едва само ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване /т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, съставът счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не му присъжда разноски. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение