Определение № 1737 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4443/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. А. Б., чрез адвокат В. Б. и касационна жалба на „Софарма“ АД, представлявано от прокурист С. Д., чрез адвокат Л. В.-К., срещу решение № 3984/03.07.2024 г. по в.гр.д. № 10643/2023 г. на Софийски градски съд, което потвърждава решение № 20071161/13.12.2022 г. по гр.д.№ 10837/2019 г. на Софийски районен съд и се отхвърлят предявените искове от С. А. Б. против „Софарма“ АД, на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр., да се преустанови дискриминационното поведение на ответника, което се изразява в определяне на по-ниско трудово възнаграждение в сравнение с останалите служители на същата длъжност, липса на възлагане на служебни задачи, изолиране на работното място и липса на обучения, невнасяне на осигурителни вноски върху по-висок доход, тормоз и преследване поради предприеманите действия за защита на правата му, както и да се въздържа от извършването му в бъдеще, но се уважава частично претенцията по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. за обезщетение на претърпените неимуществени вреди до размер на 9000 лева от общо 60 000 лева, за периода 25.02.2014 г. - 22.02.2019 г., поради дискриминация по признак „лично положение“ – неравноправно третиране при упражняване правото на труд, ведно със законната лихва върху главницата от 22.02.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. С решението се обезсилва определение № 20093680 от 12.06.2023 г. по гр.д.№ 10837/2019 г. на Софийски районен съд, тъй като искането на С. А. Б. за изменение на постановеното решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК е прието за недопустимо. Касационната жалба на „Софарма“ АД е подадена чрез адвокат Л. В.-К. срещу решението в осъдителната част, като се твърди, че е недопустимо в обжалваната част, тъй като съдът се е произнесъл извън предмета на въззивно обжалване и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2, 3 и ал.2 ГПК, като излага подробни съображения и претендира разноски по делото. От касатора е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите на насрещната страна и твърди, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по нейната жалба. Касационна жалба е подадена и от ищеца С. А. Б. чрез адвокат В. Б., който обжалва решението в отхвърлителната част, както и в частта, с която се обезсилва определението по чл.248 ГПК, а съдът е оставил без разглеждане молбата за изменение в частта му за разноските. Според касатора, решението е незаконосъобразно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в изложение към жалбата поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК, и също претендира разноски. В писмен отговор са оспорени доводите на насрещната страна и основанията по чл.280 ГПК. За да постанови решението, въззивният съд приема, че ищецът е заемал длъжността „стоковед“ по трудово правоотношение при ответника от 1997 г. до 01.03.2021 г. Между страните са възникнали множество правни спорове относно наложени дисциплинарни наказания на ищеца, дискриминационно отношение от работодателя и за обезщетение на вредите от неравностойно третиране в минал период. Съдът е установил, че с влязло в сила решение от 29.07.2022 г. по в.гр.д. № 1/2020 г. на СГС е уважен иск на С. А. Б. против „Софарма“ АД, на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр, за сумата 20 355,65 лева, като обезщетение на имуществени вреди, причинени от неравностойно третиране при определяне на трудовото възнаграждение на длъжността „стоковед“, за периода от 25.02.2014 г. до 25.02.2017 г. /разлика с полученото в същия период трудово възнаграждение от останалите служители, заемащи тази длъжност в дружеството/. Според мотивите на решението, при липсата на предявен иск да се установи дискриминационно отношение, съдът следва да се произнесе преюдициално в производството по предявения иск за преустановяването му, като елемент от основанието, от което произтичат твърдените вреди и се претендира обезщетение. След като със сила на пресъдено нещо е установено дискриминационно отношение на работодателя, при определяне на трудовото възнаграждение на ищеца, за периода 25.02.2014 г.- 25.02.2017 г., който съвпада частично с предмета на настоящото производство, според въззивния съд се обосновава дискриминационно третиране по отношение на ищеца и след 25.02.2017 г., тъй като липсват доказателства да е променено трудовото му възнаграждение преди придобиване правото на пенсия. Въз основа на свидетелските показания са установени факти за дискриминационно третиране, изразяващо се в липса на възлагане на служебни задачи на ищеца, а останалите твърдения ся приети за недоказани /за изолиране на работното място на ищеца, непровеждане на обучения, осигурени за другите служители и осъществяван по отношение на него тормоз и преследване/. Съдът е установил в хода на делото, че е настъпил нов релевантен факт – трудовото правоотношение между страните е прекратено поради придобито право на пенсия, с оглед на което предявеният иск по чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр., ответникът да се въздържа от дискриминационни действия в бъдеще е неоснователен. По делото се установява неравноправно третиране при упражняване правото на труд, поради което е налице основание за уважаване на иска по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр, а с оглед на реално причинените вреди от дискриминационното отношение, според въззивния съд, справедливото обезщетение на неимуществени вреди през исковия период /25.02.2014 г. - 22.02.2019 г./ е в размер на 9000 лева. По частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК в мотивите на съда се посочва, че ищецът не разполага с право да иска изменение на решението в частта му за разноските, при липсата на списък по чл.80 ГПК, поради което постановеният съдебен акт подлежи на обезсилване, а искането да се остави без разглеждане. При проверката за допустимост на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че те са подадени в срок от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са редовни и допустими. Изложените от двете страни съображения за недопустимост на въззивното решение са несъстоятелни поради следното: От данните по делото е видно, че с влязло в сила решение от 18.09.2018 г. се признава дискриминационно отношение на ответника по отношение на ищеца, за периода 25.02.2014 г.- 25.02.2017 г., при решаването на спора за обезщетение на имуществените вреди от неравноправното третиране. Не е налице произнасяне извън предмета на вззивното обжалване, тъй като има изрично оплакване във въззивната жалба за необоснованост на изводите за дискриминационно отношение поради липса на възлагане на служебни задачи и искане за присъждане на обезщетение в пълен размер. Изложените съображения за недопустимост на решението поради липса на изрични мотиви, как формата на дискриминация се отразява на размера на дължимото обезщетение, всъщност, имат отношение във връзка с правилността, а не допустимостта на решението. Липсата на мотиви не означава липса на решение, а основание за неговата отмяна като неправилно /т.18 на ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК/. При тези фактически и правни изводи, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не се обосновава извод за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика се приема еднозначно, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т.е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали следва да се ангажира отговорността на държавата в някоя от хипотезите по чл.71, ал.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр. Липсва явна необоснованост на мотивите поради нарушения на правилата на формалната логика, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. В този смисъл, аргументите за допуснати от съда нарушения, по същността си представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, по които обаче касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. При тези съображения, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Въпросите по т.1 в изложението на „Софарма“ АД не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като не са разрешени в противоречие, а изцяло в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.18 на ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, според която със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В съдебната практика на Върховния касационен съд – напр.решение № 314/15.01.2018 г. по гр.д.№ 4301/2014 г., IV г.о. и решение № 179/26.01.2016 г. по гр.д.№ 2207/2015 г., I г.о., се приема също, че предмет на делото не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/, т.е. силата на пресъдено нещо преклудира съдебно установените общи правопораждащи факти, които индивидуализират спорното право, въведено чрез основанието и петитума на подадената искова молба. Произнасянето на съда по въпроси относно осъществената дискриминация, при формиране на трудовото възнаграждение на ищеца, по исковете на основание чл.71, ал.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр., в този смисъл, не нарушава установения в чл.299 ГПК принцип за непререшаемост на спора. По отношение на въпросите в т.2 от изложението, настоящият състав на ВКС намира следното: В съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с ТР № 1/09.12.2013 г.по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/2017 г., ІV г.о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д.№ 3871/2016 г., ІІІ г.о., се приема еднозначно, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тях доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, като изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените факти към приложимия закон. В конкретния случай, съдът ясно е посочил, въз основа на кои доказателства приема за установено сочените от ищеца проявни форми на дискриминация. Съдът е съобразил формираната сила на пресъдено нещо по отношение на една от формите на дискриминация за част от исковия период, като е намерил, че наличието на така постановеното влязло в сила съдебно решение в съвкупност с всички предходно водени между страните съдебни производства и конкретно събраните по делото доказателства е напълно достатъчно да формира извод за дискриминационно третиране, в който случай тежестта за оборването на твърдените от ищеца обстоятелства се пренася върху ответника, а според съда в случая не е осъществено такова пълно и главно обратно доказване. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, по въпроса за критериите, при които се определя справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, по смисъла на чл.52 ЗЗД, във връзка с изводите за дискриминиране поради невъзлагане на работа на ищеца. Въпросите по т.3 се припокриват с оплакванията, че съдът не преразглежда въпроса за осъществено дискриминационно поведение за част от исковия период с довода, че същото вече е установено с влязло в сила решение. Изложените от съда съображения, че липсата на доказателства за различно третиране на ищеца след периода на установена по несъмнен начин дискриминация от работодателя, обосновават идентичен извод и по отношение на целия, вкл. останалата част, на исковия период, не са в противоречие със съдебната практика. При установено по-неблагоприятно третиране в сравнение с други лица в идентично положение, обусловено от защитен признак в чл.4 и чл.14 ЗЗДискр, /с влязло в сила съдебно решение/ и липсата на въведени твърдения за нови обстоятелства, въз основа на които да се достигне до различен извод относно неравенството при упражняване правото на труд, следва да се приеме, че са налице предпоставките за уважаване на иск по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. В случая, работодателят не твърди и не представя доказателства за различно третиране на ищеца след периода, установен с влязлото в сила решение, т.е. след 25.02.2017 г., няма данни трудовото възнаграждение на ищеца да е променено или дискриминационното му третиране да е преустановено, поради което не е налице противоречие с решение на СЕС по дело С-381/99, както и с цитираната съдебна практика на ВКС, а въпросите не обуславят допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въпросите по т.4 и т.5 не са обуславящи, тъй като се основават на факти, които не са разглеждани по същество от въззивния съд. Поставените в изложението към касационната жалба на С. А. Б. въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване поради следното: Първият процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане до касация, тъй като липсват конкретни аргументи за връзката му с делото, т.е. въпросът на касатора се основава на принципни съображеиия за противоречие с цитираната тълкувателна практика на ВКС поради допуснати от съда съществени процесуални нарушения, който има значение за правилността на решението (чл.281, т.3 ГПК). В тази връзка, изцяло неотносим е въпросът, дали коректно е било изпълнено влязлото в сила съдебно решение за възстановяване на служител на заеманата преди уволнението длъжност, тъй като той не е включен в предмета на въззивното обжалване. Формулираният въпрос за характера на предявените искове и предявен ли е установителен иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. във връзка със задължението на въззивния съд да следи служебно за допустимостта и надлежното упражняване на правото на иск, също не обуславя допускане на касационно обжалване. В първата част въпросът се поставя теоретично и има характер на довод за неправилност на решаващия извод относно броя и правната квалификация на предявените искове, а в останалата част е дадено разрешение в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че според установения принцип на диспозитивното начало в гражданския процес, вида и обема на търсената защита се определя от твърденията на ищеца и петитума в исковата молба, а съдът не може да се произнася по искове, с които не е бил сезиран. Въззивният съд приема, че установителен иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр не е предявен, поради липса на петитум в този смисъл. Няма неяснота или противоречие между обстоятелствена част и петитум, поради което произнасянето на съда е в съответствие с дадените указания в ППВС № 1 от 10.11.1985 г. и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК, а въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отговорът на въпросите, дали е проявено дискриминационно отношение от работодателя и поради това дължи по-високи осигурителни вноски за обществено и здравно осигуряване на ищеца, се предпоставя от преценката на възприетата от съда фактическа обстановка и неговия анализ на събраните доказателства, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът за прилагането на критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД, с оглед твърденията за осъществена форма на дискриминационно отношение поради невъзлагане на работа на ищеца, е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и решение № 192 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 5663/2013 г., ІV г., поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за съотношението на исковете по чл.71, ал.1 ЗЗДискр. при условията на обективно съединяване срещу един ответник, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че не е сезиран надлежно с иск по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. В мотивите на Тълкувателно постановление № 1/2016 от 16.01.2019 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС се посочва, че разпоредбата на чл.71 от Закона за защита от дискриминация съдържа хипотезите за защита правата на увредените лица във всички случаи, когато не е проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация, без оглед на това дали дискриминационното поведение е осъществено от субект, равнопоставен на ищеца или дискриминацията е осъществена при или по повод административна дейност, т.е. законът предвижда възможност за предявяване на самостоятелни искове за установяване факта на дискриминация, за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, и за обезщетение на вреди. При тези мотиви не може да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Въпросът за размера на дължимите от работодателя осигурителни вноски при установено дискриминационно занижаване на месечното трудово възнаграждение на служителя също не обосновава допускане на касационно обжалване поради неяснота или неточно прилагане на закона. Според мотивите на обжалваното решение, законодателят не е предвидил задължение за внасяне на осигурителни вноски върху обезщетение за имуществени вреди от дискриминация. Претенцията по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. е за обезщетение на вреди, независимо че произтичат от неравенството при упражняване правото на труд. С уважаване на предявения иск за имуществени вреди поради заплащане на по-ниско възнаграждение спрямо другите служители на същата длъжност, присъденото обезщетение не се трансформира в трудово възнаграждение, не представлява осигурителен доход и върху нея не се начислят осигурителни вноски /в този смисъл е и становище на директора на ТД на НОИ – София-град /л.279/. По отношение на въззивното решение в частта му относно произнасянето по частната жалба на С. Б. не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.274, ал.3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.1, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване само по повдигнатия от страните въпрос за критериите, при които следва да се определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, по смисъла на чл.52 ЗЗД, при твърдения за осъществена форма на дискриминационно отношение поради невъзлагане на работа на ищеца, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В останалата част не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение