Определение № 1075 от 17.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2743/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу решение № 77 от 12.07.2022г. по в.т.д. № 135/2022г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 188 от 17.02.2022г. по гр.д. № 4180/2021г. на Районен съд – Русе за отхвърляне на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове на касатора срещу В. С. М. за признаване за установено, че В. С. М. дължи на банката сума над размера от 9 399. 39 лева до пълния предявен размер от 12 240. 86 лева главница по Договор за потребителски кредит № [ЕГН]/15.03.2019г., вземанията по който са обявени за предсрочно изискуеми, със законната лихва за забава от 30.11.2020г., до окончателното плащане, сума над 86. 17 лева до пълния предявен размер от 515. 82 лева, изтекла лихва от 15.11.2019 до 16.11.2020г., както и 3 572. 88 лева договорна (възнаградителна) лихва за периода от 15.11.2019г. до 15.10.2020г., за които суми е била издадена заповед № 262185/02.12.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 5621/2020г. по описа на Районен съд – Русе. В останалата част, с която установителните искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, са били уважени, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила. За да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част, въззивният съд е приел, че по сключения между страните договор за потребителски кредит, към който са приложими правилата на ЗПК, на В. С. М. е била предоставена сумата от 9 000 лева, както и той се е задължил да плати 1 425. 57 лева еднократна такса оценка на риска и да върне платени за негова сметка от банката 2 879. 71 лева, застрахователни премии по застраховки BANK Комбо Живот и BANK Комбо Безработица, общо 13 305. 28 лева. При уговорен ГПР от 48. 87 % и възнаградителна лихва от 31. 84 % (10 378. 36 лева) общо дължими от потребителя са били 23 683. 64 лева. За цялата тази сума в договора за потребителски кредит е било предвидено, че ще бъде платена за период от 15.04.2019г. до 15.03.2023г., на 48 погасителни вноски, от които 47 броя вноски от по 493. 40 лева и една последна вноска от 493. 84 лева. В договора, при посочване на дължимите вноски, не е бил конкретизиран отделно размерът на включените главница и възнаградителна лихва, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, обосноваващо неговата недействителност (чл. 22) и връщане, съгласно чл. 23 от ЗПК, чистата стойност на кредита (чистата стойност на предоставения финансов ресурс) – заемната сума и сумите по застрахователните премии – 11 879. 71 лева. При приспадане на платените 7 вноски (2 480. 32 лева) като дължима от В. С. М. е била определена сумата от 9 399. 39 лева, със законната лихва за забава от 30.11.2020г., датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното плащане, както и 86. 17 лева, изтекла лихва до 16.11.2020г. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд е приложил неправилно тълкуване на материалноправните норми на ЗПК, а именно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК. Когато не са приложими различни лихвени проценти, както е при процесния договор за потребителски кредит, не е необходимо в погасителния план да се съдържа посочване отделно на главницата и лихвите. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд (решение № 106 от 03.06.2022г. по гр.д. № 3253/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.) и на Съда на Европейския съюз (решение на СЕС от 05.09.2019г. по дело С-331/18 и решение на СЕС от 09.11.2016г. по дело С-42/15). Така произнасянето на въззивния съд попада в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. При произнасяне на решението въззивният съд е трябвало да се мотивира съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като обсъди защитните доводи и възражения на страните. С решението си съдът не е обсъдил изложените от касатора възражения относно тълкуването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, нито е обсъдил посочената съдебна практика, която е в противоречие с крайния извод на съда. От касатора не са формулирани конкретни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване. От насрещната страна по жалбата В. С. М. не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба срещу решението на Окръжен съд - Русе в частта относно иска за договорна (възнаградителна) лихва за периода от 15.11.2019г. до 15.10.2020г., който е с цена 3 572. 88 лева, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на иска под 5 000 лева. В останалата част касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК относно жалбата по делото в допустимата й част, не се установява основание за допускане на касационно обжалване. Липсва формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, а единствено са направени оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено в нарушение на закона и процесуалните правила. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК или инкорпорирано в нея само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Същевременно не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Такива обстоятелства не се твърдят и от самия касатор. Воден от горното съдът