Определение № 763 от 21.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2613/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Й. Р., чрез пълномощника им адв. Паров против решение № 52/22.03.2023 г. по в.гр.д. № 9/2023 г. на Апелативен съд П. в частта, с която като е отменено частично решението от 31.10.2022 г. на Окръжен съд Пловдив по гр.д. № 2059/2021 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до присъдения от първата инстанция размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.04.2020 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с неправилна преценка на част от обстоятелствата, имащи значение при определяне размера на обезщетението на реално претърпените вреди и не е обсъдил в пълнота приетите доказателства. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД; 2/ Необходимо ли е при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да съобрази адекватно с доказателствата и обстоятелствата свързани с тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното производство и действително настъпилите в психо-емоционалната сфера и здравословното състояние вреди и 3/ Подлежат ли на пълно и главно доказване неимуществените вреди претърпени от ищеца при иск по ЗОДОВ. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие със задължителната практика на ВС – ППВС № 5/1964 г., ППВС № 4/23.12.1968 г. и с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 16/02.02.2011 г. по гр.д. № 396/2010 г. на III г.о., решение № 3/13.02.2012 г. по гр.д. № 637/2011 г. на III г.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/2012 г. на IV г.о., решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о., решение № 115 по гр.д. № 4521/2016 г. на III г.о., решение № 36/31.03.2022 г. по гр.д. № 2110/2021 г. на III г.о., решение № 163/14.06.14.06.2013 г. по гр.д. № 1456/2012 г. на III г.о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на IV г.о., решение № 25/27.01.2012 г. по гр.д. № 1832/2010 г. на IV г.о. и решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2013 г. IV г.о. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението без излагане на конкретни доводи за наличие на квалифициран състав на неправилност, установим пряко от съдържанието на въззивното решение. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер над 30 000 лв. до 50 000 лв., въззивният съд е констатирал, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, че за претърпените от ищцата неимуществени вреди ответникът безспорно носи отговорност съобразно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като спорът между страните се свежда до въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. При анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел, че ищцата е претърпяла обичайните за лице, обвинено в извършване на престъпление, неимуществени вреди като стрес, срам, страх от осъждане, тревожност, притеснение, уронване на доброто име и достойноство в обществото и социална изолация. Освен за тези вреди по делото са ангажирани и доказателства, че ищцата е претърпяла и специфични вреди – влошено здравословно състояние, свързано с диагностицирането й със „стенокарден синдром“, който според вещото лице е твърде възможно да е в причинна-връзка с воденото против ищцата наказателно производство, както и с обстоятелството, че повдигнатото й обвинение е пряко свързано със заеманата от нея длъжност. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички относими в конкретния случай обстоятелства, а именно: периода на воденото наказателно производство – 3 години, чиито срок е разумен с оглед факта, че последното е протекло в досъдебна и съдебна фаза; липсата на взета мярка за неотклонение; тежестта на обвинението – за тежко умишлено престъпление; обстоятелството, че ищцата е била оправдана още на първа инстанция; че не е загубила работата си; преживеният психоемоционален стрес, който е бил със завишена степен на интензитет поради заеманата от ищцата длъжност; чистото съдебно минало на ищцата Отчитайки тези установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищцата вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 30 000 лв. е адекватна и справедлива компенсация за претърпените от ищцата неимуществени вреди, настъпили в резултат на воденото против нея наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. По първия въпрос - какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, не е налице допълнителният селективен критерий, тъй като дадено разрешение от въззивния съд не е в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС, с които са присъдени обезщетения в размери от 3 000 лв. до 30 000 лв. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Ето защо и въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не обуславя допускане на касационното обжалване, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Вторият въпрос, макар и да покрива общото основание за допускане на касационно обжалвано, отново няма претендираното от касатора значение, тъй като противно на доводите в жалбата, въззивният съд не е нарушил постановките на ППВС № 4/23.12.1968 г., тъй като видно от съдържанието на решението, при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. Даденото от въззивния съд разрешение по третия въпрос – подлежат ли на пълно и главно доказване неимуществени вреди при иск по ЗОДОВ е съобразено изцяло с трайната съдебна практика на ВКС, според която обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществените блага или правнозащитими интереси, като вредите се изразяват в нравствените, емоционални и психически терзания, които лицето изпитва по време на наказателното производство, както и в накърнената му чест, достойнство и добро име в обществото от незаконното обвинение, за което впоследствие е оправдано. При установяване на този вид обичайни неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните и външни доказателства, поради което се приема, че съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на неприятните чувства, усещания и преживявания, независимо дали в исковата молба тези неимуществени вреди са подробно описани. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето и други специфични увреждания, то тогава тези болки и страдания трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. Тези вреди ищецът следва да ги докаже, а съдът на свой ред следва да се мотивира защо присъжда обезщетение над обичайния размер. В конкретния случай въззивният съд е приел, че ищцата освен обичайните вреди, е претърпяла и специфично увреждане на здравето по време на наказателното производство, което го е мотивирало да определи обезщетение над обичайния размер. Ето защо, и по този въпрос не е налице сочения допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкриват и хипотези на очевидна неправилност – тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост на решението, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,