Определение № 672 от 09.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2308/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба от К. В. Г., срещу решение №202 от 21.07.2025г. по в.гр.д. № 318/2025г. на Пернишки окръжен съд. С него съдът е потвърдил решение №201 от 04.03.2025г. по гр.д. №2250/2024г. на Пернишки районен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП от 03.12.2023г., за разликата над 6 000 лева до пълния претендиран размер от 12 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че следва да й бъде присъден пълният размер на претендираното от нея обезщетение, тъй като присъденото застрахователно обезщетение се явява занижено с оглед търпените от нея неимуществени вреди. Счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са съобразени получените травматични увреждания, нетрудоспособността в рамките на 48 дни след инцидента, претърпените болки, страдания и неудобства, както и лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касационната жалбоподателка в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди обжалваното решение е постановено в противоречие с ППВС №4/1968г. Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от К. В. Г. неимуществени вреди вследствие на осъщественото на 03.12.2023г. ПТП, възлиза на 6 000 лева. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и обема на причинените травматични увреждания - контузия на гръдния кош, коремната стена, дясно рамо и ръка, ляво коляно, както и кръвонасядания по предната коремна стена; интензитета и продължителността на претърпените болки, които са продължили около 30 дни след претърпяното ПТП, като в първите 20 дни са били с интензивен характер. Отчел е, че продължителността на лечебния и възстановителен период, включително и болничния престой, е около 30-35 дни, липсата на трайни увреждания, както и пълното възстановяване на пострадалата. Взел е предвид възрастта й към момента на настъпване на процесното произшествие – 47 години, социално-икономическите условия в страната към 03.12.2023г., стандарта на живот в държавата към същата дата, както и създаденият от съдебната практика ориентир за справедливо определени суми за подобен вид вреди в близък период. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието „справедливост“ по чл.52 от ЗЗД, поради което е относим към предмета на конкретното дело, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС №4/1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. Обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя се определя от съда по справедливост съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, а като критерии за размера му са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, възрастта на пострадалия, както и съпричиняването за настъпването на вредоносния резултат. Прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед на събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Постановените решения от съдилищата за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди при спазване на критерия за справедливост отчитат фактите и обстоятелствата по конкретния спор, поради което определянето на размера на обезщетение не подлежи на уеднаквяване. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида на претърпяното от ищцата увреждане, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, отсъствието на трайни негативни последици от увреждането, възрастта на ищцата към момента на ПТП, конкретната икономическа обстановка в страната към момента на произшествието и практиката по сходни случаи. Но дори и да бе основателно твърдението на касационната жалбоподателка, че съдът не е съобразил размера на присъденото обезщетение с действително претърпените от нея страдания, тяхната продължителност и лимитите на застрахователните обезщетения, това би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281. т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по касационната жалба не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото по делото не са представени доказателства за уговарянето и заплащането на такова по конкретното производство. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд