Определение № 2514 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4235/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ПРБ и М. Ц. Ц. против решение № 548/26.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 3530/2022 г. от 8-ви състав на САС. М. Ц. оспорва жалбата на ПРБ, като от последната не е постъпил писмен отговор на касационната жалба на касатора – ищец. С обжалваното решение съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 8 000 лева и е постановил решение в този смисъл. Съдът е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 02.02.2018 г. за извършване на следното престъпно деяние: за периода от неустановена дата през м. 05.2017 г. до 01.02.2018 г. в [населено място] и на територията на Република България е участвал в организирана група – структурирано трайно сдружение от повече от три лица с цел да върши съгласувано в страната престъпление, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления по чл. 339, ал. 1 НК. На 02.02.2018 г. е бил задържан за 72 часа с Постановление на прокурора, впоследствие за срок от 72 часа, а впоследствие съдът е взел мярка за неотклонение „задържане под стража”, като тази мярка на процесуална принуда е продължила до 09.05.2018 г., т.е. човешкото право на незаконно обвинения за свободно придвижване е било ограничено в един продължителен период от време - 3 месец и 8 дни. С Постановление на прокурор при С. от 28.11.2018 г. е прекратено образуваното срещу ищеца наказателно производство и като необжалвано то е влязло в сила. Следователно, наказателното преследване срещу обвиняемия ищец е продължило за периода от 02.02.2018 г. до 13.12.2018 г., т.е. над 8 месеца. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид обстоятелствата, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпление, за което се предвижда тежко наказание – лишаване от свобода 3 до 10 години; бил е обвиняем в един сравнително кратък (разумен) за процесното наказателно производство период от време – малко над 8 месеца, като наказателното производство срещу него е било прекратено в досъдебната фаза (не е внасян в съда обвинителен акт); над 3 месеца е търпял ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно предвижване, уредени в 30, ал. 1 КРБ и чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, което не само го е възпрепятствало да осъществява социални контакти, но явяването му пред досъдебните органи за осъществяване на съдопроизводствени действия го е ангажирало физически и емоционално. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и към двете жалби се твърди, че съдът се е произнесъл по приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на пълномощника на ответника по жалбата следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА в размер на 1200 лева, за осъществената защита по касационната жалба на ПРБ. Водим от горното, състав на ВКС