Определение № 150 от 22.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2624/2017 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба.,вх.№2572/02.5.2017 г. подадена от адв. С. Т. – процесуален представител на ищеца А. М. Б., със съдебен адрес в [населено място], адвокат С. Т., против въззивно решение №63/08.3.2017 г. по гр.д.№630/2016 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, г.к., III-ти състав, с което е отменено решение №922/18.7.2016 г. по гр.д.№1062/2016 г. по описа на Пернишкия районен съд, XI граждански състав, в частта, с която „Европейски политехнически университет“ – П. е осъден да заплати на А. М. Б. сумата 108000 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудов договор №20/02.11.2015 г., преди изтичане на уговорения в него срок, по причина на работодателя, извършено със заповед №4/22.02.2016 г. на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, считано от 22.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 108000 лева, считано от 16.3.2016 г. до окончателното изплащане и 7900 лева – разноски по делото, и искът на посоченото основание и за посочената сума е отхвърлен като неоснователен. Въззивната инстанция е приела, че „Постановеното решение е валидно и допустимо. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в промяна квалификацията на иска, с което ответникът е лишен от възможността за защита, защото основанието и предмета на иска са променени. В тази връзка съдът констатира, че с определението си по чл.140 ГПК съдът изготвяйки проект за доклад е посочил, че правната квалификация на иска е по чл. 221, ал.1 КТ, като в съдебно заседание от 08.07.2016г. съдът докладвайки делото е приел, че действителната правна квалификация е по чл. 66, ал.2 КТ, като пълномощникът на жалбоподателя е възразил срещу така дадената правна квалификация. Съдът е приел, че възражението е неоснователно и с обжалваното решение се е произнесъл, приемайки, че правната квалификация на иска е по чл. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 66, ал. 2 от КТ. При така установеното, съдът намира, че доводите в жалбата за недопустимост на решението, са неоснователни, защото от значение за правилното решаване на спора е дали съдът се е произнесъл по фактите, изложени в исковата молба и по искането, с което е сезиран. Видно от обжалваното решение в случая е налице произнасяне по основанията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и не е налице произнасяне по непредявено основание, по отношение на което ответната страна да не е могла да се защити и с промяната на правната квалификация на иска не са нарушени правата на ответника. На следващо място в жалбата се поддържа, че не са налице основанията за ангажиране отговорността на работодателя, като изрично е поискано въззивният съд да възприеме възраженията на ответника против иска. В жалбата се твърди също, че разпоредбата на чл.17 от трудовия договор е недействителна като противоречаща на разпоредбите на чл. 326, ал.2 КТ и чл.221, ал.1 КТ. В чл. 14 от договора е предвиден 90-дневен срок на предизвестието и следователно е налице противоречие между клаузите на чл. 14 и чл.17 от договора, като последната противоречи и на повелителни правни норми. Твърди се също, че не е установено наличието на вина у работодателя, което е основание за отхвърляне на иска. Изложени са доводи, че ищецът е имал предходно трудово правоотношение с ответника и е бил наясно с финансовото му състояние и подписването на процесния трудов договор по съществото си съставлява злоупотреба с право, както и че размерът на уговореното обезщетение е прекомерен. Въззивният съд намира, че жалбата е основателна. Между страните по делото е сключен срочен трудов договор. Ищецът се позовава на чл.17 от същия. По силата на тази разпоредба работодателят се задължава да заплати обезщетение в размер на полагащото се трудово възнаграждение за период от три години, а ако оставащият срок от действие на договора е по- малко от три години, то обезщетението е равно на общата сума на оставащите до края на договора трудови възнаграждения. Условие за заплащането на това обезщетение е трудовото правоотношение да е прекратено по вина на работодателя или по негово искане. В първия случай предпоставка за дължимост на обезщетението е наличие на виновно поведение от страна на работодателя. Второто основание за заплащане на обезщетението е прекратяването на договора по искане на работодателя, без да са уточнени конкретните основания за прекратяването. С оглед на това следва извод, че съобразно тази уговорка работодателят би дължал заплащане на обезщетение във всички случаи, когато той прекрати трудовия договор, вкл. и в хипотезите на дисциплинарно уволнение / т.е. прекратяване поради виновно поведение на работника/, както и при наличието на някое от основанията по чл. 328 КТ, която разпоредба също предвижда възможност за прекратяване на трудовия договор по причини, независещи от поведението на работодателя /напр. чл.328, ал.1, т. 5,6,7,8,10 ,12./. Съдът намира, че уговорката, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплаща обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, когато прекратяването е инициирано от него, без да се взема предвид конкретното основанието, на което се прекратява същият, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Това е така, защото се предвижда заплащане на обезщетение и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправна страна по него е работникът, а не работодателят. В този случай неизправната страна по договора би се обогатила в резултат на собственото си противоправно поведение, а разпоредбите нарушаващи забраната за неоснователно обогатяване са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Предвид приетото, съдът намира, че чл.17 от договора може да бъде прилаган само при прекратяване на договора в резултат на недобросъвестно поведение от страна на работодателя. По настоящето дело се претендира обезщетение поради това, че договорът е прекратен от работника на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ – поради това, че работодателят е забавил изплащането на трудовото възнаграждение. В този случай работодателят дължи обезщетение по чл.221 КТ, ал.1 КТ – в размер на действителните вреди, като предвид разпоредбата на чл. 66, ал.2 КТ е допустимо страните да уговорят по- благоприятни условия за работника. Имайки предвид, че трудовият договор е срочен, то действителните вреди следва да се определят по правилото на чл.221, ал.4, т.1 КТ - за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, но за не повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение. В тежест на ищеца е да установи факта на оставане без работа, но такива доказателства не са ангажирани, въпреки че при разпределение на доказателствената тежест районният съд изрично е дал указания за това. Следователно искът е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Не би могло да се приеме, че разпоредбата на чл.17 от договора предвижда друг вид обезщетение, различен от предвиденото такова в чл.221 КТ. Това е така, защото чл.66, ал.2 КТ дава възможност на страните да уговорят други условия, свързани с предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона, както и условия, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Т.е. в договора принципно могат да се предвидят друг вид обезщетения, освен предвидените такива в закона, но уговарянето им ще е допустимо само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни от тези, за които в КТ е предвидено заплащането на обезщетение. Ако тези факти се покриват със законоустановените, то следва извод, че в договора не е предвиден друг вид обезщетение, различен от законово уреденото. В последния случай уговорката в договора може да се преценява само с оглед на това дали предвижда по- благоприятни за работника срок и/или размер на обезщетението. В настоящия случай фактите, на които се претендира обезщетение по силата на договора се покриват с тези по чл.221,ал.1 вр. чл.327, ал.1,т.2 КТ. Клаузата на чл.17 от договора не може да бъде приета и за неустоечна такава, тъй като от съдържанието й се налага извод, че се касае за уговорка за заплащане на обезщетение, а не на неустойка, а и липсват твърдения на ищеца в тази насока.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато по чл.280, ал.1, т.т.1 - 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1.Следва ли разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ да бъде ограничавана от срок и обстоятелства, предвидени в чл.221, ал.1 КТ, при положение, че са налице по-благоприятни условия за работника?, 2. Какъв е обхватът на договорните условия съгласно чл.66, ал.2 КТ и в тях допустимо ли е да се включва допълнително обезщетение за работника или служителя, доколкото то се явява по-благоприятно условие и не ограничава договорната свобода ?, 3. Възможно ли е както в практиката – да се уговаря изплащането на обезщетение от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение от работника и без наличието на неправомерно поведение на работодателя или такова, но осъществено с конклудентни действия ?, 4. Уговорка, предвиждаща, че работодателят има задължение да заплати обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, когато прекратяването е предвидено от него – без да се взема предвид конкретното основание, на което се прекратява – противоречи ли да добрите нрави, доколкото се говори за хипотеза, в която не се включва вина у работника или служителя ?, 5. Приложимо ли е системното тълкуване на Раздел III „Други видове обезщетения“ и прилагане по аналогия нормата на чл.228, ал.2 КТ за обезщетявания, уговорени в чл.66, ал.2 КТ, доколкото в първата, законодателят отново предвижда възможност ца определяне на обезщетение в по-голям размер, което да е в полза на работника или служителя ?. Сочи се и се прилага практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация Европейски политехнически университет – П., посредством процесуалния си представител – адв. О., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното: Касационната жалба е подадена в законния срок,, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на въззивното решение до касационно обжалване настоящият състав на ВКС взе предвид следното: С оглед поставените въпроси, настоящият състав на Върховния касационен съд, IV г.о., намира, че първите два от тях са от значение за изхода по спора, но следва да бъдат уточнени по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, както следва: „Допустимо ли е по реда на чл.66, ал.2 КТ страните по трудово правоотношение да договорят други видове обезщетения, различни от тези, които се дължат на различни основания във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, установени в раздел ІІІ на глава Х от Кодекса на труда ?”. Доколкото спорът по естеството си е трудов, касационният жалбоподател не следва да внася държавна такса. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,