Определение № 1189 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3734/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 17638/30.06.2025 г. на Г. Л. Я., чрез адв. С. Х., срещу въззивно решение № 617/13.05.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 591/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 6460/14.12.2023 г. по гр. д. № 11761/2022 г. на Софийския градски съд, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване за недействителни по отношение на касатора на сключените между Т. Г. П. и Р. Г. Г. договор за покупко-продажба на недвижим имот по нот. акт № .../18.09.2020 г., т. I, нот.д. № 162/2020 г. и договор за покупко-продажба на недвижим имот по нот. акт № .../01.12.2020 г., т. II, нот.д. № 228/2020 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) може ли съдът да приеме за установено знание за увреждане по смисъла на чл. 135, ал.1 ЗЗД въз основа на косвени доказателства и задължен ли е да обсъди всички релевантни такива при постановяване на решението си; 2) съставлява ли нарушение на процесуалния закон необсъждането от съда на всички относими косвени доказателства, насочени към установяване на знание за увреждане между страните по оспорвана сделка по чл. 135 ЗЗД; 3) само с преки доказателства ли може да бъде доказано наличието на знание за увреждане при предявен иск по чл. 135 ЗЗД; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички представени по делото доказателства, допустими и относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата - Р. Г. Г., чрез адв. Г. Г., и С. Т. Г. и Г. Т. Г., чрез адв. С. П., в писмени отговори изразяват становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че между Т. П. и ищеца Г. Я. са били сключени два предварителни договора за покупко-продажба от 14.08.2020 г., с които П. се задължил да прехвърли на бъдещия купувач правото на собственост върху два имота – апартамент № ... с идентификатор....и гараж № .... с идентификатор ..... Т. П. сключил предварителен договор за покупко-продажба на процесния апартамент № ... и на друг гараж (№...) на 24.07.2020 г. с Р. Г., който договор е с нотариална заверка на подписите на страните от 11.08.2020 г. Приложен е анекс № 1 от 21.08.2020 г. относно начина на плащане на продажната цена. По сметката на продавача в „ОББ“ АД са постъпили суми в размер на по 5 000 евро с наредител Р. Г. на 11-ти, 21-ви и 28-ми август и 9-ти и 18-ти септември 2020 г. Относно процесния гараж № ... на 21.10.2020 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба между Т. П. и Р. Г., като е уговорена продажна цена от 5 000 лв. и към договора е приложена разписка за получена от продавача сума от 4 000 лв., платена от Р. Г.. На 18.09.2020 г. Т.П., представляван от Р. Г., е продал на Р. Г. с нот. акт № ..../18.09.2020 г., т. I, по нот.д. № 162/2020 г. процесния апартамент, а с нотариален акт № ..../01.12.2020 г., т. II, по нот. д. № 228/2020 г. - гараж № .... От заключението на приетата пред въззивната инстанция съдебно-техническа експертиза е установено, че към датите на предварителните договори апартаментът е бил със средна пазарна стойност от 72 912 лв. (а при наличие на запазено право на ползване – 51 840 лв.) и на гаража - 16 384 лв. Т. П. е починал на 21.05.2021 г. и е оставил за свои наследници ответниците С. Г. и Г. Г.. Въззивният съд е приел, че процесните предварителни договори за покупко-продажба от 14.08.2020 г. са действителни, поради което ищецът има качеството на кредитор на Т.П.. С продажбата на имотите на Р. Г., продавачът-длъжник е увредил своя кредитор, тъй като е възпрепятствал възможността Я. да закупи апартамента и гаража. Атакуваните сделки са възмездни, като купувачът е извън кръга от лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД; същите са сключени след като ищецът е придобил качеството на кредитор (съответно на 18.09.2020 г. и 01.12.2020 г.), поради което в тежест на ищеца е да докаже, че купувачът Г. е знаел за увреждането. Анализирайки подробно събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че последната предпоставка за уважаване на исковете не е налице. Съдът не е кредитирал показанията на св.Р. К., според които Р. Г. бил уведомен за наличие на друг кандидат-купувач. Съдът е посочил, че нейните твърдения, че помагала за почистването на дома и в грижите за Т. П. срещу заплащане не се подкрепя от другите събрани по делото доказателства, а освен това – била е заинтересована от сключването на сделка за имотите между Т. и ищеца Я., тъй като тя запознала двамата. Съдът не е възприел за достоверни и показанията на св.П. В., който познавал и двете страни, доколкото същият е посочил, че Т.П. потърсил купувач на имотите си, тъй като иначе „държавата щяла да ги вземе, понеже децата му били в Германия“. Показанията на свидетеля са преценени за непоследователни и вътрешно противоречиви, вкл. некореспондиращи си с писмените доказателства по делото и другите свидетелски показания. Кредитирани са показанията на Е. М. (като последователни, логични и незаинтересовани), че свидетелят не се е срещал никога с други кандидат-купувачи на имота, нито е знаел за такива. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, решаващият съд е направил извод, че по делото не е установено купувачът Р. Г. да е присъствал на среща с ищеца, или да е бил уведомен за съществуването на уговорките на последния с Т. П.. За недоказано е прието твърдението на ищеца, че ответникът Г. е узнал за съществуването на договорни обвързаности на продавача Т.П. с други бъдещи купувачи, респ., че с действията си той ще увреди техните интереси. Доколкото не е установена субективната предпоставка за уважаването на отменителния иск в условията на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съдът е приел, че исковете са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. По първите три въпроса в изложението е налице трайно установена съдебна практика на касационната инстанция, която изцяло е съобразена от въззивния съд. Съгласно чл. 135 ЗЗД, когато увреждащото действие е възмездно, лицето с което длъжникът е договарял трябва също да е знаело за увреждането. В процеса знанието, като предпоставка за уважаване на иска, подлежи на установяване от ищеца. В решение № 218/11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г. о., и решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., е разяснено, че доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право, което предопределя правните изводи на съда. Когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно. Главното доказване трябва винаги да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение. То се осъществява с различни доказателствени средства. Последните са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на други правнорелевантни факти. Това са такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезата на приложимата правна норма, се е осъществил. За да се постигне пълно доказване чрез косвени доказателствени средства е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на установените доказателствени факти, наистина се е осъществил. В случая, въззивният съд не е приел нещо различно. Касаторът изразява несъгласие с правните изводи на съда, но в настоящото производство по чл.288 ГПК не се проверява правилността на решаващите изводи на съда. Преценката на косвените доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт (знанието за увреждане), практиката приема, че съдът следва да извършва, както е направено в случая, по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на отделния случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК. Четвъртият въпрос в изложението също не обуславя селектирането на жалбата. Въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения по чл.235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, като е обсъдил защитните тези на страните; извършил е анализ и оценка на събраните по делото доказателства и е посочил кои от тях и защо кредитира, и кои не цени. В резултат на този съвкупен анализ и оценка е приел за установено, че оспорените сделки са възмездни, респ. не е налице знание (нито презумпция за знание) у ответника-купувач по сделките за увреждане на кредитора на продавача - длъжник. Несъгласието на касатора с изводите на съда, че в случая не е установен фактическият състав на нормата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, поради което предявените искове са неоснователни, съставляват доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа надлежна аргументация за соченото основание, респ. за наличие на такъв тежък порок на решението, който да е установим пряко от съдържанието на мотивите. А след като и формулираните в изложението въпроси не обуславят селектирането на жалбата, то обжалваното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Р. Г. е поискал присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Превалутирана, съгласно чл. 11 – чл. 13 ЗВЕРБ, тази сума се равнява на 255,65 евро. Ответниците С. Г. и Г. Г. също са направили искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 2 700 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Превалутирана тази сума е в размер на 1 380,49 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение