Определение № 3794 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от Р. Ж. Б., чрез адвокат М. Ел-Т., срещу определение № 3108/02.12.2024 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 3007/2024г. в частта, с която е оставено без уважение искането на Р. Ж. Б. за освобождаването му от заплащане на дължимата държавна такса и разноски по предявените искове за обявяване за относителната недействителност на договори за дарение сключени с нотариален акт №56, т.І, рег.№4187/, нот.дело №53/2022г. и нотариален акт №88, т.І, рег.№6011, нот.дело №84/2022г. С определение №2508/19.05.2025г. е оставена без разглеждане частна касационна жалба вх.№1696/23.01.2025г. Р. Ж. Б., чрез адвокат М. Ел-Т., срещу определение № 3108/02.12.2024 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 3007/2024г. в частта, с която е оставено без уважение искането на Р. Ж. Б. за освобождаването му от заплащане на дължимата държавна такса и разноски по предявения иск за обявяване за относителната недействителност на договор за покупко-продажба сключен с нотариален акт №200, т.І, рег.№2025, нот.дело №170/2021г. и производството е прекратено в посочената част. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Излага, че при постановяването му въззивният съд неправилно е определил предмета на производството и обстоятелството от какво произтича вземането на ищеца и е взел предвид обстоятелства (предприетите от страната действия по осигуряване на процесуалното ѝ представителство; вида на кантората, в която работи упълномощения от него адвокат; липсата на твърдения и данни за предоставяне на безплатна адвокатска защита), които са неотносими към предпоставките по чл.87, ал.3 от ГПК. Твърди още, че при преценка на притежаваното от ищеца имущество съдът не е отчел в пълнота представените по делото доказателства и установеното имуществено състояние на молителя. Изводите на съда, че невъзможността на ищеца да заплати дължимите за производството държавна такса и разноски произтича от неговата субективна преценка и избора му да не реализира доходи от наличното си имущество, противоречат на доказателствата по делото – липсата на доходи или дивиденти от дружествата, на които е управител; образуваните срещу него изпълнителни дела за значителни суми, поради което дори да получава доход, той не би бил достатъчен да покрие таксите и разноските в производството. Претендира за отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да бъде освободен от заплащане на дължимите за производството държавна такса и разноски, по реда на чл.83, ал.2 от ГПК. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Със същото искането за допускане на касационното обжалване се основава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните въпроси: 1/Допустимо ли е съдът, при преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи и/или имущество и какъв е обхвата на преценката на съда за липса на достатъчно средства на страната да заплати държавна такса и разноски. Наведен е довод за противоречие на определението с практиката на ВКС в определение №237/22.05.2019г. по гр.д.№1477/2019г. на ІV г.о. 2/ Представлява ли уговарянето на адвокатско възнаграждение за завеждане на иск основание да бъде отказано искане по чл. 83, ал. 2 ГПК при наличие на доказателства, че ищецът не разполага със средства за заплащане на държавна такса? Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с определение №318/12.07.2012г. по гр.д.№293/2012г. на ВКС, ІІ г.о. 3/ Качеството на едноличен собственик на капитала на търговско дружество, на съдружник в търговско дружество и на управител на търговско дружество презумира ли наличие на доходи за това лице и преценката на основателността на молбата по чл.83, ал.2 от ГПК налага ли съдът да изследва обстоятелството дали дружеството осъществява дейност, респективно може ли да носи доход? Твърди се, че въззивното определение е постановено в противоречие с определение № 480/08.11.2019 г. по ч.т.д. № 2202/2019 г. на ВКС, II т.о. 4/Съществува ли възможност съдът да откаже освобождаване от държавна такса в пълен размер, мотивирайки отказа си с предположения за наличието на евентуални бъдещи доходи от наем и/или доходи от продажба на недвижими имоти?; 5/ Наличието на право на собственост върху недвижими имоти (собствени и в съсобственост), основание ли е за определяне на държавна такса, чийто размер превишава многократно получаваните от молителя в производството по чл. 83 ГПК месечни доходи (трудово възнаграждение и доходи от наем)?; 6/ Възможността за реализирането на доход от продажба на недвижими имоти, следва ли да се приема като доход за страната, който може да бъде източник на средства за заплащане на дължимата от нея държавна такса в производството по делото; 7/ Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса?; 8/ Допустимо ли е съдът, при преценка за наличието на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, да откаже освобождаване от внасяне на такса, мотивирайки отказа си с наличието на евентуални предположения за доходи и/или имущество? Наведен е довод, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в определение №8/06.01.2017 г. по ч. т. д. № 1957/2016 г. на I т. о.; определение № 238/20.05.2019 г. по ч. т. д. № 250/2019 г. на I т. о.; определение № 443/02.10.2018 г. по ч.гр. д. № 3417/2018 г. на IV г. о.; определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ІI т. о.; определение № 96/28.02.2018 г. по ч. гр. д. № 373/2018 г. на ІІI г. о.; определение № 128/19.02.2015 г. по ч. гр. д. № 725/2015 г. на IV г. о.; определение № 354/23.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3339/2013 г. на I г. о.; определение № 603/02.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ІI т. о. и 9/ Към кой момент се извършва преценката за възможността на страната да заплати дължимата от нея държавна такса за разглеждане на предявените искове – към датата на сезиране на съда с искането по чл.83, ал.2 от ГПК или към бъдещ момент, с оглед възможността на страната да се разпореди с правото на собственост върху недвижим имот и по този начин да осигури средствата за заплащане на дължимата от нея държавна такса? Твърди се противоречие на определението с практиката на ВКС в определение №399/06.11.2018г. по ч.гр.д.№3281/2018г. на ІІІ г.о. и определение №128/19.02.2015г. по ч.гр.д.№725/2015г. на ІV г.о. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на Р. Ж. Б. за освобождаването му от заплащане на дължимите за производството държавна такса и разноски по предявените искове за обявяване за относителната недействителност на договори за дарение сключени с нотариален акт №56, т.І, рег.№4187/, нот.дело №53/2022г. и нотариален акт №88, т.І, рег.№6011, нот.дело №84/2022г. Определението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат съдът приел, че производството по делото било образувано по предявени искове от Р. Ж. Б. срещу Б. Г. Й., А. Р. Й. и Д. О. Ш. за обявяване за относителната недействителност на два договора за дарение и един договор за покупко-продажба на подробно описаните недвижими имоти, на основание чл.135 от ЗЗД. Констатирал, че след отстраняване нередовностите на исковата молба, сборът от цената на данъчните оценки на прехвърлените имоти била в размер на 112 529,50лв., а дължимата за производството държавна такса в размер на 1 125,30лв. Въззивният съд приел, че защитаваният от ищеца интерес бил за реализиране на вземане, произтичащо от договор за цесия, който имал възмезден характер и към момента на сключването му той е имал преценка, че придобитите вземания могат да бъдат реализирани по съдебен ред. Отбелязал, че молителят е наел престижна адвокатска кантора, като по делото не били наведени твърдения, че осъщественото представителство е по реда на чл. 38 ГПК. Съдът намерил за неоснователни наведените в жалбата доводи по следните съображения: за липса на регулярни доходи, предвид факта, че ищецът имал регистрирани еднолични търговски дружества и качеството му на управител/ликвидатор в повечето от тях; за непокрити публични задължения във висок размер, тъй като ищецът се позовавал на неправомерно поведение, от което не следвало да черпи права; за заболяванията на ищеца (исхемична болест на сърцето, с ритъмни нарушения, стеатоза на черния дроб, състояние след колоноскопско отстраняване на полипи и хемороиди), с мотив, че същите са хронични и характерни за неговата възраст. Развил и съображения, че размерът на получаваната от съпругата на молителя пенсия била в размер на 667 лв.; двамата обитавали собствено жилище от 114.08 кв.м. в [населено място], ж.к. М. 2; ищецът притежавал в съсобственост реституирани земеделски и горски имоти, от които не реализирал доходи; размерът на дължимата държавна такса несъществено надвишавал минималната заплата за страната за 2024 г. и бил близък до предложената такава за 2025 г. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че липсата на доходи от земеделските и горски имоти е резултат от избрания от съсобствениците начин на ползването им. Приел за недопустимо ищецът да се ползва от правата на социално слаб при субективно негово решение да не се възползва от статута си на съдружник/управител/ликвидатор на търговски дружества, от които да реализира доходи. Изложените съображения обосновали и крайния извод на въззивния съд за неоснователност на искането по реда на чл.82, ал.3 от ГПК. Поставените в изложението въпроси се свеждат до един – за задължението на съда, сезиран с искане за освобождаване от държавна такса и разноски, да изследва и извърши преценка доколко доходите на молителя, материалното и имущественото му състояние, семейното му положение и здравословното му състояние, съпоставени с размера на държавната такса и разноските за производството, позволяват тяхното заплащане. Този въпрос, обобщен и уточнен от съда, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По него е налице формирана съдебна практика – определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., както и посочените от касатора определение №206/17.05.2013г. по ч.г.д.№2434/2013г. на ВКС, ІІ г.о.; определение №694/29.09.2014г. по ч.г.д.№4630/2014г. на ВКС, ІІІ г.о., според която при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, преценката за това дали молителят разполага с материални възможности, средства и/или имущество за заплащане на дължимите за производството такси и разноски се прави въз основа на цялостен анализ данните за имущественото състояние на лицето, неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички други обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задълженията свързани с упражняваните от него процесуални права, отнесени към съответния размер на разходите за цялостното развитие на производството. Преценката е конкретна и се извършва в хода на всяко отделно производство. Имущественото и семейното положение на молителя може да бъде установено с декларация, с която страната декларира, под страх от наказателна отговорност, обстоятелствата свързани със своето материално, имуществено и семейно положение или с представяне на доказателства в тази насока. Ако имуществената декларация е непълна или неточна, съдът следва да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен. Молителят отговаря по НК за декларирани неверни обстоятелства, а производството по чл. 83, ал. 2 ГПК не е състезателно. При промяна в обстоятелствата, констатирана от съда или по възражение на насрещната страна, определението, с което страната е освободена от заплащане на такси и разноски може да бъде изменено или отменено. При установяване на невярно декларирани обстоятелства, съдът може да сигнализира и прокуратурата. Съгласно разясненията дадени в т. 12 от ТР 6/2012 г. ОСГТК ВКС, в случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените ѝ процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им, на осн. чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. Актът на съда за уважаване или отхвърляне на искането не формира сила на пресъдено нещо, а дадените на страната срокове за уточняване на обстоятелствата посочени в декларацията не са преклузивни. В конкретния случай, въззивният съд се е отклонил от тази практика, поради което е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. Съдът е извел крайния си извод за неоснователност на искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК, въз основа на съображения, че липсата на доходи у молителя е резултат от личното му решение да не реализира такива от търговските дружества и притежаваните в съсобственост земеделски и горски имоти, както и от недобросъвестното му поведение довело до образуване на изпълнителни дела срещу него, преценени заедно с представения по делото договор за цесия и наетата от ищеца адвокатска кантора за осъществяване на процесуалното му представителство. Въззивният съд не е обсъдил подробно съдържанието на декларацията, нито приложените към молбата други доказателства – за наличието на образувани изпълнителни производства срещу Р. Ж. Б., за наличие на задължения към държавата от „Рос Паркет“ ЕООД. Съдът не е изложил съображения дали доходите на молителя, съпоставени с дължимата държавна такса и разноските за производството, позволяват тяхното заплащане. От представената по делото декларация по чл.83, ал.2 от ГПК и приложенията към нея се установява, че ищецът е в трудоспособна възраст, но не получава доходи. Притежава право на собственост върху недвижими имоти – апартамент в [населено място] с плащ от 114,08 кв.м, както и идеални части от два земеделски имота – ниви и идеална част от горско пасище. Доходът му се формира от получаваната от съпругата му пенсия в размер на 667лв. В молбата, с която е направил искането за освобождаване от заплащане на дължимата за производството държавна такса и разноски е посочил, че участва в търговски дружества, от които не получава доходи като съдружник, едноличен собственик на капитала или управител. Посочил е още, че от вписванията по партидите на дружествата в търговския регистър е видно, че в полза на кредитори са наложени запори на дружествените дялове за обезпечения на вземания по образуваните изпълнителни дела. Размерът на дължимата за производството държавна такса за разглеждане на делото пред първостепенния съд е, както следва: 1 091,58 лв. по иска за обявяване относителната недействителност на обективираната в нот.акт №56, т.І, рег. №4187, н.д .№53/2022г. сделка и 502,29 лв. по иска за обявяване относителната недействителност на сделката по нот.акт №88, т.І, рег. №6011, н.д .№84/2022г. Въз основа на тези обстоятелства, следва да бъде направен извод, че молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане дължимата пред първостепенния съд държавна такса и разноски, както и държавните такси и разноски за разглеждане на делото до окончателното му приключване. Обстоятелството, че не са представени доказателства за това, че лицето е безработно е без значение, тъй като ищецът изрично е декларирал, че не получава доходи. Извод, че молителят е в състояние да покрие таксите и разноските за производството не може да се изведе и въз основа на предположение за възможността му да полага труд и да реализира доход от дружествата, на които е управител (така и определение № 686/12.12.2014 г. по ч. гр. д. № 7091/2014 г. на I г.о. на ВКС), както и от факта на притежавани идеални части от два земеделски имота (ниви) и горско пасище. Поради това настоящият състав намира, че е налице основанието на чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на държавна такса и разноски по делото. По изложените съображения, обжалваното определение, като неправилно, следва да се отмени и вместо това следва да се постанови освобождаване на частния жалбоподател от заплащането на такси и разноски за производството по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение