Определение № 2202 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3503/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, чрез юрк. С. Д., срещу решение № 81/15.03.2023 г. по в.т.д. № 677/2022 г. на Апелативен съд – Варна. С последното е потвърдено решение № 360/24.08.2022 г. на Окръжен съд – Варна, в частта, с която е уважен искът по чл. 432, ал.1 от КЗ на Р. Ю. Р. срещу дружеството за сумата над 350 000 лв. до 700 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.10.2021 г. до окончателното изплащане, която сума представлява обезщетение за претърпени неимуществени вреди – състояние на будна кома, вследствие на ПТП, настъпило на 22.03.2018 г. по вина на водача на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е застрахована при „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД. В частта, с която искът е уважен за сумата до 350 000 лв., решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Касаторът счита, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и неговата необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо това предявеният иск да се отхвърли за сумата над 350 000 лв. до 700 000 лв. Претендира сторените деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. За допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси, преформулирани и уточнени от настоящата инстанция: 1/. При определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение по реда чл. 52 ЗЗД следва ли решаващият състав да анализира икономическите реалности към датата на деликта, или е достатъчно бланкетно да изложи, че ги е отчел?, 2/. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост, както и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика? 3/. При определяне на дължимото застрахователно обезщетение следва ли решаващият състав да съобрази актуалното състояние на пострадалото лице към момента на постановяване на съдебното решение?; 4/. Длъжен ли е въззивният съд да уважи своевременно заявено доказателствено искане, отправено с депозираната въззивна жалба, което не е било уважено от първоинстанционния съд, въпреки че е било своевременно и относимо за установяването на актуалното състояние на пострадалото лице и заявените в тази насока твърдения и възражения в отговора на исковата молба?; 5/. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на пострадало при ПТП лице да се вземе под внимание и отражението на деликта върху родствения кръг на пострадалото лице?; 6/. При определяне на дължимото застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди на пострадало при ПТП лице следва ли да бъде взето под внимание личното усещане за болка на пострадалото лице, с оглед медицинското му състояние? Касаторът счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като по първият въпрос сочи противоречие с решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о., а по втория – с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908 / 2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 833 от 07.06.2022 г. по в. гр. д. № 128/2022 г. на Софийски апелативен съд, решение № 217 от 04.05.2022 г. по в. т. д. 63/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, решение № 48 от 11.04.2022 г. по в. гр. д. № 488/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 50 от 18.05.2017 г. на ВКС по т.д. № 598/2016 г. на ВКС, II т. о. По останалите въпроси касаторът не сочи съдебна практика. Р. Ю. Р., представляван на основание чл. 29, ал. 4 ГПК от настойника му А. А. Р., е подал чрез адв. Я. Д. от Софийска адвокатска колегия отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Претендират се сторените в настоящото касационно производство деловодни разноски – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 22.03.2018 г. е осъществено ПТП на републикански път П-29 В. – Д., реализирано с участието на лек автомобил и товарен автомобил, с прикачено полуремарке, изцяло по вина на водача на лекия автомобил – Ю. М. М.. От ПТП е пострадал ищецът Р. Ю. Р.. Произшествието е настъпило при наличие на валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“. Във въззивната инстанция страните са спорили само по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съставът на апелативния съд е счел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 700 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е взел предвид естеството и тежестта на получените при ПТП травми – множество животозастрашаващи травматични увреждания, в това число тежка черепно-мозъчна съчетана с тежка гръдна травма, които са довели до изпадането на пострадалия в тежко физиологическо състояние на дълбока кома, преминало в състояние на т.н. „будна кома“ („апаличен синдром“). Ценейки свидетелските показания, наред с медицинската документация, е приел, че е било провеждано болнично лечение в интензивно отделение, а впоследствие за 2 години в болница в Република Турция, като към този момент ищецът е на домашно лечение. От фактическите данни съдът е установил, че лечението е било съпровождано от много критични ситуации, като сърдечни кризи и инфекции на гръбначния стълб. Отчел е, че процесните увреждания породили необходимостта от извършване на трахеостомия и поставяне на сонда директно в стомаха с цел хранене на пострадалия, което продължава и до днес. Съобразил е, че с цел предотвратяване на появата на рани по тялото от залежаването ищецът се нуждаел и бил изправян до положение на седеж в леглото, правени са му били ежедневни масажи на тялото, за да се избегнат сковавания. Също така продължителното състояние на кома е довело до различни усложнения и инфекции, а за да се предотвратят такива било необходимо стриктно спазване на висока степен на хигиена в дома и сред членовете на семейството му. Въззивният съд е отчел продължителността на претърпените болки и страдания: за повече от четири години пострадалият е в състояние на будна кома, преживял е пълен срив на съзнание, душевност, емоционалност, чувствителност, предизвикан от тежките му физиологични увреди. Взел е предвид възрастта и здравословното състояние на ищеца към датата на ПТП – на 44 години, в добро здравословно състояние, работоспособен, без придружаващи заболявания, грижел се за семейството си и помагал на ближните извън семейния си кръг. Отчел е състоянието на ищеца след инцидента, а именно: трайно неподвижен, без защитни реакции, без възможност за осъществяване на контакт с околните. Приел е, че пострадалият се нуждае от ежедневните грижи на близките си до степен на пълната му зависимост от тях, като не може да извършва каквито и да било самостоятелни движения или съзнателен комуникационен контакт с близките си. Съдът е взел предвид прогнозата за възстановяване, дадена от вещите лица, според които пълно възстановяване е практически невъзможно. Отчел е икономическите условия в страната към датата на ПТП и е посочил, че именно динамиката в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване. Съобразно горното въззивният съд е намерил, че първоинстанционното решение е правилно, поради което е потвърдил същото в обжалваната му част. При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Поставените първи, втори, трети, пети и шести въпроси в изложението на касатора касаят определянето на размера на обезщетението съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД. Те са обусловили волята на съда, но липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. На първо място, следва да се отбележи, че съгласно приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Цитираната от касатора практика на апелативните съдилища не попада в така очертаното приложено поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да бъде коментирана. На второ място, касаторът е длъжен да посочи конкретна практика, на която обжалваното решение противоречи, а не е достатъчно само да се позове на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая не е цитирана практика по въпроси от трети до шести, поради което не са налице предпоставки да се допусне обжалване по тези въпроси. Съдът счита, че първият и вторият въпрос на касатора не са решени в противоречие с цитираната от него практика на ВКС. Съгласно тази практика размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда, с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Такива например са тежестта на увреждането, обстоятелствата при които е осъществено, продължителността и прогнозата за възстановителния период, данните за състоянието на пострадалия и негативните последици, следващи в личния и социалния му живот, икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, а и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. Обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става обаче източник на неоснователно обогатяване. Обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. В тази връзка в мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за конкретния случай обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като бъдат анализирани събраните по делото доказателства и бъдат обсъдени всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. За да посочи съответен паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди, съдът следва да отчете икономическите условия в страната към датата на процесното увреждане, като вземе предвид и непрекъснато променящите се лимити на застрахователно обезщетение, израз именно на динамиката на обществения стандарт на живот. Въззивното решение е постановено в съответствие с горните разбирания, тъй като съдът е обсъдил всички релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства – претърпените увреждания, състоянието на „будна кома“, в което се намира ищецът, негативната прогноза за възстановяването му, зависимостта му от грижите на близките му, социално-икономическите условия в страната към конкретния момент. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивният съд изцяло е съобразил представената по делото медицинска документация, както и направената комплексна експертиза, според която състоянието на ищеца е необратимо. За пълнота следва да се посочи, че практиката на ВКС по отношение на увреждания, довели до състояние на „будна кома“, е приела за ирелевантни налице ли са нормалните усещания за болка и дискомфорт предвид, че пострадалият преживява пълен срив на съзнание, душевност и емоционалност, предизвикан от тежките му физиологични увреди, който срив е довел до коренно преобръщане на живота му във всяко едно отношение (в този смисъл е решение № 230/12.04.2024 г. по гр.д. № 81/2023 г. на ВКС, II г.о.). Въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката по аналогични случаи, отнасящи се до състояние на будна кома на пострадалия, претендиращ обезщетение за неимуществени вреди. Четвъртият въпрос в изложението на касатора не е обусловил волята на съда. Освен това той касае правилността на решението. Съгласно мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая са изложени доводи, относими към касационното основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последното подлежи на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поради изложеното не следва да се допуска обжалване на въззивното решение. При този изход на спора и при съобразяване на решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, задължително за съдилищата, касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. Я. Д., сумата от 2000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответника по касационната жалба за настоящата инстанция, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА за изготвяне на отговор на касационна жалба, като размерът на същото е определен съобразно действителната фактическа и правна сложност на спора и обема на извършените процесуални действия- изготвяне на отговор на касационна жалба. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.