Определение № 3083 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 304/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК вр. чл. 577 ГПК вр. чл. 32а от Правилника за вписванията. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 12574 от 07.11.2025 г., подадена от Р. Д. Д., която се представлява при условията на гл. Х от ГПК от служебен адвокат Ц. П. от АК – П.. Обжалва се въззивно Определение № 1532 от 27.10.2025г. по ч.гр.д.№ 701/2025 г. на Окръжен съд - Плевен, с което е потвърдено Определение № 43 от 17.06.2025 г. на съдия по вписванията при Районен съд - Никопол, с което е постановен отказ по молба на Р. Д. Д. с вх.№ 2112 от 17.06.2025 г. по описа на Служба по вписванията да бъдат заличени вписани възбрани върху недвижими имоти, собственост на Р. Д. в [населено място], [община]. За да прецени дали частната жалба подлежи на разглеждане по същество, ВКС на първо място следва да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: Въззивният съд е установил, че с уведомително писмо с изх.№ от 30.05.2025 г. на жалбоподателката Р. Д. Д. е съобщено, че на 16.05.2025 г. в СВ – Никопол е вписана възбрана върху идеални части от три нейни собствени недвижими имоти в [населено място], [община], като възбраната е наложена в полза на Н. С. И. по изпълнително дело № 20249060400301 по описа на ЧСИ рег.№ * при КЧСИ. От искането за вписване на възбрана от 16.05.2025 г. по описа на СВ гр. Никопол е установено, че възбраната е наложена от ЧСИ с рег.№ * при КЧСИ, с район на действие ОС - Плевен, за да обезпечи принудително изпълнение на присъдени парични вземания в размер на 1 228,59 лв. по посоченото по-горе изпълнително дело срещу Р. Д. Д. в качеството й на длъжник в полза на взискателя Н. С. И.. След уведомяването й на 10.06.2025 г. за наложената възбрана, частният жалбоподател Р. Д. е подала искане за заличаване на наложените възбрани на 17.06.2025 г., като се е позовала на липса на наложени възбрани от ЧСИ, а единствено на наложен запор върху вземанията й по договор за аренда. Към искането същата е приложила покана за доброволно изпълнение от 16.04.2025 г. по същото изпълнително дело, в която е посочено, че ЧСИ е наложил запор върху вземанията й по договор за аренда на земеделска земя, сключен със „Сортови семена Вардим” АД и запор върху МПС с рег.№ ****. Въззивният съд е приел, че при съобразяване на разпоредбите на закона и постановките на ТР № 2 от 26.05.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, принудителното изпълнение се счита за насочено върху отделен имуществен обект на длъжника с налагането на запор или възбрана върху този обект, като запорът и възбраната, като изпълнителни действия не подлежат на обжалване, но на обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Редът за вписване и заличаване на възбрани върху недвижими имоти е подробно уреден в разпоредбите на раздел V и чл. 23 – чл. 26 и чл. 29 - 32 от Правилника за вписванията. Съгласно чл. 31, ал. 1 ПВ, вписването на възбраните се заличава по писмено нареждане на учреждението или длъжностното лице, което е наложило възбраната или пред което е представена гаранцията или обезпечението. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба, когато гаранцията или обезпечението не са послужили, заличаването на възбраната става по искане на заинтересования със заявление, към което прилага удостоверение от надлежното учреждение, че вписването може да се заличи. За неоснователни са намерени оплакванията на жалбоподателката, че вписването на възбраната е извършено от съдията по вписванията, без да е надлежно сезиран от ЧСИ с искане за вписване на възбрана. Прието е, че от представените по делото писмени доказателства безспорно е установено, че такова искане е депозирано пред съдията по вписванията на 16.05.2025 г. Обстоятелството, че в поканата за доброволно изпълнение, изпратена до частния жалбоподател в качеството й на длъжник месец по-рано, не е съобщено за налагане на тази възбрана, е без правно значение, още повече, че в конкретната хипотеза (с оглед правомощията си) ЧСИ е наложил възбраната значително по-късно - на 16.05.2025 г., след като преди това на 16.04.2025 г. е наложил запори върху вземания и МПС на длъжника. Прието е, че след като е надлежно сезиран от съдебния изпълнител по реда на чл. 26 ПВ с искане за вписване на наложена възбрана върху конкретни недвижими имоти, за да обезпечи принудителното изпълнение на вземанията на кредитора Н. И. против длъжника Р. Д. по посоченото изпълнително дело, съдията по вписванията не е имал друга правна възможност освен да впише наложените възбрани върху всеки от имотите в съответните книги, така както е сторил в конкретния случай. При липса на данни действията на ЧСИ, свързани с налагането на възбраната върху недвижимите имоти, да са атакувани от частния жалбоподател в едноседмичен срок от връчване на съобщението от съдията по вписванията с твърдения за тяхната несеквестируемост пред ОС- Плевен, респ. при липса на данни същите да са отменени от въззивния съд по реда на чл. 435 и сл. от ГПК, за частния жалбоподател като длъжник съществува възможността в случай, че обезпечението не е послужило, да депозира заявление за заличаването на наложените възбрани, придружено с удостоверение от ЧСИ в този смисъл съгласно изискванията на чл. 31, ал. 2 ПВ. Друга правна възможност за заличаване на вписването на възбраните от страна на заинтересованото лице, засегнато от това вписване, законът не предвижда. Ето защо е прието, че в конкретната хипотеза при липса на данни за постановление от страна на ЧСИ за вдигане на наложените възбрани, правилно съдията по вписванията е постановил отказ същите да бъдат заличени. Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което е формулиран следният въпрос: „Допустимо ли е налагане на възбрана в изпълнително производство върху имущество, което по закон е несеквестируемо, включително върху идеални части от наследствени земеделски земи?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения въпрос. Същият не е свързан с данните по делото и с решаващите изводи на съда, че не е налице нито един от предвидените в закона случаи на заличаване на вписана възбрана. Като необуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, по поставения въпрос не може да се допусне касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че изложените от въззивния съд съображения за липсата на предпоставки за заличаване на възбраната, наложена в производство по индивидуално принудително изпълнение, съответстват на задължителната практика на ВКС – т. 3 на ТР № 1 от 10.07.2018 г. по тълк.д.№ 1/2015г. на ВКС, ОСГТК. Според разясненията, дадени в посочената задължителна практика, възбраната на недвижим имот, наложена като обезпечителна мярка по чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК или наложена в хода на образувано производство по индивидуално принудително изпълнение по чл. 451 ГПК и чл. 452, ал. 2 ГПК, се подчинява на правила, установени в ГПК и ПВп. Касае се до акт от категория на тези, за които по закон е предвидено вписване (чл. 4, б. „л“ ПВп). Наложената от съда или в изпълнението възбрана се вписва въз основа на властнически акт на компетентно длъжностно лице или учреждение и не се погасява. Вписването на възбрана има за цел да се даде гласност на подлежащите на вписване актове по начина, предвиден в ПВп. Вписване, отбелязване и заличаване се допуска само за случаите, които са предвидени изрично в законите или в ПВп. Възбраната на недвижим имот може да бъде заличена съгласно чл. 31 ПВп с писмено нареждане на учреждението или длъжностното лице, което е наложило възбраната или пред което е представена гаранцията или обезпечението или по искане на заинтересования със заявление, към което прилага удостоверение от надлежното учреждение, че вписването може да се заличи. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК Определение № 560 от 19.12.2019 г. по ч.т.д.№ 2307/2019 г. на ВКС, I т.о., са изброени други хипотези, при които заличаване на вписаната възбрана може да се осъществи по нареждане на компетентен орган или съответно при издадено удостоверение за настъпването на релевантните обстоятелства, като чл. 433, ал. 3 и ал. 4 ГПК (при прекратяване или приключване на изпълнителното производство и заличаване на наложената от съдебния изпълнител възбрана - с изключение на възбраната по публичната продан), чл. 494, ал. 2 ГПК (при освобождаване на недвижимия имот от изпълнение). Обжалваното определение не е в противоречие, а е съобразено с практиката на ВКС, поради което не подлежи на допускане до касационно обжалване както при условията на чл. 281, ал. 1, т. 1 ГПК, така и в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение