Определение № 3945 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2026 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от И. С. И. и Й. С. И., двамата чрез адв. К. Хр., срещу определение № 2856/03.11.2025 г., по въззивно гр.д. № 2729/2025 г. на Софийския апелативен съд. Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Жалбоподателите излагат съображения за неправилност – считат, че не дължат съдебноделоводни разноски, защото когато в качеството си на наследници (племенници) изтеглили наличността в банковите сметки на Й. И., противната страна (фактически съжител на починалата) не е имал качеството на наследник по завещание. Такова е придобил след обявяване на завещанието на 17.05.2024 г. По този начин, с действията си И. И. и Й. И. не са нарушили ничии права. Те са признали иска в хода на процеса и това е достатъчно да се приложи чл. 78, ал. 2 ГПК – нормата е ясна и не изисква да поддържат поведение, което да не създава повод за завеждане на иска, както неправилно приела въззивната инстанция. Насрещната страна Н. Н., чрез адв. Д. П., отговаря, че частната жалба е неоснователна. Под противоречие със съдебната практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се има предвид задължителната, а не всяка практика на ВКС; изменението през 2017 г. на текста го уточнява в този смисъл, а не разширява приложното поле на касацията. Цитираните две определения от касатора са определения и не се причисляват към практиката на ВКС, поради което е без значение има ли противоречие с тях. Твърдението за очевидна неправилност е несъстоятелно. Излага и съображения за неоснователност на частната жалба. Частната жалба, предмет на настоящата проверка, е допустима, подадена в срок от надлежна страна, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателите обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК със следния правен въпрос: Когато предявеният иск не е конститутивен и сезирането на съда не е единствената възможност за упражняване на субективни права на ищеца, подлежи ли на съобразяване конкретното поведение на ответника, както и субективното му отношение към извършените от него действия при преценката станал ли е причина за завеждане на делото, в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като твърди противоречие с определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, I г.о. и определение № 500/16.07.2013 г. по ч.т.д. № 2326/2013 г. на ВКС, I т.о. Жалбоподателите също считат, че определението е очевидно неправилно поради нарушение на чл. 78, ал. 2 ГПК и поради необоснованост. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Първостепенният съд е постановил съдебно решение, с което И. И. и Й. И. са осъдени да заплатят на Н. Д. Н. по 66 893,38 лв. всеки, като получени без основание от разплащателната сметка на Й. И. В., чийто наследник по завещание е Н. Н.. Ответниците са осъдени да заплатят и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради признание на иска, районният съд постановил решение по реда на чл. 237 ГПК. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца съдебноделоводни разноски в общ размер от 23 586,23 лв., като съдът отказал да приложи чл. 78, ал. 2 ГПК, защото страните с тегленето на сумите са оспорили правата на Н.. Дори да не са знаели за завещанието, то е обявено на 17.05.2025 г., а Н. Н. се е снабдил с обезпечителна заповед след това, на 03.07.2024 г.м исковата молба е предявена на 05.08.2024 г. Ответниците нито са възстановили изтеглените парични средства – преди 03.07.2024 г., нито са изразили готовност да го сторят, вкл. до датата на подаване на исковата молба или по-късно в хода на процеса. В допълнение, те са били в известност, че Н. се явява наследник по завещание на покойната им леля, видно от отправена от тях покана, а от съдържанието на същата съдът направил извод, че с нея оспорват качеството на универсален наследник по завещание на ищеца. Ответниците са поискали изменение на съдебното решение в частта относно разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, като твърдят, че не дължат такива, след като са признали иска и не са станали причина за завеждането му. Молбата е оставена без уважение с определение на първостепенния СГС, доколкото макар и признали иска, ответниците не са изразили желание и готовност, към датата на подаване на исковата молба и в хода на процеса, да върнат неоснователно получената престация. Възражението за прекомерност на разноските е прието за преклудирано. Въззивният Софийски апелативен съд потвърдил определението по чл. 248 ГПК. Посочил, че ответниците, въпреки признанието на иска, са извършили действие, което застрашава имуществената сфера на ищеца; поведението им е фактическо основание да бъде предявен искът и кредиторът да извърши разход, за да защити правото си. Запорът върху банковите сметки е допуснат, за да се обезпечи евентуалното осъдително решение, а не с цел да пречи на длъжниците да върнат парите, което те са могли да сторят, вкл. и след това, при постигане на съдебна или извънсъдебна спогодба. Съдът заключил, че чл. 78, ал. 2 ГПК изисква не само признание на иска, а и поведение, от което безусловно да се приеме, че то не създава повод за завеждане на иска. С изтегляне на сумите от банковата сметка на завещателката е възникнал и повод за завеждане на делото. Той е бил налице в течение на целия процес. В допълнение са развити и съображения, че добросъвестността е изисквала от ответниците по иска най-малкото да комуникират с Н. преди да изтеглят сумите, след като той е живял в условията на фактическо съжителство с починалата в продължение на 20 г., в общо домакинство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставеният правен въпрос в изложението към частната касационна жалба не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с посочената съдебна практика. В определение № 709/28.12.2012 г. по ч.гр.д. № 592/2012 г. на ВКС, I г.о. съдебният състав е разяснил, че предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК са две: ищецът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал, които са кумулативни и следва да се преценяват с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права, признанието не е достатъчно, защото неизпълнението на договор с предмет вещни права върху недвижим имот винаги поражда право на изправната страна да поиска разваляне на договора, което може да стане само по съдебен ред. В този смисъл е и определение № 500/16.07.2013 г. по ч.т.д. № 2326/2013 г. на ВКС, I т.о., което се е позовало на създадената практика с горното определение. В разглеждания казус именно поведението на ответниците е станало повод за завеждане на иска – тегленето на сумата от банковата сметка на Й. И. В., като е без значение какво е било субективното им отношение към момента, в който са получили паричните средства. Налице е правен спор – с поведението си ответниците отричат правото на ищеца и препятстват упражняването му. Т.е. с оглед конкретния казус, сезирането на съда е условие за получаване на неоснователно получените от ответниците суми, чрез постановяване на осъдително решение и издаване на изпълнителен лист. Носителят на накърненото субективно право има интерес да установи правата си със сила на пресъдено нещо и да се снабди с изпълнителен титул. Признание, без реална готовност да се върнат изцяло и веднага парите, при предявен осъдителен иск, е само изявление без реални действия, с които признатото нарушени да бъде преустановено. В заключение, не е налице нито едно от кумулативно предвидените условия за приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното определение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в частната жалба, а те са твърдения за неправилност – нарушение на чл. 78, ал. 2 ГПК и необоснованост, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се констатира превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. МОТИВИРАН от горното, съдът