Определение № 4070 от 30.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3556/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [община], чрез юрисконсулт А. Д., против решение №20 от 10.02.2025г. по в. гр. д. № 337/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 147 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 727/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, в частта, с която е осъдена [община] да заплати на основание чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45 ЗЗД на Д. К. А. сумата от 24 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от смъртта на съпруга ѝ Н. А. А., настъпила на 04.12.2021 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от 04.12.2021 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният правен въпрос: Има ли право на обезщетение за неимуществени вреди съпруг на починалия при непозволено увреждане, в случай че са били в дълга фактическа раздяла, съответно може ли да понесе неимуществени вреди? Сочи се противоречие с ППВС № 4/25.05.1961 г. Постъпил е писмен отговор от ответника по касационната жалба Д. К. А., чрез адвокат А. М., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Д. К. А., чрез адв. А. М., е подала в срок касационна жалба против въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 147 от 18.04.2024 г. по гр. д. № 727/2023 г. на Окръжен съд – Хасково, предявеният от Д. К. А. срещу [община] иск по чл. 49, ал. 1, вр. чл. 45 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 24 000 лв. до пълния предявен размер от 84 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от смъртта на съпруга ѝ Н. А. А., настъпила на 04.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 04.12.2021 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният правен въпрос: Може ли съдът да приеме съпричиняване от страна на пострадалия, както и на база на какво следва да определи неговия размер, при положение че по делото не са доказани и събрани категорични и безспорни доказателства за действия или бездействия от страна на пострадалия, които да са способствали и/или допринесли за настъпване на вредоносния резултат? Поддържа се противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 151/12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, II т. о. С писмен отговор [община] оспорва касационната жалба и поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица /ищец и ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Производството по делото е образувано по предявени от Д. К. А. против [община] иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 84 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга ѝ Н. А., настъпила в тъмната част от денонощието на 04.12.2021 г. в [населено място] при инцидент в района на [улица], вх. А, при който Н. А., движейки се по тротоара, на който нямало парапет или други ограничаващи съоръжения, загубил равновесие и паднал от около метър и половина височина пред входа на сградата, вследствие от което получил травматични увреждания, несъвместими с живота. Ищцата е посочила, че справедливото обезщетение възлиза на 120 000 лв., но претендира сумата от 84 000 лв., тъй като признава наличие на съпричиняване в размер на 30 % от страна на пострадалия, който по време на инцидента е бил в нетрезво състояние. Първоинстанционният съд е счел иска за основателен и го е уважил изцяло. Въззивният съд е приел, че механизмът на настъпване на инцидента е изяснен от събраните по делото доказателства и потвърждава описаната в исковата молба фактология. За неоснователно е счетено възражението на ответната община, че не носи отговорност за поддръжката и обезопасяването на конкретния пътен участък, където е настъпил инцидентът. Прието е въз основа на събраните доказателства, че към 04.12.2021г., участъкът по тротоара в [населено място], [улица], срещу вх.А, където е настъпил инцидентът, не е бил обезопасен и е била налице реална опасност при движение по него и проявено невнимание от пешеходците, да се стигне до падане от височина между 1,39 м. и 1,53 м. Посочено е, че според съдебно-медицинска експертиза на труп № 162/2021 г. причина за смъртта на Н. А. е травма в шийния отдел на гръбнака, която е причинила спиране на сърдечната дейност и дишането, като смъртта е настъпила за минути и е била неизбежна. Не е установено увреждане, което да не може да се обясни с падането от височина. Относно причините за настъпване на инцидента съдът е взел предвид и признатото от ищцата наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, който е бил под въздействието на алкохол. Посочено е, че според заключението на съдебно- медицинската експертиза по време на инцидента пострадалият е бил с концентрация на етилов алкохол в кръвта 2.72 промила и концентрация на алкохол в урината 4.08 промила, която е определена като тежка степен на опиване във фаза на елиминацията, характеризираща се с изключително тежки нарушения във възприятията, ориентацията, съобразителността, потискане на съзнанието и рефлексите и поведение, опасно за себе си и околните. Според въззивния съд именно това състояние на пострадалия е допринесло в голяма степен за настъпването на инцидента, тъй като по делото няма доказателства, че същият се е отклонил към границата на тротоара с по-ниското ниво на съседния имот поради спъване в неравност на тротоара. Прието е, че основната причина за това се явява нетрезвото му състояние с характер на тежко алкохолно опиване. Отчетена е и липсата на подходящо обезопасяване на тротоара, което би предотвратило падането на пострадалия. Посочено е, че в пряка причинна връзка с настъпването на инцидента е и неизпълнението на задължението на общината да осигури необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение на пешеходците по конкретния пътен участък и тротоара към него през цялата година, произтичащо от разпоредбите на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата и §1, т. 14 от ДР на Закона за пътищата. Направен е извод, че в случая съпричиняването от страна на пострадалия е в размер на 80 %. Въззивният съд е приел за доказано, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди от смъртта на съпруга си. За да направи този извод, съдът се е основал на показанията на свидетеля Х. Х. /първи братовчед на ищцата/, който живее в една къща с ищцата. Преди това ищцата е живеела със съпруга си в друга къща. Преместването й се е наложило поради факта, че Н. А. се е грижил за майка си, която също била болна, а не заради раздяла помежду им. Съдът е посочил, че свидетелят установява също, че ищцата е трудно подвижна от 4-5 години и с времето болестта й прогресирала. Тя не може да излиза често навън, но и не иска други хора да я посещават. Н. А. й осигурявал всичко, от което имала нужда – носел хранителни продукти, пазарувал, грижел се за къщата. След инцидента ищцата много се затворила. Свидетелят посочил също, че не са се събирали с ищцата и съпруга й, но знае, че двамата живеели добре заедно и не му било известно между тях да е имало кавги и скандали. Въз основа показанията на свидетеля съдът е приел, че по делото е установено, че между ищцата и съпруга й е съществувала обичайна близост за подобен род отношения между съпрузи, като загубата му ѝ се е отразила тежко. Освен партньора в живота си, ищцата е загубила и помощта му, както за осигуряване издръжката на семейството, така и за да гледа самата нея през последните 4-5 години, когато здравословното ѝ състояние се е влошило. За да определи размера на дължимото се обезщетение, въззивният съд е взел предвид отношенията между ищцата и съпруга й приживе, както и отражението на внезапната му и трагична смърт, икономическата конюнктура към датата на инцидента и съдебната практика в подобни случаи. Прието е, че обезщетение от 120 000 лв. е справедлив еквивалент за претърпените от ищцата неимуществени вреди, като след приспадане на определеното съпричиняване в размер на 80 %, съдът е присъдил обезщетение от 24 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните в двете касационни жалби основания за допускане на касационно обжалване. По поставения от [община] въпрос не следва да се допуска касационно обжалван поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, защото извод, че ищцата и съпругът й са били във фактическа раздяла, не е правен от въззивния съд. Съдът е приел за установено, че ищцата и съпругът й не са живеели заедно, защото майката на Н. А. е била болна и той се е грижил за нея, което е станало причина ищцата да се премести в друго жилище. Съдът е посочил, че между ищцата и починалия й съпруг е съществувала обичайна близост за подобен род отношения и те не са били разделени, в какъвто смисъл е защитната теза на [община]. Не се констатира и въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4/25.05.1961 г. и Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНТГК на ВКС. В последното е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В посоченото от касатора ППВС № 4/25.V.1961 г. е прието, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. В случая въззивният съд е съобразил тези правни разрешения, като е приел, че ищцата е съпруга на починалия и е легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, каквито действително е претърпяла. Несъгласието на касатора с изводите на съда съставлява довод за неправилност на въззивното решение, обсъждането на който е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по формулирания от Д. А. въпрос, по който е налице съдебна практика, според която, за да се приеме наличие на съпричиняване е необходимо да бъдат установени конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата и въз основа на това да се определи неговият принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. В този смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС. При съобразяване на тази практика въззивният съд е определил процента на съпричиняването. Установил е въз основа на съдебно-медицинската експертиза на труп, че пострадалият е бил с концентрация на етилов алкохол в кръвта 2.72 промила и концентрация на алкохол в урината 4.08 промила, която е определена като тежка степен на опиване във фаза на елиминацията и се характеризира с изключително тежки нарушения във възприятията, ориентацията, съобразителността, потискане на съзнанието и рефлексите и поведение, опасно за себе си и околните. Прието е, че това състояние на починалия е основната причина за настъпване на инцидента, тъй като няма доказателства, същият да се е отклонил към границата на тротоара поради спъване в неравност на тротоара, който тротоар е с широчина 2.00 метра. От друга страна, въззивният съд е приел, че в причинна връзка с настъпването на инцидента е и неизпълнението на задължението на общината да осигури необходимите условия за безопасно и удобно движение на пешеходците по конкретния пътен участък и тротоара към него през цялата година, произтичащо от разпоредбите на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата и §1, т. 14 от ДР на Закона за пътищата, като е съобразил и заключението на съдебно-техническата експертиза, според което при липсата на ограждение на тротоара би могла да възникне опасност от падане от височина и евентуално нараняване на преминаващи пешеходци. Следователно въззивният съд е формирал обоснован извод за наличие на поведение на починалия, което да е в причинна връзка с инцидента, приноса му за настъпване на вредоносния резултат и приетия процент на съпричиняване, както изисква практиката на ВКС, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, както твърди касаторът - ищец. Същото не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, не е приложена несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, не е и явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Постановено е от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение