Определение № 1978 от 17.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 253/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Т. И. Д., чрез особения представител адвокат Д. Ш. от АК– София, срещу решение № 771/01.07.2024 г. по в.гр.д.№ 2258/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260844/15.06.2023 г. по гр.д.№ 12645/2020 г. на Софийски градски съд и са уважени искове на Б. И. И. /син на първоначалния ищец И. С. И., поч.на 25.12.2020 г./ против Т. И. Д., на основание чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, за отмяна на договор за дарение на недвижим имот, с нот. акт № 64 от 2001 г. на нотариус с рег.№ * от регистъра на Нотариалната камара, за 1/2 част и за предаване на владението им, на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания и да направи самостоятелна преценка на доказателствата, при направени оплаквания във въззивната жалба за нарушение на материалния закон относно спора, във връзка с невъзможността на надарения да даде издръжка?“ 2. „Как следва да бъде разпределена тежестта на доказване при заведен иск за отмяна на дарение /в хипотезата на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД/ съответно коя от страните – дарителят или дарения – следва да проведе пълно и главно доказване на възможността на дарения да даде издръжка?“ Според касатора, първият въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, а вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Б. И. И., чрез адвокат В. Г. от АК - София, е подаден писмен отговор, в който подробно оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване и претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. За да постанови решението, въззивният съд приема, че е налице проява на непризнателност от страна на дарения по смисъла на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, тъй като не се установява, че той няма достатъчно средства да даде исканата му от дарителя издръжка. Съдът е установил, че ответницата живее в чужбина и получава доходи от наем, като от м.08.2020г. до м.12.2020г е получавала суми по сметката си 1500-1600 лева, но има и ненавършило пълнолетие дете, род на * Нотариална покана от дарителя е получена на 15.09.2020 г. по реда на чл.50 ЗННД, но надарената не е давала исканата издръжка, което е проява на непризнателност и не е недоказала по делото, че даването на издръжката ще постави нея и семейството й в по-лошо положение от това на дарителя. От фактическа страна съдът е приел също, дарителят е получавал пенсия от 654 лева и му е призната пожизнено 75 % трайно намалена работоспособност от 28.11.2019 г., а през 2020 г. е констатирана невъзможност той да се придвижва и обслужва самостоятелно, което е съпроводено с принудително залежаване и определя ежемесечен разход за грижите 1293 лева. Съобразявайки заключение на вещо лице за влошеното здравословно състояние, с прекаран мозъчен инсулт през 2016 г. и нуждата от допълнителни средства в размер на 639 лева. според мотивите на решението, следва да се приеме, че е проявена непризнателност по отношение на дарителя, което е основание за уважаване на исковете. Настоящият състав на Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Процесуалноправните въпроси за приложението на чл.272 ГПК, във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и оплаквания във въззивната жалба, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. В случая, въззивният съд е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, посочил е писмените доказателства - решение на ТЕЛК № 2627/28.11.2019 г., връчена нот.покана и заключение на вещо лице, въз основа на които основава решаващия извод, че е проявена непризнателност по отношение на дарителя поради влошеното му здравословно състояние и трайна нужда от допълнителни средства, които не са предоставени. Тези съображения са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, според която предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (така решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр.д.№ 6256/2014 г., II г.о. и решение № 123 от 28.05.2014 г. по гр.д.№ 7750/2013 г.). Въпросът, задължен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, също не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика, формирана с т.19 та ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение, съдът е взел отношение по всички релевантни обстоятелства от значение за крайния извод, че е налице проява на непризнателност от страна на дарения /ответницата/, по смисъла на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, тъй като не се доказва по делото, че даването на издръжката ще постави нея и семейството й в по-лошо положение от това на дарителя. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос - как се разпределя тежестта на доказване при заведен иск за отмяна на дарение в хипотезата на чл.227, ал.1, б.„в“ ЗЗД, тъй като е поставен теоретично и по същността си представлява довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В случая, с въззивната жалба не е бил поставен въпроса за допуснати процесуални нарушения при разпределяне на тежестта на доказване от първата инстанция, а в решението си съдът е приел за недоказано възражението на ответника, че е налице обективна невъзможност да предостави исканата от дарителя издръжка. Както е изяснено в практиката на ВКС- напр. решение № 512 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1082/2009 г., І г.о., решение № 183 от 23.07.2012 г. по гр.д.№ 1387/2011 г., ІІІ г.о., решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 5017/2016 г., І г.о., съдът дължи произнасяне по правния спор в рамките, очертани от ищеца с изложението и петитума на исковата молба, и от доводите и възраженията на ответната страна. Те определят спорните факти и обстоятелства подлежащи на доказване в процеса и въз основа на тях се извършва разпределянето на доказателствената тежест между страните. Въззивният съд не може с решението си да се произнася по невъведени доводи и възражения или обяви за недоказани факти, които не са били спорни между страните пред първата инстанция и за които не е указана доказателствената тежест, тъй като по този начин нарушава правото им на защита. В конкретния случай, изводите на въззивния съд са в съответствие със съдебната практика на ВКС, която приема, че разпоредбата на чл.127 ГПК (отм.) сега чл.154 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си, т.е. всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича за себе си изгодни правни последици. Когато тази тежест не е изпълнена, съдът следва да приеме, че фактите не са се осъществили и страната която се позовава на тях не може да извлече изгодните във връзка с тях правни последици. Предвид изложените съображения, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се измени или създаде нова съдебна практика по определен правен въпрос също следва да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В мотивите на въззивния съд се посочва, че в тежест на дарения е да докаже възраженията си срещу предявеното право, вкл. че е налице обективна невъзможност да престира, т.е. даденото разрешение при разпределяне на доказателствената тежест е изцяло в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, което изключва хипотезите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Б. И. И., чрез адвокат В. Г. от АК - София, са поискани разноски пред настоящата инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 04.11.2024 г., фактура, авизо и списък по чл.80 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.