Определение № 535 от 06.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 997/2023 г.

Производството е по чл. 396 ал.2 пр. трето ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Събирателно дружество „Интелсофт – Г., К. и сие „ против определение № 305/31.01.2023 г. по ч.гр.д.№ 265/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на определение от 15.12.2022 г. по ч.гр.д.№ 13177/22 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещи субективно съединени искове, предявими от Н. Г., М. Г. и И. Г. срещу дружеството – жалбоподател, за заплащане на сумата от 1 102 550 лева, представляваща стойността от неразпределена печалба на ответното дружество, дължима на техния наследодател К. Г., починал на 13.04.2018 г., за периода до датата на прекратяване членственото му правоотношение поради смърт, чрез налагане на запор върху банковите сметки на „Интелсофт – Г., К. и сие„ СД в изброени в диспозитива на атакуваното определение банкови институции, до размера на сумата 1 102 550 лева. Оспорва се допустимостта на въззивното определение, изведена от обстоятелството, че не е зачетено висящо съдебно производство, твърдяно от страната за преюдициално спрямо произнасянето по бъдещите искове, с предмет установяване качеството на ищците като съдружници в СД – ответник, изявили желание да встъпят като такива, съгласно чл. 97 ал. 1 пр. второ и трето ТЗ, в тримесечен срок от откриване на наследството. Незачетеното съдебно производство по преюдициалния спор, по аргумент от приетото с т.2 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, според жалбоподателя обуславя недопустимост на въззивното определение, но въз основа на същото обстоятелство се обосновава и недопустимост на обезпечените бъдещи искове. Кумулативно недопустимостта на исковете се обосновава и с липса на правен интерес, тъй като с позоваването си на упражнено право по чл. 97 ал. 1 пр. второ и трето от ТЗ – да встъпят като съдружници в СД - ищците по същество оборват правния си интерес от упражняване на право по чл. 97 ал. 2 ТЗ, каквото – според жалбоподателя – заявяват с бъдещите искове и съответно обезпечават. Двете основания не могат да съществуват едновременно, поради което, без ясното заявяване на тяхната последователност, предявяването на исковете е недопустимо. Твърди се в евентуалност неправилност на въззивното определение, поради допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд. Като такова страната визира самото допускане обезпечаването на недопустим иск / по вече изложените за това съображения – наличие на преюдициален спор, липса на правен интерес, недопустимо съединяване на искове на различни и несъвместими правни основания /, евентуално – обезпечаването на неоснователен иск. Твърди се липса на мотиви относно всички съобразими предпоставки за допускане на обезпечението и конкретно – относно вероятна основателност на исковете и наличието на обезпечителна нужда. За неоснователността на исковете страната изхожда от липсата на активна материалноправна легитимация на ищците, тъй като припадащ се на наследодателя им дял от печалбата на събирателното дружество могат да претендират само като негови универсални правоприемници, незаявили желание да встъпят като съдружници. Предвид това страната сочи прилагането на чл. 97 ал. 2 ТЗ в противоположен на вложения от законодателя смисъл. Позовава се и на необоснованост на въззивното определение, изводима от решаващия извод на съда: „Въпросът дали делът от печалбата следва да им бъде изплатен в качеството на наследници или в качеството им на съдружници, встъпили в членственото правоотношение на наследодателя, е такъв по съществото на правния спор„. Необосноваността се аргументира с обстоятелството, че признаването или отричането на качеството на ищците, като съдружници в СД – ответник, ще бъде разрешен във висящото производство по т.д. № 1313/2019 г. на СГС / соченото като преюдициално за настоящия спор /, респ. това обстоятелство е предпоставка за допустимостта на бъдещите искове, а не предмет на същите. Но едва с решението по преюдициалния спор ще бъде установена възможната процесуална легитимация на ищците. В този смисъл се поддържа, че решаващият извод на съда противоречи на формалната логика. Необоснованост се твърди и поради вътрешно противоречие в мотивите относно вероятно основателния размер на претенцията – заявена за 1 102 550 лева, при посочена, като неразпределена от дружеството печалба към 31.12.2017 г., сума от 1 533 000 лева. Навеждат се и доводи за липса на обезпечителна нужда, предвид притежание на материални активи на значително по-висока от цената на исковете стойност. Ответната страна - И. Г., М. Г. и Н. Г. – оспорват частната касационна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общия и/или допълнителния селективни критерии по формулираните въпроси, като поддържат тезата, че независимо с позоваване на коя хипотеза са предявени исковете – чл. 97 ал. 1 ТЗ или чл. 97 ал. 2 от ТЗ – същите са допустими. Сочат, че поддържат и двете, в евентуално съединение с тази им поредност на предпочитане – чл. 97 ал.1 ТЗ, евентуално чл. 97 ал. 2 ТЗ. Наличието на преюдициален спор, като относимо към приложението на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, но във вече висящо исково производство, намират че не може да е основание да се откаже обезпечаване на бъдещите искове. Считат необоснован допълнителния селективен критерий с т.2 от ТР №1/09.07.2017 г. по тълк.дело № 1/2019 г. /по първия / и с ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк.дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС / по втория въпрос / – досежно твърдението за липса на мотиви по всички преценими предпоставки за допускане обезпечение на исковете. Намират, че въззивния съд е изложил такива относно правния интерес на ищците и обезпечителната нужда – приемайки я, че с оглед вида на претенцията / парична / се предполага. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С молбата си по чл. 389 ГПК ищците обстоятелствено разкриват развилите се между тях – като наследници на починалия съдружник в ответното СД „Интелсофт – Г., К. и сие „ - К. Г. и съдружника Я. К., отношения, след смъртта на наследодателя си, като твърдят, че в срока по чл. 97 ал. 1 пр. трето ТЗ са направили искане за встъпване като съдружници, по което все още нямат изричен отговор от оставащия съдружник, но същият очевидно, предвид поведението му / също описано в молбата /, оспорва това им качество. Поради това твърдят заведен от тях срещу ответното дружество иск за установяване качеството си на съдружници, производството по който е все още висящо /т.д.№ 1313/2019г. на СГС/. Заявяват, че от обявените годишни финансови отчети на дружеството за периода до 2007 г. се установява неразпределена печалба от 1 400 000 лева, а за периода 2007 г.- 2017 г. е представена таблица, данните в която не кореспондират с цифровите стойности, посочени от молителите в обобщение. Така от 2007 г. до 2017 г. вкл. / съобразявайки отрицателни стойности за 2015 г. и 2017 г. / текущата печалба възлиза на 1 530 000 лева, но е посочена от молителите в размер 2 515 000лева. В графа „ разпределение на печалба „ са посочени за 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2017 г. / въпреки вписаната за последната година отрицателна стойност на текуща печалба / суми в общ размер от 996 000 лева. За първите три години се твърди отчетоводено разпределение на печалба, но не се твърди да е получена от наследодателя. Сумата от 686 000 лева за 2017 г. молителите твърдят,че е вписана в последния предявен за обявяване ГФО, за което е получен отказ. Същевременно в молбата за допускане на обезпечение се сочи, че общата печалба на дружеството възлиза на 2 515 000 лева, в която се включват и 1 400 000 лева - неразпределена печалба от създаване на дружеството до 2007 г.. Молителите изрично са заявили, че правото което ще претендират с бъдещите искове не е поставено в зависимост от наличието или липсата на качество съдружници в СД – винаги биха имали правото на половината от печалбата. Видно е, че обосновават легитимацията си с качеството на универсални правоприемници на починалия съдружник, каквото продължават да имат и да биха поели дела му, предвид правото на наследодателя на дивидент от печалбата, съответно наследено / последното изрично посочено на стр. 6 и 7 от молбата /. Изрично акцентират на самостоятелността на претенцията за изплащане дела от годишната печалба на дружеството, спрямо тази за стойността на дружествения дял на починалия съдружник – техен наследодател. Молителите се позовават на конкретна разпоредба на учредителния договор – т. 12, с оглед която и по съображения за различие в уредбата на персоналните / каквото е СД / спрямо капиталовите дружества, твърдят че не е необходимо нарочно решение на съдружниците за разпределение на печалбата, а такова следва от факта на формирането й, след изплащане на всички задължения. Окончателно е формулиран петитум за допускане на обезпечение на бъдещи искове за сума от 1 102 550 лева, формирана от „стойността на неизплатената печалба до 2017 г., намалена / ? / със сумата от 343 000 лева / половината от стойността на посочената като разпределена печалба за 2017 г. /. Непонятно остава основанието на соченото намаление, като с оглед формулираното „ особено искане „, а по същество евентуално такова / за допускане на обезпечението до размера от 759 550 лева, в случай че не се намери за основателно включването и на сумата от 686 000 лева – разпределена печалба за 2017г., въпреки неотчетена за същата година печалба / „намалението„ при формиране на предпочитания размер от 1 102 550 лева очевидно не е в относимост с последното обстоятелство. Обезпечителната нужда е обоснована с описаното в молбата, квалифицирано като недобросъвестно, поведение на съдружника К. и с опасение от разпореждане с материалните активи на дружеството от страна на същия. Поискана е обезпечителна мярка запор върху суми по банкови сметки на дружеството. Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата, като е квалифицирал бъдещите искове с правно основание чл. 97 ал. 2 ТЗ. Изхождайки от буквалното съдържание на разпоредбата е приел, че като навеждащи твърдения за качество на съдружници в СД, нещо повече – предявили в отделно производство искове за установяване това си качество, ищците нямат нужната за основателността на иска материалноправна легитимация - на наследници на починалия съдружник, които не желаят да встъпят като съдружници в СД. Въззивният съд е отменил първоинстанционното определение и допуснал обезпечение на исковете, при условие на парична гаранция от 110 255 лева, вносима от молителите. Формално е посочена допустимост на предявения иск, но неправилност на преценката на първоинстанционния съд за вероятната му неоснователност. Възпроизвеждайки съдържанието на чл. 97 ал. 1 и ал. 2 ТЗ, въззивният съд е посочил, че чл. 97 ал. 2 ТЗ е ирелевантна за спора разпоредба, тъй като в качеството на наследници на починалия съдружник молителите имат правото да получат припадащ се дял от неразпределената печалба на дружеството до датата на прекратяване членството на наследодателя. Посочено е също, че: „ Въпросът дали делът от печалбата следва да им бъде изплатен в качеството на наследници, които не са приети като съдружници в дружеството, или в качеството им на съдружници, встъпили в членственото правоотношение на наследодателя, е такъв по съществото на правния спор, поради което не може да бъде решаван в рамките на настоящото производство„. Без повече пояснения, в аспект на вероятната основателност на бъдещите искове съдът е посочил установима от баланс на дружеството – ответник към 31.12.2017 г. неразпределена печалба от 1 533 000 лева, „съответна на цената на иска „ / предявен за 1 102 550 лева, но която сума формира дела на наследодателя, сочен за равен с този на Я. К., а не общата печалба /. Доколкото исковете са за парична претенция обезпечителната нужда е посочена да се предполага. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, допълнителният селективен критерий по всеки от които се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК: 1/ Предпоставка ли е допустимостта на бъдещия иск за допускане на неговото обезпечение ? – обоснован с т.5 от ТР № 6/14.03.2014 г. по тълк.дело № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Наличието на висящ спор по обуславящо дело абсолютна отрицателна процесуална предпоставка ли е за упражняване на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело ? – обоснован с т.2 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Дължи ли самостоятелно произнасяне въззивния съд, като втора инстанция, за наличието на положителните предпоставки за допускане на обезпечение на иска, според чл. 391 ал. 1 т. 1 ГПК или е ограничен до оплакванията за неправилност, релевирани от частния жалбоподател ? - обоснован с ТР № 6/15.01.2019г. по тълк.дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС; 4/ Предпоставка ли е допустимостта и вероятната основателност на бъдещия иск за допускане на неговото обезпечение ? – обоснован с приетото в т.5 на ТР № 6/14.03.2014г. по тълк.дело № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС; 5/ Абсолютна процесуална предпоставка ли е правният интерес за упражняване правото на иск и липсата му обуславя ли недопустимост на иска ? – обоснован с решения по гр.д.№ 1611/2008 г. и гр.д.№ 646/2010 г. на І г.о. на ВКС; 6/ Има ли правен интерес и активна процесуална легитимация да предяви иск, с правно основание чл. 97 ал. 2 ТЗ наследник на починал съдружник, заявил искане да встъпи в събирателното дружество, при условията и в срока по чл. 97 ал. 1 ТЗ ? – обоснован с решения по т.д.№ 1407/2016 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 1932/2017г. на І т.о. на ВКС; 7/ Предпоставка ли е допустимостта на бъдещия иск за допускане на неговото обезпечение ? – въпросът обосноваван аналогично на първи и четвърти въпроси; 8/ При заявени с една искова молба обективно съединени искове, ако с оглед предявените основания на претенциите се приеме, че въведените основания не могат да съществуват едновременно, то следва ли съдът да даде указания на ищеца да заяви поредността, при която следва да се разгледат исковете ? – обоснован с приетото в решение по т.д.№ 196/2011 г. на І т.о. и в определение по ч.гр.д.№ 6145/2015 г. на ІІ г.о. на ВКС. Отделно в частната касационна жалба се обосновава очевидна неправилност на въззивния акт, поради: обезпечаването на бъдещи искове без обоснован правен интерес; обезпечаването на обективно кумулативно съединени искове, с несъвместими правни основания; приложението на чл. 97 ал. 2 ТЗ с противоположен на вложения от законодателя смисъл; съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното определение, с които са накърнени основополагащи принципи на гражданския процес – „служебното начало по отношение съблюдаването на допустимостта на процесуалните действия„; липсата на мотиви по всички изискуеми предпоставки за допускане обезпечение на исковете; формиране на изводи в противоречие с формалната логика. Първи, четвърти, пети и седми въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че е допустимо обезпечаване на недопустим иск, вкл. поради липса на правен интерес, нито вероятно неоснователен такъв. Въпросите се основават на преценката на жалбоподателя за неправилност на въззивния акт, а не дирят отговор по приложение на правна норма или правен принцип, с които са мотивирани решаващите изводи на съда, а те са: като универсални правоприемници на починалия съдружник, молителите - независимо дали са встъпили като съдружници или не в СД – ответник – имат право да получат припадащата се на наследодателя им, до прекратяване на членственото му правоотношение, дял от печалбата. Последното съдът очевидно не счита зависимо от наличието на нарочно решение на съдружниците за разпределението й, доколкото не го коментира изрично, като се има предвид, че и самите молители се позовават на приложима изрична договорна клауза в учредителния договор, която го изключва / разпределение на формирана печалба при липса на задължения /. Тълкуването на тази клауза би било предмет на произнасяне по съществото на спора. Предвид преждеизложеното, втори въпрос също е неотносим към решаващите мотиви на въззивното определение, тъй като наличието или липсата на качеството „съдружници„ в ответното СД за молителите, съдът е отрекъл да е значимо за правния спор, каквото е било и собственото им твърдение, а въпросът предпоставя значимост на това обстоятелство. Действително, цитираният в частната касационна жалба пасаж от мотивите на въззивното определение / стр. 17 по номерацията на въззивното дело / е в противоречие с предходното изречение от същия параграф, в което е приета за напълно достатъчна и независима от други обстоятелства легитимацията на ищците да предявят бъдещите искове, като универсални правоприемници на починалия съдружник. От този пасаж излиза, че докато за процесуалната легитимация на молителите е достатъчно качеството им на универсални правоприемници на починалия наследодател, за материалната им легитимация би било от значение дали са съдружници в СД / ? /. Във всички случаи, обаче, въззивният съд е обосновал допустимост на иска на молителите в качеството им на универсални правоприемници на починалия съдружник, в който смисъл между двете изречения в пар.1 на стр. 17 не възниква противоречие. Независимо от преждеизложеното, дори да се приеме удовлетворен общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий по формулирания втори въпрос. Даденото в т.2 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС разрешение касае наличието на образувано исково производство, изходът на спора по което е обусловен от разрешаването на висящ преюдициален спор, който съдът по обусловеното дело следва да зачете, със спиране на обусловеното производство, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, до разрешаването със сила на пресъдено нещо на преюдициалния спор, под страх от недопустимост на решението по обусловения. Дори да се приеме преюдициалност на спора, относно качеството „съдружници„ на молителите в настоящия случай, то съдът по обусловения спор / образуваното исково производство /, а не по допускане обезпечаване на исковете по същия, е длъжен да съобрази това обстоятелство, за да обезпечи допустимост на решението си по материалноправния спор. Третият въпрос е предпоставен от доводите на жалбоподателя, че съдът не се е произнесъл по всички предпоставки за допускане на обезпечението на бъдещите искове и в частност - вероятната им основателност и обезпечителната нужда. Неоснователността им самият жалбоподател, видно от доводите му в частната касационна жалба, извежда от факта на предявени от молителите права на съдружници в СД – ответник. Последното въззивният съд е счел за ирелевантно обстоятелство и в този смисъл са наведени, относими към възраженията на ответника, мотиви за вероятна основателност на бъдещите искове, като се съобрази и обезпечаването им с определянето на парична гаранция, при условията на чл. 391 ал. 2 ГПК. Обезпечителната нужда е счетена за предполагаща се, с оглед паричния характер на претенцията. Налице е несъгласие на жалбоподателя с тия мотиви, но не и липсващи мотиви. Поради това, дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към обхвата на всяко произнасяне на въззивния съд в частно съдебно производство, не е удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд не е в разрив с приетото в посочената задължителна съдебна практика. Шестият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като кореспондира с извода на въззивния съд, че обстоятелството - дали ищците са заявили искане да встъпят като съдружници в СД, респ. биха имали това качество – е без значение за допустимостта на бъдещите искове. Неудовлетворен е, обаче, допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване с посочените решения на ВКС. Жалбоподателят се позовава на изречение от мотивите на всяко от посочените решения - по т.д.№ 1407/2016 г. на ІІ т.о. и т.д.№ 1932/2017 г. на І т.о. на ВКС, касационното обжалване по които е допуснато по правния въпрос относно остойностяването на дела на починал съдружник в СД, претендиран от универсалните му правоприемници. Изреченията на които страната акцентира единствено възпроизвеждат съдържанието на чл. 97 ал. 2 ТЗ: „ Имуществените последици от прекратяване на членството са посочени в чл. 97 ал. 2 ТЗ – дружеството изплаща на прекратилия участието си съдружник, респ. на наследниците на починалия съдружник, които не са изявили желание да станат съдружници, стойността на дела от дружественото имущество и дела от годишната печалба за времето до прекратяването на членството „ / така в решение по т.д. № 1407/2016 г. на ІІ т.о., аналогично и в решение по т.д. № 1932/2017 г. на І т.о. ВКС /. Въпреки изведената в решенията самостоятелност на всяка от двете претенции – за стойността на дружествен дял / безспорно дължима само при неосъществено встъпване на наследниците на починалия съдружник / и припадаща се част от годишната печалба до прекратяването на членството, от мотивите на съдебните актове / вкл. от цитираните от жалбоподателя части / не може да се заключи, че в обсега на произнасянето на касационните състави е бил и въпроса допустима ли е претенция за дължима на наследодателя / последното въпрос по съществото на спора / припадаща се част от печалбата на СД до прекратяване на членството му, предявима от универсалните му правоприемници, независимо от обстоятелството дали биха встъпили като съдружници в СД, доколкото основанието на претендираното в този случай е универсалното правоприемство по отношение на придобито от наследодателя право, а не на собствено придобито право върху част от печалбата. Осмият въпрос е чужд както на обстоятелствената част и петитума на бъдещите искове, така и на решаващите мотиви на въззивното определение. Не са предявени за обезпечаване обективно кумулативно недопустимо съединени претенции, а искове за присъждане на парична сума, на основание качеството на ищците като универсални правоприемници на починал съдружник в СД, предвид твърдяно да е в обхвата на наследството имуществено право / преценимо по същество / - припадащ се на наследодателя им дял от неразпределена печалба за период до прекратяване на членственото му правоотношение. Същевременно, въззивният съд също не е постановил обезпечение на бъдещи кумулативно съединени искове на различно основание. Не е налице вероятна недопустимост на въззивното определение. Такава не следва от твърдените от жалбоподателя обстоятелства, дори да биха били споделени / липса на правен интерес от бъдещите искове, наличие на преюдициален спор от значение за решението по същите, недопустимо кумулативно съединение на искове /. Първото от тях, ако би било налице, би обусловило недопустимост на самите бъдещи искове, второто - при определени предпоставки - недопустимост на решението по бъдещите искове, а третото е относимо единствено към неправилност на решението по тях, но никое от тях не обуславя недопустимост на определението за допускане на обезпечението на бъдещите искове. Не се касае за произнасяне извън петитума на молбата или произнасяне въпреки липса на абсолютна процесуална предпоставка или при наличие на процесуална пречка за произнасяне по молбата за обезпечаване на исковете – различни от съобразимите за произнасяне по обезпечените искове предпоставки, които жалбоподателят недопустимо смесва. Не се касае и за очевидна неправилност на въззивното определение, частично мотивирана от жалбоподателя с основания, относими към недопустимост, а не неправилност на съдебен акт, вече коментирани по-горе. Жалбоподателят сочи за съществени процесуални нарушения самите правни изводи на въззивния съд, а не нарушения на процесуални норми и принципи, допуснати в производството по формиране волята на съда, освен липсата на мотиви, несподелена по преждеизложените съображения. Чл. 97 ал. 2 ТЗ въззивният съд е счел за неотносима правна норма, а по мнение на настоящия състав същата подлежи на тълкуване, дали с това си съдържание изключва претенция като настоящата – предмет на обезпечените бъдещи искове. Както ВКС е имал повод да посочи в практиката си по приложението на чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, нуждата от тълкуване на законова или договорна разпоредба изключва извод за очевидна неправилност на въззивния акт, възможен в производството по чл. 288 ГПК. Необосноваността – произнасяне в разрив с формалната логика - в частната жалба се мотивира с посочването от въззивния съд на установим размер на печалбата към 31.12.2017 г. / различен от заявения от молителите /, спрямо който размер цената на исковете, респ. обезпечения размер на исковете не съставлява половината / припадащата се на наследодателя част /. Касае се за противоречие, което може да обоснове неправилност, но не и очевидна такава, тъй като верността на посочената от съда сума от 1 533 000 лева, като неразпределена печалба към 31.12.2017 г., различна от заявената от молителите – по-голяма, не може да бъде потвърдена единствено от съдържанието на мотивите на съдебния акт в цялост, а и относно вероятната основателност на исковете, относима и към предявения размер, съдът е определил парична гаранция. Другият довод за необоснованост на определението – несъобразяване с висящ преюдициален спор – формално кореспондира с друг вид порок на съдебния акт – съществено процесуално нарушение, тъй като не се касае за извод въз основа на факт, в отклонение от правилата на формалната логика, опита и научните правила. Такова нарушение, обаче, при това съществено за правния резултат, не е изводимо от мотивите на атакуваното определение. Действително, в отговора на частната касационна жалба молителите, вероятно подведени от двусмислието в част от мотивите на въззивното определение, заявяват поддържана процесуална легитимация и като универсални правоприемници, отказали встъпване като съдружници, и като съдружници, встъпили по реда на чл. 97 ал.2 пр. второ и трето ТЗ, в условия на евентуалност. Меродавно, обаче, е заявеното с молбата по чл. 397 и сл. ГПК, поддържано и в частната въззивна жалба / п.1 /,с което е съобразено и произнасянето на въззивния съд, и в съответствие с което е преценена и допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение