Определение № 2103 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 142/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ватия Кварц“ АД срещу решение № 579/08.10.2024 г. по в.т.д. № 683/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 770/2024 г. по т. д. № 2057/2023 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу държавата, представлявана от министъра на енергетиката, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване, че клаузата на чл. 32, ал. 2 от концесионен договор с дата 01.09.2020 г. за находище „Блян“, участък VII, участък I, участък III, участък IV и V, разположени в землищата на [населено място] и [населено място], е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В подадената касационна жалба се прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съображения, че съдът не е отчел обстоятелството, че добив се извършва само от находището на подземни богатства, а не от цялата концесионна площ. Съставът на апелативния съд не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, а именно клаузите на чл. 32 и чл. 8 от договора, както и Приложение № 1 и Приложение № 2. Съдът не е обсъдил и изложените от дружеството правни доводи, касаещи естеството, предмета, смисъла и целта на обезпеченото с неустойка задължение, които преповтарят изтъкнатата по-горе теза, че изпълнението на задължението за отлагане на гранични точки не е свързано с основния предмет на договора, както и, че това задължение не произтича от закона, а изпълнението му зависи от бъдещо несигурно събитие – придобиване на вещни права върху имотите по границите на концесионната площ, за което нито в договора, нито в закона има поставен срок. В жалбата се твърди, че изводите на съда са в грубо противоречие с императивните норми на Закона за подземните богатства /ЗПБ/, от които става ясно, че границите на концесионната площ нямат отношение към основния предмет на договора – право на добив от находище „Блян“, поради обстоятелството, че добив се извършва именно само от находището. Отлагането на гранични точки по контура на концесионната площ не е нито от фактическо, нито от правно значение за упражняване на основното право на концесионера да добива подземни богатства, макар това задължение да е посочено в решение на министерски съвет № 519/24.07.2020 г. Императивното изискване на закона за включване на неустойки в концесионните договори не означава априори, че уговорените в този смисъл клаузи са действителни. Неправилен и необоснован според касатора е и изводът на съда, че задължението за стабилизиране на граничните точки по контура на концесионната площ е свързано с възможността за контрол от страна на концедента. Поддържа се тезата, че съдът не е отчел факта, че на концесия се отдава не имот държавна собственост, а подземни богатства. Изтъква се довод, че неизпълнение на задължението по чл. 8, ал. 2, т. 12 от договора няма за пряка и непосредствена последица нарушаване права на концедента, или правото на собственост на трети лица. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на директното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност, тъй като изводите на въззивния съд са очевидно необосновани. От ответника по касация държавата, действаща чрез министъра на енергетиката, е подаден отговор на касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК, с който се оспорва наличието на твърдяното директно основание въззивното решение да бъде селектирано с цел извършване на касационен контрол. В евентуалност се заявява становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Въззивното производство е било образувано по жалба на „Ватия Кварц“ АД срещу частта от първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен предявеният от дружеството иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за установяване недействителност на клаузата на чл. 8, ал. 2, т. 12 от договор за концесия поради противоречието й с добрите нрави. Съдът е констатирал безспорно установения между страните факт относно валидното сключване на договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за подземните богатства – неметални полезни изкопаеми – каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина от находище „Блян“, участък „VII“ участък „I“, участък „III“, участък „IV и V“, разположено в землищата на [населено място], [населено място], [община], област Русе. Договорът е сключен в изпълнение разпоредбата на чл. 57 ЗПБ и решение № 519/ 24.07.2020 г. на Министерски съвет на Република България, като министърът на енергетиката по силата на пар. 106, ал. 2 ПЗР ЗПБ и пар. 31 от ПЗР на ЗИДЗПБ /ДВ, бр.56/2015 г./ осъществява контрол по изпълнението на сключения договор. В чл. 8, ал. 2, т. 12 от договора и в изпълнение на т. 7.2.8 от решението на Министерски съвет на Република България е предвидено задължение на концесионера да стабилизира на терена граничните точки по контура на концесионната площ, като за неизпълнение на това задължение в чл. 32, ал. 2 от договора и в съответствие с т. 8.3. от решение № 519/ 24.07.2020 г. на МС, е предвидена неустойка в размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с начислен ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от 50 на сто от минималното годишно концесионно плащане за всяко едно задължение. За да прецени действителността на атакуваната договорна клауза, съставът на апелативния съд е съобразил критериите, разяснени с т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. 1/2009 г. на ОСТК, ВКС, и е споделил извода на първоинстанционния съд за нейната валидност. Мотивирал е тезата си със съображения относно обществения интерес върху обекта, предоставен за експлоатация - изключителна държавна собственост. Отчел е обстоятелството, че предоставените подземни богатства, макар да са изключителна държавна собственост, често се намират под терени, чиито титуляри на права в повечето случаи са различни от страните по договора за концесия, поради което при упражняването на правата от страна на концесионера е необходимо да бъде осъществяван контрол от страна на концедента с цел да не бъдат накърнени правата на трети лица. По тази причина въззивният съд е счел, че задължението да бъдат стабилизирани на самия терен граничните точки по контура на концесионната площ е от основно значение, тъй като има за цел да улесни извършването на проверки на място и евентуално да осигури бърза защита на обществения интерес при необходимост, доколкото всяко излизане извън контура на концесионната площ и навлизане и осъществяване на строителство, или каквото и да е друго действие би представлявало нарушение на собствеността с всички произтичащи от това последствия. Вредите, които биха настъпили от неизпълнението на това задължение, според въззивния съд не биха могли нито да се предвидят, нито да се оценят към момента на сключване на договора, но тези вреди са реално осъществими, а размерът им би могъл да бъде голям. Позовавайки се на решение № 31 от 22.03.2021 г. по т. д. № 865/2020 г., I т. о., ВКС, решаващият състав е мотивирал извод, че липсата на възможност към момента на сключване на договора да бъдат предвидени и оценени вредите само по себе си не прави клаузата за неустойка нищожна. В тази връзка е приел за неоснователен довода на жалбоподателя, че определените в договора основа и формула за изчисляване размера на неустойката сами по себе си сочат на нейната нищожност. Като е отчел даденото с цитираното по-горе тълкувателно решение разрешение, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна, апелативният съд е преценил процесната неустойка за действителна, доколкото процесната неустоечна клауза обезпечава основно неимуществено задължение на концесионера извън задължението за заплащане на концесионно възнаграждение и съдържанието на същата е предопределено от задължителното съдържание на договора и императивната разпоредба на чл. 66, ал. 1 ЗПБ. Неустойката се изчислява на база дължимото минимално годишно плащане на концесионното възнаграждение, но до определен размер – не повече от 50 на сто от същото. Поради това въззивният състав е счел, че клаузата не е уговорена с единствена цел да ощети концесионера. Намерил е за неоснователно твърдението му, че нищожността се свързва със забраната за неоснователно разместване на блага. Не се явява обоснован достъпът до касация на обжалваното въззивно решение по следните съображения: Със създадената през 2017 /ДВ бр. 86/2017 г./ алинея 2 на чл. 280 ГПК се предвижда, че независимо от предпоставките за допускане на касационно обжалване, регулирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. С решение № 15/06.11.2018 г. на КС по к. д. № 10/2018 г. е отхвърлено искането на тричленен състав на ВКС, ГК, III ГО за установяване противоконституционност на чл. 280, ал. 2 ГПК в частта „….както и при очевидна неправилност“. В мотивите на решението е посочено, че главната цел на новата разпоредба е да предотврати влизането в сила на въззивни решения и определения, които са нищожни, недопустими или неправилни поради някое от трите основания за това – нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Въведеното основание „очевидна неправилност“ се разглежда от КС като самостоятелно такова и различно от основанията, визирани в алинея 1 на чл. 280 ГПК, поради което не е обусловено от формулиране на правен въпрос. В решението още е посочено, че ВКС е призван да разкрие правния смисъл на бланкетния законов текст. След постановяване на соченото решение от КС ВКС при произнасяне в различни свои актове е изтълкувал съдържанието на нововъведената разпоредба като е счел, че „очевидна неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, която е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран „на пръв поглед“, prima facie, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика или основни правни принципи, т. е. различават се от касационните основания, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК, които изискват анализ на събрания доказателствен материал, проверка на установените по делото факти и дали те правилно са субсумирани под съответните нормативни разпоредби. Визираните от чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК пороци следва да бъдат релевирани от касатора, а не извеждани служебно от касационната инстанция. В процесната хипотеза касаторът не е обосновал наличие на някоя от сочените по-горе хипотези, а се е задоволил да преповтори оплакванията си в касационната жалба. Следователно не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде изтъкнато, че оплакванията, въведени от касатора, не кореспондират с факта на осъществените преддоговорни отношения между страните и дадения достатъчен срок за запознаване с проекта на концесионния договор от кандидат-концесионера, който съдържа всички клаузи на подписания между страните и действащ такъв. От друга страна, касаторът игнорира законово регламентираното правило на чл. 37 ЗПБ, че концесионната площ включва площта на находището, и площите, необходими за осъществяване на дейностите по концесията, извън добива, чиито граници се нанасят в специализирани карти. Концесионната площ следва много ясно да е разписана в договора – чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗПБ. Съответно тя не може да бъде променяна по воля на концесионера, а само след формално осъществена процедура. В корелация с тези императивни норми се явява и задължението на концесионера да отложи граничните точки по контура на концесионната площ, т. е. да направи тази площ видима на терена, неизпълнението на което е скрепено с неустоечна клауза. Поради изложените съображения и липса на предпоставките, регламентирани от чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на въззивното решение, постановено от Апелативен съд София. При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви съдът