Определение № 35 от 04.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5350/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена от Е. Д. М. частна касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от СГС, І ГО, ІІІ- Б въззивен състав, определение № 13074/31.10.2023 г. по ч.гр.д. № 11173/2023г., с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение от 12.09.2023 г. на СРС, ГО, 48 състав по гр.д. № 44828/2022 г., с което на основание чл. 126, ал.1 ГПК е прекратено производството по делото. Иска се въззивното определение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по въпроса: „За да е налице основанието по чл.126, ал.1 ГПК, необходимо ли е да е налице пълен субективен и обективен идентитет между делата?“. Навежда се и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустими – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Производството по делото е образувано по подадена от Е. Д. М. искова молба срещу Прокуратурата на Р.България за заплащане на сумата от 20 000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от твърдяно противоправно деяние на Прокуратурата, изразяващо се в липса на предприети действия по отправяне на искане за възобновяване на производството по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, с посочен период на увреждането от 28.09.2020 г. до 06.08.2022 г. В исковата молба се посочва, че ответникът умишлено бездейства и не изпълнява задълженията си, произтичащи от нормативни актове от различен порядък – НПК, КРБ, ХОПЕС, ЕКЗПЧ, МПГПП и ЗСВ, с което деяние го е лишил от ефективни правни средства за защита срещу незаконното му осъждане по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като липсва произнасяне от главния прокурор по негова жалба № PRB 202007286511/28.09.2020 г. С разпореждане № 104560 от 24.08.2023 г., СРС, 48 състав е изискал информация от 143 състав на СРС по гр. д. № 44826/2022 г., съгласно която пред СРС, 143 състав е висящо гр.д. № 4482/22г., образувано по подадена от Е. М. искова молба срещу Прокуратурата на Р. България, с искане за присъждане на обезщетение от 20 000 лв., което дело е на етап насрочване, с приложен препис от исковата молба, от която се установява, че Е. М. е предявил срещу Прокуратурата на Р. България иск за заплащане на сумата от 20000 лв., представляваща неимуществени вреди от противоправно деяние на ответника, изразяващо се в липса на предприети действия по отправяне на искане за възобновяване на производството по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС. В исковата молба се посочва, че ответникът умишлено бездейства и не изпълнява задълженията си, произтичащи от нормативни актове от различен порядък – НПК, КРБ, ХОПЕС, ЕКЗПЧ, МПГПП и ЗСВ, с което деяние е лишил ищеца от ефективни правни средства за защита срещу незаконното му осъждане по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, като липсва произнасяне от главния прокурор по жалба с № PRB 202007287291/28.09.2020 г. С бездействието си ответникът му причинява неимуществени вреди, в размер на 20 000 лв., с посочен период на увреждането от 28.09.2020 г. до 06.08.2022 г. Въз основа на тези данни, първоинстанцининят съд е намерил, че производството по висящото пред него дело следва да бъде прекратено с оглед установената с разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се търси идентична съдебна защита, за да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. Счел е, че производствата, образувани по гр. д. № 44828/2022 г. по описа на СРС, 48 състав и гр. д. № 44826/2022 г. по описа на СРС, 143 състав са идентични, като единствената разлика е номерът на документа, с който ищецът твърди да е сезирал ответника с искане за предприемане на действия по възобновяване на производството по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС, подадени в един и същи ден. Приел е, че идентичността на предмета се извежда от обстоятелствената част на исковите молби по двете дела – и в двете производства ищецът желае да получи обезщетение предвид бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на едно и също наказателно дело, поради едни и същи основания за възобновяване, квалифицирани от самия ищец като такива по чл. 422 НПК, чл. 127 КРБ, чл. 205 НПК, чл. 47 ХОПЕС, чл. 13 ЕКЗПЧОС, чл. 2 МПГПП на ООН. Тъй като основанията за възобновяване, въз основа на които главният прокурор е следвало да отправи искане по глава ХХІІІ НПК, са очертани с една и съща правна рамка в подадените от ищеца жалби, бездействието на главния прокурор да предприеме действия по всяка от тези жалби на практика накърнява един и същи правен интерес. Поради това и доколкото е налице съвпадение на периода, в който се твърди, че е настъпило увреждането /ако се приеме, че то е част от предявения иск/ е налице пълен идентитет между производствата. Въпросът с кое точно писмо, респективно колко пъти главният прокурор е бил сезиран с това искане, е относим към размера на дължимото обезщетение, не и към правопораждащите го факти – в този смисъл и определение № 2128 от 13.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО. Ето защо е приел, че е налице пълно тъждество между предмета, страните и вида на търсената с осъдителните искове по двете дела съдебна защита, като доколкото настоящото дело е по-късно заведеното (исковата молба по настоящото дело е с вх. № 172986/18.08.2022 г., а тази по гр. д. № 44826/2022 г. – с вх. № 172972/18.08.2022 г.), това съставлява абсолютна процесуална пречка по чл. 126, ал. 1 ГПК за започване и за провеждане на настоящото производството, поради което е прекратил производството по висящото пред него дело. За да потвърди първоинстанционното определение, Софийски градски съд е приел, че в случая е налице съвпадение на страните, а идентичност на предмета се извежда от изложените в исковата молба по двете дела обстоятелства- ищецът претендира обезщетение за вреди за един и същ период, настъпили в резултат на твърдяното бездействие на главния прокурор да отправи искане за възобновяване на едно и също наказателно дело поради едни и същи основания за възобновяване, квалифицирани от самият ищец като такива по чл.422 НПС, чл.127 от Конституцията на Р.България, чл.205 НПК, чл.47 ХОПИС, чл.13 ЕКЗПЧ, чл.2 МПГПП на ООН, т.е. увреждащото деяние, в причинна връзка, с която се твърди причиняването на вреди е едно и също. Счел е, че въпросът с коя точно жалба, респ. колко пъти главният прокурор е бил сезиран с това искане, е относим към размера на дължимото обезщетение, но не и към правопораждащите го факти. Ето защо е заключил, че е налице пълно тъждество между страните и предмета /в т.ч. вида на търсената защита/ по гр.д. № 44826/22г. по описа на СРС, ГО, 143 състав и гр.д. № 44828/22 г. по описа на СРС, 48 състав, поради което и на основание чл. чл.126, ал.1 ГПК по- късно заведеното дело следва да бъде прекратено. По основанията за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по поставения въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпроса е налице многобройна и трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивният съд, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно тази практика, нормата на чл.126 ГПК изисква пълен субективен и обективен идентитет между делата, а такъв /както е и в настоящия случай/ е налице, когато двете дела са между едни и същи страни /субективен идентитет/ и е налице пълно съвпадане на предмета на делата, с пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца /обективен идентитет/. Разликата във входящите номера на подадени от страната жалби /които са с напълно идентично съдържание/, не променя извода за идентичност на делата, образувани въз основа на различни искови молби пред съда. Ет о защо и съдът счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и по т. 3 ГПК за допускане на определението до касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на касатора, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с доводи, относими към преценката за неправилност, т.е. към основанията по чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 10675/13.09.2023 г. на СГС, І ГО, постановено по гр.д. № 7874/23г. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,