Определение № 3318 от 25.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1751/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. И., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 629 от 15.05.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 2736 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 4599 от 31.07.2024 г. по гр.д. № 2892/2022 г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от касатора срещу Застрахователна компания „Лев инс“ АД, ЕИК:[ЕИК] е отхвърлен за сумата от 75 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. по главницата, ведно със законната лихва върху тази сума, считано 17.03.2022 г. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Моли се за отмяна на въззивния съдебен акт и постановяване на решение по съществото на спора, с което да се уважат изцяло предявените искове. Излагат се твърдения, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и съответно чл. 52 ЗЗД. Според касатора определеният размер на застрахователното обезщетение в размер на 75 000 лв. е крайно занижен и не отговаря на действително претърпените от него неимуществени вреди. Сочи се и нарушение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед на извода, че наследодателят на ищеца е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат в размер на 50 %. Като аргумент се изтъква, че изводът за наличие на съпричиняване по чл. 51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани конкретни действия или бездействия на пострадалия. В тази връзка се моли за намаляване на процента на съпричиняване от страна на починалия. С оглед на гореизложеното се твърди, че изводите на въззивния съд са неправилни и противоречат на събраните по делото доказателства. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1/ „Може ли въззивната инстанция да излиза извън предмета на въззивната проверка по чл. 269-271 от ГПК, след като съответната страна - въззивник излага голословни твърдения в защита на тезите си и не прави доказателствени искания към въззивната инстанция, като тезите му се възприемат безкритично, необосновано от въззивната инстанция, както и в разрез с доказателствения материал, събран от първостепенния съд, включително и при положение, че пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и 3 от ГПК?“ 2/ „Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства?“ 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни правни изводи?“ 4/ „Следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, респ., когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли съдът да изложи мотиви за това?“ 5/ „Следва ли при постановяване на решението САС, 2-ри състав да се позове на конкретните разпоредби на материалния закон, въз основа на които гради своите правни изводи?“ 6/ „При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви, кои от доказателствата кредитира и кои не и защо?“ Не са посочени конкретни съдебни актове, съставляващи практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на които да се твърди и обосновава, че въззивното решение противоречи, нито са изложени конкретни съображения за наличието на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускането на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е възпроизвел механизма на настъпване на ПТП, довело до смъртта на бащата на ищеца, позовавайки се и на свидетелските показания на признатия за виновен водач на предизвикалия катастрофата автомобил, както и на приетата по делото автотехническа експертиза. С оглед на всички изложени факти относно процесното ПТП въззивният съд е приел, че вредоносният резултат е съпричинен от загиналия. Според съда починалият, за разлика от водача на катастрофиралия автомобил е имал видимост и е могъл да не предприема пресичането. Съдът е посочил като вероятна, но недоказана в процеса, причина за неправилната преценка на пешеходеца, установеното съдържание на алкохол в кръвта му (възпроизведено в приета по делото медицинска експертиза - 1.36 промила). В същото време съдът е отчел, че ако водачът на застрахованото МПС се е движел със съобразена с условията скорост (позволяваща спиране в рамките на осветеността от фаровете), катастрофата не би станала. Затова въззивният съд е възприел като правилно виждането на Софийски градски съд, че съотношението на причиняването на катастрофата и неблагоприятните последици от нея за участвалите в катастрофата е равностойно. С оглед претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът се е позовал на свидетелските показания, дадени в процеса от негов приятел. При определяне на парични еквивалент на страданията съдът е отчел момента на настъпване на събитието - края на 2021 г., обстоятелството, че към този момент ищецът е бил на 43 г. - възраст извън тази, в която детето е физически и психически зависимо от родителя. Като доказана съдът е приел близостта в отношенията между баща и син, основана на силна връзка от детинството на ищеца. Затова съдът е счел сумата от 150 000 лв. за справедлив паричен еквивалент за страданията на ищеца, които отговарят на нормални отношения баща – син и са доказани с гласни доказателства. С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел първоинстанционното решене за правилно и го е потвърдил, а на основание чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая първият, вторият и петият от въпросите на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Първите два са хипотетични и не разкриват конкретна връзка с мотивите на въззивния съд към решението му, а петият е относим към правилността на същото като основание за касирането му, която не може да бъде преценявана в настоящото производство по проверка само наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на нито един от въпросите на касатора не е посочена нито практика измежду уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на която да се твърди и обосновава, че въззивното решение противоречи, нито конкретни обстоятелства измежду предвидените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., годни да обусловят прилагането на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение