Определение № 1404 от 20.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2036/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Х., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 637 от 10.06.2025 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. № 693 по описа на съда за 2025 г., с което е потвърдено решение № 4318 от 02.12.2024 г., постановено от Районен съд – Варна по гр.д. № 9819 по описа на съда за 2023 г. С последното са уважени предявените от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 86 и чл. 99 ЗЗД за установяване съществуването на задължение на П. С. Х. в размер от 6700,38 лв., представляващо дължима главница по Договор за потребителски кредит от 10.06.2014 г., сключен между „Сибанк“ ЕАД и П. С. Х., което задължение е прехвърлено в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 15.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 05.06.2023 г. до окончателното й изплащане, както и задължение в размер от 1183,64 лв., представляващо дължима лихва за периода от 16.12.2021 г. до 04.06.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7195/2023 г. на Варненски районен съд. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон. Излагат се съображения за недействителност на договора за потребителски кредит от 10.06.2014 г. поради наличието на анатоцизъм. Допълва се, че съдът е приложил неправилно закона и във връзка с направеното възражение за нищожност на договора за продажба и прехвърляне на вземания от 15.12.2021 г., на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД - поради липса на съгласие между страните по отношение на съществени клаузи в него, като например цената. Относно твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила се излагат подробни съображения, че въззивният съд не се е произнесъл по възражение, направено в отговора на исковата молба, за нередовност на същата. Допълва се, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на страните и всички събрани по делото доказателства, като докладът по делото е непълен и схематичен. Според касатора не е извършена служебна проверка относно направеното възражение за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 във вр. с чл. 11 ЗПК и факта, дали с договора се преуреждат три стари задължения. Твърди се и необоснованост на обжалвания съдебен акт, като се излагат общи твърдения за същността на този му порок. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Поставят се въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговорите им попадат в пр иложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ „Следва ли съдът, при формиране на вътрешното си убеждение по конкретен правен спор, да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства и факти, както и доводите и възраженията на страните във връзка с тях?“ 2/ „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“ По тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение със следната съдебна практика: Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, както и ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО. 3/ „Какъв е порокът на сключен договор за цесия - нищожен или унищожаем - в случай, че вземането не съществува?“ 4/ „Следва ли вземанията да бъдат индивидуализирани със съществени юридически белези като правно основание на вземането, титуляр, длъжник и конкретен размер?“ По поставените трети и четвърти въпрос се твърди противоречие с решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС-ТК, решение № 107/08.07.2010 г. по в.т.д. № 276/2010 г. на АС-Вн; решение № 32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г. на ВКС, II ТО, като се посочва общо наличието на основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се излагат конкретни съображения за това. Ответникът по касация „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за трите съдебни инстанции. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Варненски окръжен съд се е произнесъл на първо място по допустимостта на първоинстанционното решение с оглед направените от П. С. Х. оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при разглеждане на делото, като ги е счел за изцяло неоснователни. Въззивният съд е направил служебна проверка, установявайки, че първата инстанция е взела предвид направения от настоящия касатор протест, като включително в съдебно заседание от 08.02.2025 г. е посочила, че намира същия за неоснователен и счита исковата молба за отговаряща на съдържателните изисквания на чл. 127 ГПК. Наред с това, въззивният съд е счел за неоснователно твърдението на П. С. Х. за допуснати съществени процесуални нарушения в хода на първоинстанционното производство, изтъквайки, че първоинстанционният съд ясно е очертал предмета на делото, указал е пределите на доказване на страните, съответно е осигурил равна възможност на ищеца и ответника да реализират правото си на защита, разглеждайки и уважавайки доказателствените им искания. С оглед на твърдяната неправилност на първоинстанционното решение въззивният съд се е ограничил до посочените във въззивната жалба оплаквания за неправилно формирани изводи от Варненски районен съд относно процесуалната легитимация на ищеца като кредитор, въз основа на сключен договор за цесия, както и относно действителността на договора за кредит съгласно изискванията на ЗПК и ЗЗП. Въззивният съд е взел предвид следните представени по делото документи: 1/ договор за потребителски кредит № РК14-035644/10.06.2014 г., ведно с погасителен план и Общи условия, сключен между П. С. Х. и „Сибанк“ ЕАД; 2/ договор за прехвърляне на парични вземания от 15.12.2021 г., ведно с приложения № 1а, 1б, 2, 3, 7, както и потвърждение с рег. № ИД-31566/22.12.2021 г., от които се установява, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД е придобил вземането, произтичащо от посочения по-горе договор за кредит, чрез закупуването му от „ОББ“ АД, в качеството му на правоприемник на „Сибанк“ ЕАД; 3/ адресирано до П. С. Х. уведомление за извършено прехвърляне на вземането от цедента, действащ чрез пълномощника си и цесионер „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с което се съобщава за прехвърлянето на задълженията по договора за кредит, считано от 15.12.2021 г., с приложено към него пълномощно с нотариална заверка на подписите от 21.12.2021 г., от което се установява, че цедентът „ОББ“ АД е упълномощил „ЕОС Матрикс“ ЕООД да извърши уведомяване на длъжниците за извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като уведомяването от страна на цесионера е станало чрез пълномощника му адв. М., с валидно учредена представителна власт да извършва уведомяване на длъжниците, видно от прието по делото пълномощно. С оглед на горепосочените документи въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на П. С. Х. за недействителност на прехвърлянето на процесното вземане с договор за цесия от банката в полза на ищеца, поради липса на постигнато съгласие в договора за прехвърляне на вземания по отношение на цената, същата като съществен елемент от облигационното отношение. Последното според Варненски окръжен съд не представлява възражение, с което разполага въззивникът, поради това, че същият се явява трета страна за сключената сделка, като в тази част е потвърдил извода и на Варненски районен съд. Въпреки това въззивният съд е взел предвид и съдържанието на договора за цесия, и по конкретно т. 3.1 от същия, според която насрещната престация по сключения облигационен договор е уговорена, а с приложение № 3, както и с представеното по делото потвърждение рег. № ИД-31566/22.12.2021 г., банката е потвърдила както сключването на договора за цесия, така и получаването на цената по договора. Ето защо и с оглед на факта, че по делото е безспорно, че вземането на цедента по договора за потребителски кредит № РК14-035644/10.06.2014 г. е предмет на договора за цесия, Варненски окръжен съд е приел, че сключеният договор за прехвърляне на вземания от 15.12.2021 г. е породил своето действие, съответно че ищецът е придобил процесното вземане. За пълнота, въззивният съд е приел за правилни и мотивите на първоинстанционния съд относно най-късния момент, в който уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е достигнало до длъжника, а именно - този на получаването на препис от исковата молба, към която са приложени договора за прехвърляне на вземания, пълномощно и уведомление. Съдът е подчертал, че от този момент длъжникът се счита за надлежно уведомен и цесията проявява действието си по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. След служебно извършена проверка по повод направеното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит въззивният съд е подчертал, че не установява нарушения на изискванията на ЗПК относно претенциите - предмет на въззивното произнасяне, респективно - недействителност на договора или на част от него. Съдът е обобщил, че подписаният договор съдържа пълна, изчерпателна и ясна информация за потребителя досежно конкретния размер на всяко едно задължение и основанието за неговата дължимост, поради което и включително в съответствие с изискванията на ЗПК, договорът за кредит е сключен по ясен и разбираем начин, с предоставяне на конкретизирана информация по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Въззивният съд е намерил за неправилна развитата с въззивната жалба интерпретацията на ответника за нищожност на клаузи от договора, поради наличие анатоцизъм, с аргумент, че договорът за кредит обслужва три други правоотношения, възникнали по-рано, съответно главницата бива формирана от изтекли лихви, върху които се начислява договорна лихва. Съдът е подчертал, че въпросните договори - процесният договор за кредит и тези, които биват рефинансирани, макар и сключени между едни и същи страни, са самостоятелни правоотношения, по които кредитополучателят има отделни самостоятелни задължения да върне предоставените му различни парични суми на падежи, които са различни за всеки от договорите. Според съда обстоятелството, че сумата по кредита от 2014 г. е послужила за погасяване на други три отделни кредитни задължения не променя горния извод, доколкото самото рефинансиране по същността си предполага съществуването на повече от едно кредитно правоотношение. Със сключването на нов договор за кредит, с който се погасяват съществуващи задължения, страните новират задълженията си като кредитополучателят консолидира задълженията си при нови и обичайно по-изгодни условия. Съдът е допълнил, че оплакванията за допуснат анатоцизъм са неоснователни и защото съгласно т. 13 от процесния договор с отпусната сума се погасяват единствено главници, но не и лихви. По отношение на възраженията за недействителност на клаузите по т. 6 и т. 15 от договора за формиране на лихвеният процент, въззивният съд е посочил, че е налице ясно и разбираемо дефиниране по размер и начин на формиране на лихвата, като конкретният й размер се съдържа в договора и в погасителния план, подписан от потребителя. Всички компоненти на договорената лихва са обстойно описани, като същите не позволяват едностранно субективно изменение на размера й от страна на кредитора. Освен това от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза - т. 9, е видно, че по време на срока на договора не е извършвана промяна на първоначално договорената лихва, която е константна за целия период на кредита и която е изрично приета от потребителя. По-натам, според съда, годишният процент на разходите по договора в размер на 8.55 %, е в рамките на максимално предвидения размер на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, актуална към датата на подписване на договора за кредит, като не се установяват непълноти при формирането му. В заключение въззивният съд е посочил, че не констатира наличие на неравноправни клаузи, които да водят до неравновесие в правата и задълженията на банката и потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП или на основания обуславящи недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК. Заключено е, че са налице валидно сключени договор за кредит и такъв за прехвърлянето на дълга от стария на новия кредитор, и поради настъпване на падежа на цялото задължение на 10.06.2021 г., т.е. преди завеждане на иска по смисъла на чл. 422 ГПК, кредитополучателят е следвало да докаже погасяване на задължението, но твърдения за погасяване на дълга не са били наведени. Наред с това съдът е изложил, че от неоспореното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда - 05.06.2023 г., непогасената главница е в размер от 6700.38 лв., а наказателна лихва за периода от 10.06.2021г. до 05.06.2023 г. е в общ размер от 1260.94 лв. Последната, съгласно договора за кредит, е формирана като към размера на редовната /възнаградителната/ лихва се добави размера на законната лихва. След датата на цесията, ищецът е изчислявал наказателната лихва само в размера на законната. Предвид това, според въззивния съд, правилно първоинстанционният такъв служебно е приложил нормата на чл. 33 от ЗПК, съгласно която размерът на наказателната лихва не може да надхвърля размера на законната лихва, поради което е прието, че клаузата на т. 15.5.1 във вр. с т. 6.2 от договора се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, като противоречаща на чл. 33, ал. 2 от ЗПК, с оглед на което е приета за основателна претенцията за наказателна лихва за периода от датата на цесията - 16.12.2021 г. до 04.06.2023 г. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Първият въпрос на касатора е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне. Вторият въпрос е несъответен на действителните обстоятелства по делото – противно на предпоставяното от въпроса въззивният съд е извършил именно претендираната от касатора служебна проверка на валидността на процесния договор и е достигнал до обосновани, подробно изложени в мотивите му изводи в насока на неговата действителност. Третият и четвъртият от въпросите на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно оплакване, като несъответни на оплакванията в касационната жалба и на обстоятелствата по делото. Валидността на процесният договор за цесия е оспорвана от касатора не поради несъществуване на прехвърленото с него вземане, а поради липса на съществен елемент от съдържанието му – цената на същото вземане, което оспорване е обосновано отхвърлено от съда. Четвъртият въпрос също не разкрива конкретна връзка както с някое от съществените оплаквания в касационната жалба, така и със съдържанието на решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, мотиви на въззивния съд към решението му. При изложеното въпросите се явяват хипотетични, не са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция, съответно – по отношение на тях преценка за наличието на допълнителните критерии за допускане на касационно обжалване не се дължи. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е само общо заявено, без излагане на конкретни твърдения измежду посочените в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., годни да обосноват прилагането му, поради което и на същото основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение