Определение № 4087 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1549/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Ц. М. срещу въззивно решение № 1047 от 04.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1314/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, 4-ти граждански състав, с което, като е отменено решение № 6193 от 04.12.2023 Год., постановено по гр. дело № 3180/2022 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-8 с-в, е отхвърлен предявения от А. Ц. М. срещу Г. Г. М. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 59 230 лв. – подлежаща на връщане и съставляща сбор от 15 на брой парични преводи, наредени без основание в периода от 25.05.2021 год. до 30.09.2021 год. по банкова сметка [банкова сметка] в „УниКредит Булбанк“ АД, посочена от трето лице при изплащане на задълженията й по сключен с него на 18.05.2021 годо. договор за строителство на къща „ Вила Диканя“. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че по делото бил несъмнено установен фактът на предаване на процесната сума на ответника от страна на ищцата. В тежест на ответника било да установи при условията на пълно и главно доказване правното основание за получаването на тази сума. В отговора на исковата молба ответникът бил релевирал доводи за наличие на конкретно правно основание за получаване на процесната сума, а именно че същата била получена по силата на договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД, като по този начин ищцата се била съгласила да финансира обучението на ответника. По делото обаче не било даказано сключването на подобен договор или клауза към съществуващ такъв, нито нейното съдържание. Изложеното за първи път във въззивната жалба на ответника ново правно основание за получаването на процесните парични средства било преклудирано по силата на чл. 133 вр. с чл. 131 ГПК. Следователно предявеният иск бил основателен, а позовавайки се на преклудирано възражение на ответника, за да обоснове изводите си, въззивният съд бил допуснал съществено нарушение на процесуални закон. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на възражение, направено за първи път едва във въззивната жалба, а именно че извършените от ищцата парични преводи имат погасителен ефект по договор с трето за делото лице, след като това възражение не е било заявено в срока за отговор на исковата молба, поради което е и преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВК, а именно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК /първият въпрос/, решение № 344 от 21.09.2012 год. на ВКС по гр. дело № 862/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 127 от 05.04.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1321/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 554 от 08.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1163/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 194 от 18.06.2013 год. на ВКС по гр.дело № 1100/2012 год., ІV г. о., ГК и решение № 324 от 22.04.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1413/2009 год., IV г. о., ГК /вторият въпрос/. Ответникът по касационната жалба Г. Г. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал на първо място, че ищцата основава претенцията си по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на следните твърдения: процесната сума съставлява сбор от 15 на брой парични преводи, които била наредила по банкова сметка [банкова сметка] в „УниКредит Булбанк“, посочена от третото лице Г. М. М. – неин съдоговорител по сключен в писмена форма на 18.05.2021 год. договор за строителство на къща в [населено място], с цел изплащане на дължимите суми по договора; след извършването на преводите установила, че титуляр на сметката не е строителят, а ответникът, като сторежът на къщата дори не бил започнат, като формулирала искане за връщането на тази сума, като заплатена без правно основание. С отговора на исковата молба ответникът Г. Г. М. поддържал, че при подписването на договора за строителство между третото лице и ищцата било уговорено дължимите от последната суми да не се изплащат на строителя, а да се превеждат по сметка на ответника – негов син, за „обучение в Германия“. В тази връзка въззивният съд е намерил, че това не е възражение за съществуване на договор в полза на трето лице /ответника/ по смисъла на чл. 22, ал. 1 ЗЗД, а се касае за посочване от строителя/кредитора на трето лице, на което да бъде изпълнено – чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД Въззивният съд е приел, че между страните няма спор по отношение на факта на сключването на договора за строителство и неговото съдържание. В сключения в писмена форма на 18.05.2021 год. между ищцата и бащата на ответника Г. М. М. договор за построяване на едноетажна масивна къща „Вила Диканя“ било постигнато съгласие, че ищцата заплаща за изграждането в срок от 90 работни дни на обекта цена в размер на 57 500 лева, която включва цената на вложените материали, разходите за труд, механизация, енергия, складиране и други,както и печалба на строителя и е платима на четири вноски в размери от: 20 125 лв.; 20 125 лв.; 11 500 лв. и 5 750 лв. при достигане на съответните етапи на строителството, както следва: в тридневен срок от подписване на договора, завършване на първа плоча, завършване на покрив и завършване на фасада /раздел VІІІ, т. 1 и 8/. Договорът бил останал непопълнен в частта относно „ Банкови сметки на строителя: BGN = IBAN“ и след осъществената и неоспорена по съдържание Вайбър - кореспонденция между ищцата и строителя от 20.05.2021 год. От разменените между тях съобщения било видно, че строителят посочил банкова сметка в УниКредит Булбанк на името на „Г. М.“, която да служи за разплащанията по договора. Въззивният съд е приел от правна страна, че кредиторът може да посочи номер на банкова сметка, по която да се извършат дължимите плащания в договора си с длъжника или по-късно в изявление, което, достатъчно е, да достигне до знанието на длъжника. Така както кредиторът може да посочи трето лице, на което да бъде изпълнено, така може да посочи банкова сметка на трето лице, по която да бъде платено. В случая нямало значение, че номерът на банковата сметка не бил „добавен“ в договора и дали ищцата била знаела, че титуляр на посочената от съдоговорителя й банкова сметка е не той, а синът му, който се именува по същия начин. Внасянето от нея на сумите по така посочената банкова сметка не само, че не било без основание, но и имало погасителен ефект за задължението за цената на възложеното строителство – чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение, а искът по чл. 55, ал. 1, предл 1 ЗЗД е отхвърлен. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен от касатора въпрос е напълно неотносим към предмета на спора, поради което не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не кореспондира както с данните по делото, така и с мотивите на обжалваното решение. В отговора на исковата молба ответникът е поддържал, че ищцата е престирала процесната сума на овластено от кредитора лице, изпълнявайки задълженията си по сключения договор за строителство, т.е. че плащането е осъществено с основание, а въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, за да формира решаващия си извод за неоснователността на предявения иск, като изрично е приел, че не се касае за договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД. За пълнота следва да се посочи, че естеството на договора, неговият правен характер, не зависи от начина, по който е озаглавен. Какъв е сключеният договор се определя от неговото конкретно съдържание, от правата и задълженията на страните, които са уговорени /решение № 497 от 21.01.2013 год. на ВКС по гр. дело № 674/2012 год., IV г. о., ГК/. Начинът, по който страната квалифицира договора, респ. договорна клауза, не обвързва съда. А когато изпълнението е получено от надлежно овластен пълномощник на кредитора, но то подлежи на връщане поради липса, отпадане или неосъществяване на основанието, изпълнилият несъществуващото или отпаднало задължение може да иска връщане на даденото от кредитора, защото в този случай последиците от изпълнението настъпват направо в неговия патрумониум – чл. 36, ал. 2 ЗЗД /решение № 267 от 07.12.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2088/2018 год., IV г. о., ГК/. Вторият въпрос в изложението е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Обжалваното решение е съобразено с тези правни разрешения. Въззивният съд е посочил кои са безспорните по делото факти, а с оглед спорните между страните въпроси – свързани с основанието ответникът да получи изпълнението и надлежната му представителна власт, е извършил преценка на правното естество на договора от 18.05.2021 год. и на допълнителната уговорка на страните по него във връзка с начина на заплащане на цената за построяване на обекта, която уговорка е квалифицирал като такава за изпълнение на некредитор с погасителен ефект /чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/ и по този начин е дал отговор на всички доводи на страните. Несъгласието на касатора с извода на въззивния съд, че ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск, респ. с крайния резултат от спора, представлява довод, относим към правилността на обжалваното решение, която обаче не може да бъде проверявана във фазата на селектиране на касационните жалби. Ето защо не е налице претендираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение