Определение № 247 от 03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4881/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Б. М. М., чрез пълномощника си адв. З. Н., е обжалвала въззивното решение на решение на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав, № 260190 от 02.06.2021 г. по в. гр. д. № 301/2018 г., с което е потвърдено решението на Районния съд – С., първи състав, № 31 от 12.03.2018 г., по гр. д. № 181/2016 г., с което са отхвърлени предявените от нея против Манастир „Св. Б. – Седемте престола”, [населено място], искове за собственост за имот в землището на [населено място], м. „Б.”, с площ от 650 кв.м., представляващ част от имот № ..... по картата на възстановената собственост. В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск и е незаконосъобразно. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касаторката са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, ВС и Конституционния съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на въззивното решение. В срока за отговор ответникът Манастир „Св. Б. – Седемте престола”, [населено място], представляван от архимандрит С. /С./ Т. А., чрез адв. Ю. Н., изразява становище за законосъобразност на решението на окръжния съд и за липса на предпоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280, ал. 3 ГПК, предвид предмета на делото – искове за право на собственост върху недвижим имот. Във въззивното решение е прието за установено, че претендираният от ищцата имот попада в имот № ..... по картата на възстановената собственост в землището на [населено място], м. „Б.”, който е образуван от имоти № ....., № ..... и № ....., възстановени на ответника с влязло в сила решение № 23 от 18.02.1995 г. на Поземлена комисия – [населено място], приложено към административната преписка към заявление вх. № 31088/25.05.1992 г. Ответникът в производството се е легитимирал като собственик на процесния имот по силата на решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗ – [населено място], чиято валидност е оспорена от ищцата поради липса на местна компетентност и ненадлежен състав на комисията. Прието е, че това решение не представлява ново и различно от издаденото от ПК – [населено място], а е генерирана от информационната система на ОСЗ – [населено място] извадка от решението на поземлената комисия, с отразено в него допълнително заснемане на трите горепосочени имота в резултат на обединяването им в един имот № ..... с изменение на КВС, както и извършената промяна в начина на трайно ползване на имотите в архитектурен паметник, извършено с решение на ОСЗ – [населено място] съгласно констативен протокол от 02.07.2013 г. Поради това въззивният съд е приел, че това решение няма самостоятелно значение като административен акт с конститутивно действие по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ относно правото на собственост на вписаните в него имоти. Въззивната инстанция е приела, че решението на ПК – [населено място] е издадено от териториално компетентния орган по възстановяване на собствеността и в законен състав (видно от приложено по делото писмо изх. № 1106/14.03.2017 г, на ПК – [населено място]) и не страда от пороци, които да обуславят неговата нищожност като административен акт. Ищцата е оспорила и материалната законосъобразност на реституционното решение с доводи, че ответникът никога не е бил собственик на процесния имот, че имот в м. „Б.” не е бил заявяван по преписката, както и че в емлячната книга на манастира няма вписан имот в тази местност. Позовавайки се на приетото в ТР № 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, въззивният съд е приел, че след като ищцата не противопоставя на ответника, легитимиращ се като собственик на основание земеделска реституция, свое право на възстановяване, предвид липсата на твърдения за придобито от неин праводател право на собственост върху имота преди одържавяването му, тя не може да възразява, че той не е бил собственик на имота към момента на колективизацията на земята или че възстановеният на ищеца с решението на ОСЗ имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Поради това възраженията на ищцата за материалната незаконосъобразност на решението са приети за недопустими. Съдът е посочил, че дори имотът да не е бил надлежно реституиран по реда на ЗСПЗЗ, то собствеността е възстановена в полза на ответника на основание § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./. Освен това целият имот № ..... се явява охранителна зона към намиращата се в манастир „Седемте престола” църква „Покров Б.”, имаща статут на недвижима културна ценност, съгласно чл. 79, ал. 4, вр. с § 10 от ПЗР на Закона за културното наследство /обн. ДВ, бр. 19/13.03.2009 г./. Въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала придобиването на собствеността по давност по следните съображения: Баща ѝ Д. /М./ П. К. е бил енорийски свещеник в Осеновлашка енория и игумен на манастир „Седемте престола“ от 1962 г. до смъртта му до 2005 г. поради което той е ползвал процесния имот в качеството си на служител на религиозната институция, т.е. е бил негов държател. Той е притежавал преди образуване на ТКЗС съседен на манастира имот в местността „Б.” /ливада от 285 кв.м., представляваща имот № ..... по КВС/, правото му на реституция по отношение на който било реализирано по реда на ЗСПЗЗ, видно от нотариален акт № ....., т. ІІІ, дело № 995/1996 г. на нотариус Г. М., като в имота е имало построена сграда. Поради това въззивният съд е приел, че сочената в свидетелските показания сграда, която е обитавало семейството на отец Д., се е намирала именно в този имот. Въз основа на съвкупната преценка на доказателствата, въззивният съд е приел, че по делото не се установява бащата на ищцата да е владял процесния имот като свой и да е демонстрирал собственическо намерение пред трети лица, включително и пред манастира, до смъртта си през 2005 г. След като наследодателят на ищцата не е упражнявал владение върху процесния имот, ищцата не може да се позовава на присъединено давностно владение, а липсват доказателства тя да е установила свое самостоятелно владение върху имота след смъртта на баща си. Въззивният съд е приел, че майката на ищцата е била служител на манастира и в това си качество е продължила да обитава имота след смъртта на съпруга ѝ отец Д.. В качеството си на държател в него е пребивавала и ищцата заедно със своя съпруг, като тримата стопанисвали търговски обект в процесния имот, предоставен под наем на дружество, собственост на съпруга на касаторката, като не е установено превръщане на държането във владение. При тези мотиви на въззивния съд, поставените от касаторката правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се поставя правният въпрос: в правомощията на административния орган по земеделска реституция включва ли се възможността да изменя, разширява, коригира или по друг начин да изменя свое постановено решение, с което се признава възстановяване на правото на собственост. Същият не е обуславящ за делото, защото съдът не е приел, че поземлената комисия е изменила първоначално постановено от нея решение. Мотивите на въззивния съд са, че възстановяването на имота на ответника, в който попада процесната площ, е извършено с решение № 23 от 18.02.1995 г. на поземлена комисия – [населено място], приложено към административната преписка, с което са възстановени в стари реални граници имоти № ....., № ..... и № ....., а представеното с отговора на исковата молба решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗ – С. отразява единствено извършеното обединяване на възстановените вече имоти № ....., № ..... и № ..... в един общ имот № ..... и промененото предназначение на имота; актът, с който е извършено възстановяването на имотите на ответника, е решението на ПК - [населено място]; обстоятелството, че ответникът се позовава на решението на ОСЗ - С. е без значение, тъй като той противопоставя възражение, че е собственик на процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ, а съдът следва да извърши самостоятелна преценка, основана на данните по делото, дали е настъпил конститутивният ефект на възстановяването, респективно с кой конкретен административен акт на органа по земеделска реституция е възстановен имотът. Следователно въззивният съд не е направил извод, че административният орган е изменил сам свое решение, което би било основание за неговата нищожност, какъвто е контекстът на поставения от касаторката въпрос. Правните въпроси: в правомощията на ОСЗ ли е да постанови решение за възстановяване на право на собственост върху незаявен имот и какви са правните последици от това, какъв е порокът на решение, постановено от административен орган по земеделска реституция извън неговата компетентност и в незаконен състав, както и по отношение на имот, който няма земеделски характер, също не са обуславящи за делото, защото не са изведени от мотивите на решението, а се основават на несъгласието на страната с изводите на въззивната инстанция. Съдът е посочил изрично, че претендираният от ищцата имот попада в имот № ..... по картата на възстановената собственост в землището на [населено място], м. „Б.”, образуван от имоти № ....., № ..... и № ....., което се установява от представената скица и от заключенията на съдебно-техническите експертизи; че тези три имота са възстановени на манастира с влязлото в сила решение на ПК - [населено място] и фигурират под т. 20, 21 и 22, като същите са били заявени с вх. № 31088/25.05.1992 г.; към момента на реституцията имотите са били земеделски земи, чието предназначение е изменено чак през 2013 г. Освен това съдът е констатирал, че решението на ПК - [населено място], въз основа на което е настъпила реституцията, е валидно, издадено от компетентен орган и в надлежен състав. Следващият правен въпрос /допустимо ли е съдът при постановяване на съдебен акт по своя преценка да променя или въвежда свои възражения и твърдения, несъобразени с предмета на спора и търсената защита/ се основава на възраженията на ищцата за неприложимост на постановките на ТР № 9/2012 г. на ОСГК. Така поставеният въпрос обаче не е обуславящ, защото съдът не се е произнесъл по незаявено от страните възражение, а е обсъдил допустимостта на релевираните от ищцата възражения за материална незаконосъобразност на решението на ПК – [населено място], позовавайки се на установената практика, намерила отражение и в мотивите на ТР № 9/2012 г. на ОСГК, че с възможността да оспорват материалната законосъобразност на реституционния акт разполагат само лица, които заявяват по отношение на възстановения имот права, несъвместими с тези на лицето, легитимиращо се като собственик по силата на реституционно решение (решение № 194/12.04.2012 г. по гр. д. № 834/2011 г. на ВКС, I г. о.). Неоснователен е доводът на касаторите, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса относно задължението на въззивния съд да прецени в мотивите на съдебния акт всички събрани доказателства потделно и в тяхната съвкупност, да прецени правнорелевантните факти, които произтичат от тях, твърденията и доводите на страните. Не се констатира отклонение от константната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал.2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК, включително представената от касаторката (решение № 65/12.03.2018 г. по гр. д. № 2589/2017 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о., решение № 24/29.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.) – съдът е основал изводите си на доказателствения материал по делото, включително сочените от касаторката заключения на съдебно-техническата експертиза и свидетелските показания, като е дал отговор на всички релевирани във въззивната жалба относими възражения и е стигнал до решаващ извод за неосъществяване на посоченото в исковата молба от ищцата придобивно основание. Правният въпрос относно вида и характера на имот, който е бил застроен с жилищна сграда към момента на колективизацията, но се е намирал извън регулационните граници на населеното място, е относим към основанието за отнемането на собствеността, а не към нейното възстановяване, поради което не е обуславящ за делото. Извън изложеното по всеки от поставените правни въпроси, следва да се посочи, че по иск за собственост, ищецът трябва да докаже придобиване на собствеността на посоченото в исковата молба основания и недоказването му е основание за отхвърляне на иска, независимо дали ответникът е доказал противопоставените вещни права. Следователно в разглеждания случай, макар да е изложил мотиви за доказване на правата на ответника, решаващ за неоснователността на предявените искове, се явява изводът на съда, че ищцата не е собственик на имота на основание придобивна давност и срещу изложените мотиви по този въпрос, не са поставени правни въпроси в изложението за допускане на касационното обжалване. Не е основателен доводът за очевидна неправилност на решението. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице, когато от мотивите на решението е установимо явно нарушение на материалния или процесуалния закон, изразяващо се приложението им в обратен смисъл, приложен е недействащ закон или решението е явно необосновано поради вътрешно противоречие на мотивите или нарушение на правилата на формалната логика. В случая доводите на касаторката се основават на твърденията ѝ за неосъществен от въззивния съд косвен съдебен контрол по отношение на актовете на органите по земеделката реституция, за неправилност на извода за недопустимост на възраженията на ищцата за тяхната материална незаконосъобразност и за допуснато нарушение на диспозитивното начало поради необсъждане на релевираните във въззивната жалба оплаквания – доводи, които вече бяха обсъдени във връзка с поставените в изложението въпроси, поради което същите не обосновават и очевидната неправилност на въззивното решение. По отношение на доводите за неприложимост на § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./, същите нямат отношение към решаващия извод за надлежно осъществена реституция по реда на ЗСПЗЗ, а представляват само допълнителен аргумент за неоснователността на предявените искове за собственост и поради това не обосновават допускането на касационния контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1500 лева съгласно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 26.11.2021 г. Воден от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение,