Определение № 2858 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 938/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Д., ЕГН [ЕГН], действаща чрез своя баща и законен представител Г. Д. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 28 от 10.02.2026 г. по в. т. д. № 156/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което, след отмяна и потвърждаване отчасти на решение № 23 от 26 .0 2.2025 г., постановено по т. д. № 154/2024 г. на Окръжен съд – Плевен, са отхвърлени исковете ѝ по чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 13.12.2023 г. ПТП на общински път [населено място] – [населено място] – [населено място], километър 19+800, за сумата над 28 000 лв. до 60 000 лв. (частичен иск от 80 000 лв.), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.12.2023 г., до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е страда от всички пороци, посочени в чл. 281, т. 3 ГПК, като се моли за неговата отмяна и за уважаване на исковата претенция в предявения размер, ведно с произтичащите от това правни последици. Оплакванията в жалбата са срещу неправилното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, несъобразяване на всички установени по делото обстоятелства и игнориране на доказателства, в резултат на което дължимото обезщетение е занижено, както и срещу неправилното уважаване на възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на малолетната ищца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Допринася ли пострадалото малолетно дете за настъпването на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато пътува в МПС, управлявано от делинквента, без използване или без правилно използване на обезопасителната система в нарушение на чл. 137в от Глава II, раздел XXV от Закона за движение по пътищата, ако е доказано, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем при правилно използване на обезопасителната система?; 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?; 3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?; 4. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?; 5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?; 6. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?; 7. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 8. Длъжен ли е вьззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/1968, и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост?; 9. За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение на точното значение на всяко от обстоятелствата спрямо справедливо обезщетение, а не само да се изброят фактите?; 10. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? и 11. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, което се отразява на изхода на делото? Наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с позоваване на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2; решение № 148 от 28.06.2018 г. по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 3; решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4; решение 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 5; решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о ., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 106/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 24 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о. – по въпрос № 6; решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о. – по въпрос № 7; ППВС № 4/1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 8; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 9; т. 12 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – по въпрос № 10 и т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 11. По всички въпроси бланкетно се сочи наличието и на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, релевира се и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касация - „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД. С определение № 1748 от 10 .0 6.2026 г., постановено по настоящото дело, съдът е спрял производството до приключване на тълк. д. № 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС, образувано по въпроса „Допринася ли пострадалото малолетно дете за настъпването на вредите съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато пътува в МПС, управлявано от делинквента, без използване или без правилно използване на обезопасителната система в нарушение на чл. 137в от Глава ІІ, раздел ХХV от Закона за движение по пътищата, ако е доказано, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем при правилно използване на обезопасителната система?“, който е идентичен с въпрос № 1 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По същото е постановено Тълкувателно решение № 1 от 29.09.2026 г., поради което спряното производство следва да се възобнови и да се пристъпи към преценка относно приложното поле на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид становището на касатора и материалите по делото, приема следното: За да достигне до атакувания краен резултат по делото, след анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на А. Д., настъпили вследствие на ПТП от 13.12.2023 г., е в размер на 40 000 лв. От заключението на вещото лице е прието за установено, че в резултат на пътнотранспортното произшествие на пострадалата са причинени: черепно-мозъчна травма, изразяваща се в лекостепенно мозъчно сътресение без данни за пълна загуба на съзнание и без симптоми на реална опасност за живота по смисъла на чл. 129 НК; счупване на костите на носа без разместване на фрагментите; разкъсно-контузна рана в областта на корена на носа; кръвонасядания на клепачите на двете очи; пострадалата е транспортирана с линейка в спешното отделение на УМБАЛ „Д-р Г. С.“ в [населено място], където след направени образни изследвания и консултации със специалисти е настанена в клиниката по неврохирургия; извършена е хирургична обработка на раната – опресняване на ръбовете, ревизия за чужди тела в раната и налагане на хирургичен шев; след три дни пострадалата е изписана в добро общо състояние за продължаване на лечението в домашни и амбулаторни условия. Въззивният съд е счел, че вследствие на травмите А. Д. е търпяла болки и страдания за период около три до три и половина седмици максимум; през първата седмица те са били „по-силни“, след което постепенно тяхната интензивност е започнала да намалява; медицински документи за „усложнения“, „остатъчни явления“ или удължаване на нормалния оздравителен процес не са представени; не се очаква да има такива с оглед естеството на уврежданията; по време на домашното лечение след дехоспитализацията пострадалата не е имала нужда от по-различни грижи и надзор, отколкото ако е била здрава, особено след края на първата седмица от лечението. В съдебно заседание (след разпита на свидетелите) вещото лице е разяснило, че в епикризата е отразена направа на рентген на ходило (без номер на рентгеновото изследване), има данни за фрактура на втора и трета стъпални костици, но не е вписана консултация с ортопед; в наличната медицинска документация не е посочено кога е сложен гипсът, колко време се препоръчва да се носи, кога е свален, а предвид че оздравителните процеси при малки деца и юноши протичат по - бързо, едва ли гипсът е препоръчан за повече от три седмици; липсват медицински документи за рехабилитация, която на тази възраст не е задължителна. За да определи справедлив размер на претендираното обезщетение за неимуществените вреди съдът е посочил, че съобразява възрастта на А. Д. (на 7 г. към момента на ПТП); получените травматични увреждания; цялостното негативно отражение на събитието върху психоемоционалното състояние на пострадалата; конкретните изложени по-горе данни за тежестта, интензитета и продължителността на търпените морални страдания, обществено-икономическата конюнктура в страната към датата на инцидента, преобладаващата съдебна практика при сходни случаи; продължителността на оздравителния процес и пълното възстановяване на пострадалата при липса на усложнения, остатъчни явления или удължаване на оздравителния процес. По спорния въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на малолетната ищца, съдът е изложил мотиви, че в нарушение на чл. 137в, ал. 2 (ред. към м. 12.2023 г. ) във вр. с чл. 137б от ЗДвП пострадалата е пътувала в моторното превозно средства, управлявано от нейната майка, без да използва система за обезопасяване на деца. Посочил е, че задължението на малолетното дете да използва система за обезопасяване не е изключено от установеното от закона самостоятелно задължение на водача по чл. 132, т. 2 от ЗДвП – при превозване на пътници водачът е длъжен преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното им превозване. Неизползването на система за обезопасяване не изпълнява условието за безопасен превоз при пътуване, но същевременно е установено самостоятелно задължение по чл. 137а – чл. 137д, ал. 1 от ЗДвП. Законодателят вменява завишена грижа при превоз на деца (арг. от чл. 183, ал. 4, т. 10 от ЗДвП), каквато не е регламентирана при превоз на други пътници, като разрешението следва да е идентично независимо дали делинквентът е неупражнилият надзор родител на пострадалото дете или е трето лице, а при съпоставяне на поведението на увреденото лице с това на делинквента и отчитане на тежестта на допуснатите от всеки нарушения, обусловили настъпването на вредоносния резултат, нарушението на водача по чл. 132, т. 2 от ЗДвП, причинил произшествието, е от значение за обема на неговата отговорност. С тези мотиви въззивният съд е заключил, че в нарушение на чл. 137в, ал. 2 (ред. към м. 12.2023 г.) във вр. с чл. 137б от ЗДвП пострадалата А. Д. е пътувала в моторното превозно средства, управлявано от нейната майка, без да използва система за обезопасяване на деца, като противоправното ѝ поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – при използване на система за обезопасяване на деца, тя не би получила уврежданията. Конкретният обем на съпричиняването е определен от въззивната инстанция на 30 % (след съобразяване поведението на делинквента Н. В. Н.-Д., управлявала лекия автомобил, допуснатите от нея нарушения на правилата за движението по пътищата и относимите правни норми, съпоставени с поведението и действията на малолетната А. Д.), с който процент е редуцирано обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационна проверка по формулирания от касатора първи правен въпрос, по следните съображения: Този въпрос е от значение за изхода на спора, тъй като след определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от малолетното дете неимуществени вреди, същото е редуцирано поради прието съпричиняване на вредоносния резултат. Налице е и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като допускането на касационната проверка се налага с оглед задължителното разрешение на същия правен въпрос, дадено с постановеното в хода на процеса Тълкувателно решение № 1 от 29.09.2026 г. по тълк. д. № 1/2024 г. на ОСНГТК на ВКС. По останалите въпроси съдът ще вземе отношение при разглеждането на оплакванията в касационната жалба по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Допускането на исканото касационно обжалване на едно от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно и разглеждането на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. На основание чл. 83, ал. 2 ГПК А. Г. Д. е освободена от внасяне на държавна такса за разглеждането на жалбата. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение