Определение № 6056 от 27.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 566/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 1320 от 21.11.2023 г. по в. гр. д. № 2222 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд (САС) в частта му, с която е уважен предявеният от Д. А. Д. срещу касатора иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 60 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 321, ал. 3, алт. 2 НК (ДВ 92/2002 г.) и по чл. 253, ал. 4 НК (ДВ бр. 26/2004 г.) вр. с ал. 1 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда на 26.04.2018 г., ведно със законната лихва от 26.04.2018 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и като необосновано. Твърди, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт е необосновано завишен, несъответстващ на действително претърпените вреди, които счита че не надхвърлят обичайните при подобни деликти. Поддържа и че въззивният съд не е съобразил всички относими конкретни обстоятелства, които са от значение за интензитета на неимуществените вреди и обуславят по-нисък размер от присъденото обезщетение и за доказването на причинно – следствената връзка между тях и процесното незаконно обвинение. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде присъден по-нисък размер на обезщетението за процесните неимуществени вреди, съответстващ на действително претърпените такива. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 19 ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 50298 от 16.12.2022 г. по гр.д. № 912/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 127 от 29.05.2018 г. по гр.д. № 3480/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50087 от 11.07.2023 г. по гр.д. № 3431/2022 г. на ВКС, III г.о., решение № 62 от 07.03.2019 г. по гр.д. № 2321/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 12 от 30.04.2020г. по гр.д. № 1513/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 267 от 30.11.2016 г. по гр.д. № 1365/2016 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 193 от 19.01.2021 г. по гр.д. № 4258/2019 г. на ВКС, IV г.о.. Ответникът по касационната жалба – ищцата Д. А. Д. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Ищцата Д. подава насрещна касационна жалба срещу въззивното решение, в частта му, с която е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до предявения размер, навеждайки въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по ЗОДОВ, по която ответникът не е депозирал отговор. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че касационната жалба на Прокуратурата на Република България е допустима като подадена в законния преклузивен срок от надлежна страна и като насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 321, ал. 3, алт. 2 НК (ДВ 92/2002 г.) и по чл. 253, ал. 4 НК (ДВ бр. 26/2004 г.) вр. с ал. 1 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда на 26.04.2018 г.. Въззивният съд е приел, че за претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпления ищцата има право на обезщетение, т.е. че е осъществен фактическият състав на претендираното субективно материално право. Посочил е, че не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, причинено или свързано с установеното правонарушение, тъй като съгласно съдебната практика, искът за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е доказан в своето основание и съдът, с оглед разпоредбата на чл. 162 от ГПК, следва да определи размера на дължимото се справедливо обезщетение за претърпените вреди. В тежест на ищеца е да установи, ако твърди настъпването на вреди над обичайните размери за конкретния случай. Решаващият съд е приел за установено, че към момента на започване на действия по наказателното преследване против ищцата през 2007 г. тя е била на 36 г., като наказателното производство срещу нея е продължило повече от 11 години и два месеца, а повдигнатите обвиненията по чл. 321, ал. 3 и чл. 253, ал. 1 НК са били за тежки престъпления и законът е предвиждал за тях наказание над 5 години „лишаване от свобода“. Ищцата е била задържана под стража за 72 часа, след което й е наложена мярка за неотклонение "парична гаранция" за периода от 11.02.2007 г.. Счел е, че периода, през който е продължило процесното наказателно производство е по-дълъг от разумния срок за приключване на едно наказателно производство като процесното, независимо от вида на разследваните престъпления, множеството обвиняеми и подсъдими, необходимостта от сътрудничество между органи от различни държави, която неразумна продължителност обосновава по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил, че през периода, през който е била обвиняема и подсъдима, ищцата е претърпяла обичайните за едно лице, подложено на незаконно наказателно преследване, неимуществени вреди - притеснения за изхода на производството, страх от осъждане, засягане на достойнството, напрежение в отношенията с близки и познати, безпокойство за отражението на процеса върху близките й. От свидетелските показания е обосновал извод, че ищцата е претърпяла промяна от млада, жизнена жена към угрижен, притеснен и затворен човек. Намерил е за установено, че е имала трудности с професионалната си реализация, в общуването, загубила е част от приятелския си кръг, изпитвала е неудобство от изнесеното в средствата за масова информация във връзка с воденото наказателно дело. За професионалната репутация на ищцата е приел, че тя е неразривно свързана с личностната репутация на лицето, като е нормално воденото наказателно производство да даде отражение върху трудовата или професионална сфера на лицето. Намерил е за безспорно установено по делото, че воденото наказателно производство е засегнало търговската дейност на ищцата, че същата е загубила контакти и бизнесът й е страдал. За неоснователно е приел възражението на ответника, че не следва да носи отговорност за медийното разгласяване на процесното незаконно обвинение. Съобразявайки, че интересът на медиите към процеса е бил провокиран от участието на други лица в него, обвинени наред с ищцата, САС е подчертал, че в публикациите се спомената името на ищцата и по този начин това име става разпознаваемо за аудиторията на съответната медия. Счел е за установено по делото, че в средствата за масова информация са излизали данни за наказателното производство против ищцата, като същата е посочена поименно. Тези медийните публикации съдът е приел, че са във връзка с повдигнатото неоснователно обвинение на ищцата и доколкото държавата носи отговорност за всички вреди, претърпени от неоснователното обвинение на ищцата в извършване на престъпления, то тя следва да носи имуществена отговорност и от това медийно отразяване, в който смисъл е цитирал решение № 202/2016 г. по гр. д. № 403/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 365/2015 г. по гр. д. № 5376/2014 г. на ВКС, ІV г.о.. Въззивният съд е счел, че по-интензивни от обичайните болки и страдания от процесното незаконно обвинение в престъпления ищцата е понесла от задържането й под стража за срок от 72 часа, през което време е престояла в следствения арест, където нейната майка, свидетелката Д., я е заварила разплакана, стресирана, при съобразяване с обстоятелството, че се касае за млада жена, която преди не е била задържана под стража. Намерил е също, че до по-интензивни болки и страдания е довело масираното медийно отразяване на извършените спрямо ищцата следствени действия, макар същата да не е централен обект на журналистическия интерес, защото по този начин информацията за повдигнатото обвинение и наказателното преследване на ищцата са станали достояние на неограничено широк кръг от хора, същата е станала разпознаваема и повече хора са я свързвали с повдигнатите й обвинения за тежки умишлени престъпления. Като обуславящ по-висок размер на обезщетението, поради причиняване на болки и страдания в завишен обем и с траен характер, САС е възприел най-вече претърпяното от ищцата увреждане на здравето й. От неоспореното заключение на медицинската експертиза, е намерил за установено, че стресът е една от причините, довели до сериозно, продължаващо и досега влошаване на здравето на ищцата, като заболяванията й, две от които онкологични – рак на гърдата и на щитовидната жлеза, лекувани с оперативни интервенции, са я поставили в състояние на постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Въз основа на гласните доказателства и заключението на медицинската експертиза е извел фактическия извод, че поради процесното незаконно обвинение в престъпления, ищцата е получавала паник атаки, развила е хипертония, две ракови заболявания, претърпяла е множество операции, усложнения от диабет и сепсис, плеврит и др., всички в причинно-следствена връзка със стреса, който незаконното обвинение и продължителното наказателно производство са причинили на ищцата. Посочил е, че стресът от наказателното производство не е единствената причина за появата, нито единствено обуславящ фактор за развитието на болестите на ищцата. Приел е за установено, че много фактори са били стресиращи в живота на ищцата- неочакваната смърт на нейния съпруг, самотното родителство с всички грижи по отглеждането от сама майка на малко дете. Отделно от това е съобразил, че не само стресът е пораждащ посочените болести фактор, налице са и други причинители на посочените заболявания, посочени в експертното заключение на вещото лице Г.. Независимо от това, САС е счел, че според категоричното и неоспорено заключение на медицинската експертиза, е налице причинна връзка между влошеното здравословно състояние на ищцата и воденото продължително наказателно производство против нея, при което тълкувайки в съвкупност всички приети доказателства, е намерил за установено, че стресът от процесното обвинение е едно от обстоятелствата, довели до сериозно, животозастрашаващо и продължаващо и досега влошаване на здравето на ищцата и следователно това са неимуществени вреди с изключително висок интензитет, които ответникът следва да обезщети. Като основание за завишен размер на процесното обезщетение, въззивният съд е счел обстоятелството, че на ищцата са повдигнатите две обвинения за изключително тежки престъпления, които са довели до засилен страх от хода и развитието на производството, както и постановената на първа инстанция осъдителна присъда, с която ищцата е призната за виновна и осъдена на лишаване от свобода. От друга страна, САС е съобразил обстоятелството, че въпреки затрудненията на ищцата в трудовата й реализация, свързани с незаконното обвинение, същата не е загубила подкрепата на своето семейство и е намерила начин за професионално развитие и издръжка на семейството си, полагайки труд и реализирайки доход в дружества на баща си. Не е приел за установено твърдението, че дъщерята на ищцата не е записана в конкретно, желано училище поради причина на процесното незаконно обвинение. Въпреки това е намерил, че воденото наказателно производство е дало отражение в отношенията между майката и детето и че майката се е притеснявала за това, че детето й е чувало как хората приказват за ищцата и за повдигнатите й обвинения. Съобразявайки горепосочените конкретни обстоятелства и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., ведно с трайната съдебна практика по сходни казуси, както и икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата, на основание чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е заключил, че справедливият размер на дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ възлиза на сумата 60 000 лв., за която е уважил предявения иск. При определяне на този размер е взел предвид както обичайните вреди, претърпени от ищцата от незаконните обвинения в две тежки престъпления, така и голямото количество установени неимуществени вреди над обичайните при сходни случаи, обосноваващи по-високия негов размер. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставеният единствен горепосочен правен въпрос от ответника осъществява изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общо основание за допускане на касационното обжалване, но спрямо него не се установява наведеното от касатора допълнително основание - противоречие с практиката на ВС и ВКС. Както е разяснено в ППВС № 4/23.12.1968 г., обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например: тежестта на обвинението в престъпление, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, отражението върху здравословното състояние, както физическото, така и психическото, и негативните последици, претърпени от пострадалия в личния, професионалния и социалния му живот, възрастта и съдебното минало на увредения и други обстоятелства касателно личността му, включително отзвукът от медийно отразяване на наказателното преследване, отразяващи се на интензитета на търпените неимуществени вреди, социално-икономическите условия в страната към момента на непозволеното увреждане, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на съвкупната им оценка да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд в обжалваното решение е взел предвид всички относими горепосочени обстоятелства при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като подробно е обсъдил и обосновал конкретните установени по делото обстоятелства, обуславящи значително по–високия интензитет на търпените от ищцата неимуществени вреди от други подобни случаи, особено относно сериозно увреденото й здравословно състояние, неразумния срок на протеклото наказателно преследване и вида на престъпленията, в които е обвинена. Същевременно е съобразил и наведените от ответника обстоятелства, ограничаващи този висок интензитет – горепосочените, които е преценил съвкупно с всички останали относими конкретни обстоятелства по смисъла на ППВС № 4/23.12.1968 г., при което е извел мотивиран извод за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, при което решаващите изводи в атакуваното решение не са в противоречие, а изцяло в съответствие със съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде посочено, че поставеният допълнителен въпрос на касатора: Следва ли прокуратурата във всички случаи да носи отговорност за медийно разгласяване на обвинението и наказателното производство?, е фактически въпрос, относим към правилността на обжалвания съдебен акт и към конкретните обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради което не може да бъде обсъждан в настоящата предварителна фаза на касационното производство по селекция на касационните жалби. За да му бъде отговорено следва да бъде извършен анализ на конкретните доказателства по конкретното дело и въз основа на същия да бъде изведен следващия се правен извод за наличието на причинно-следствена връзка между медийното отразяване на наказателното преследване и претърпените вреди от незаконно обвинение в престъпления. Поради това такъв въпрос не удовлетворява изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по наведените от ответника основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради несбъдване на процесуалното условие по чл. 287, ал. 4 ГПК, а именно допускане на касационно обжалване по основната касационна жалба на ответника, насрещната касационна жалба на ищцата не следва да бъде разглеждана. С оглед изхода на настоящото производство ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 1 800 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение