Определение № 145 от 24.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1885/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Д. М. Я. срещу определение № 344 от 09.10.2023 г. по в.ч.т.д. № 467/2023 г. на Пловдивски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил определение № 80/16.06.2023 г. по т.д. № 19/2023 г. на Кърджалийския окръжен съд, с което е спряно производството по делото до решаване на т.д. № 18/2023 г. по описа на същия съд с влязъл в сила съдебен акт. За да постанови този резултат, съставът е съобразил, че предмет на двете производства са искове по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност спрямо частния касатор по отношение на ответниците на два договора за покупко-продажба на един и същ недвижим имот, едната от които е извършена след образуване на първото дело, но преди вписване на исковата молба. В тази хипотеза, съобразно постановеното в т. 3 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният състав е приел, че за кредитора-ищец е налице правен интерес да предяви в отделни производства иск по чл. 135 ЗЗД по отношение и на последващата сделка, за да постигне реална защита, като от компетентността на първоинстанционния съд е да прецени дали са налице предпоставките на чл. 213 ГПК за разглеждане на двете претенции в едно производство, която преценка е необжалваема. В случай, че раздели производствата, каквато е настоящата хипотеза, съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че за съда е налице задължение да спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК делото за последващата вещна транслация на имота, тъй като спорът относно относителната недействителност на първоначалното прехвърляне на имотите се явява преюдициален по отношение на предявения иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на последния приобретател. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулиран е въпросът: “1. В кои производства съгласно чл. 213 ГПК следва да бъдат съединени за разглеждане в едно общо производство, за да бъде съобразена връзката между отделните сделки?“ Поддържано е, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК поради противоречие на въззивното определение с възприето в ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, че когато производствата по предявени искове по чл. 135 ЗЗД са висящи пред един и същи съд могат да бъдат съединени за разглеждане в общо производство съгласно чл. 213 ГПК. Алтернативно поддържа, че е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. посл. ГПК. В обосноваване за защитната си теза частният касатор излага хронологично извършените процесуални действия във връзка с първия иск по чл. 135 ЗЗД, прехвърлянето на процесния недвижим имот преди вписването на исковата молба, обусловило необходимост от завеждане на второ дело пред първоинстанционния съд със същия предмет срещу първоначалните ответници и последния приобретател и несъгласието си с мотивите на съда да съедини двете дела. Считайки, че са налице всички предпоставки на чл. 213 ГПК, обосновава разбиране за неправилност на определението за спиране на производството. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Частният касатор не обосновава наличие на предпоставки за допускане на обжалвания акт на Пловдивски апелативен съд до касационно обжалване. Формулираният от частния касатор въпрос не отговаря на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с решаващите изводи на състава, нито с процедирането му съобразно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Въпросът е изцяло свързан с последователно поддържаното от частния касатор разбиране за необходимост от съединяване на двете образувани пред първоинстанционния съд производства с предмет иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване спрямо него на относителната недействителност на два договора за покупко-продажба на един и същи недвижим имот, извършени от негови длъжници с цел да го увредят. Така формулиран въпросът не кореспондира с решаващите изводи на апелативния състав относно наличие на предпоставките за преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между двете производства, обуславящи необходимост от спиране на делото за установяване относителната недействителност на последващата увреждаща сделка. Същият, освен че е неотносим към правните изводи на състава, следва да се прецени и като такъв по правилността на съдебния акт, каквато проверка не се извършва в етапа на допускане на частната касационна жалба до касационен контрол. Така постановеното определение не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение