Определение № 4996 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3961/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Ц. А. Ц., чрез процесуален представител адв. Р. К. против определение № 3070 от 16.06.2025г. постановено по гр.д. № 1091/2025г. по описа на Върховен касационен съд, III ГО, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на частния жалбоподател срещу въззивно решение № 444/10.12.2024г. по гр.д. № 692/2024г. по описа на Окръжен съд – София. Частната жалба е основана на оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Отправено е искане за отмяна на обжалвания акт и за приемане на касационната жалба за допустима и продължаване на разглеждането й по същество. Частният жалбоподател поддържа, че след постановяване на обжалваното определение установил нови обстоятелства, а именно, че данъчната оценка на процесния имот е неправилно определена към 14.10.2022г. и е била занижена поради пропуск да се включи съществуваща второстепенна постройка в имота. Съгласно коригирана данъчна оценка от 26.06.2025г. стойността на 29/40 ид.ч. от имота възлиза на 5137.785 лв. или надхвърля законовия праг от 5000 лв. по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Следователно основанието, на което е постановено обжалваното определение е отпаднало поради новооткрито фактическо положение, удостоверено с официален документ от компетентен орган. В тази връзка поддържа, че неправилната преценка на данъчната оценка не може да бъде основание за ограничаване на достъпа до касационен контрол, когато органът издал данъчната оценка официално признава грешката си и я коригира. Отделно счита, че процесният казус касае спор за недвижим имот и попада в обхвата на изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. В отговор на частната жалба ответниците Ю. К., чрез процесуален представител адв. Р. К. и В. Ф., чрез процесуален представител адв. А. В. оспорват частната жалба като неоснователно и молят обжалваното определение да се потвърди като законосъобразно постановено. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – касационен жалбоподател по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. С обжалваното определение състав на Трето отделение на ВКС е оставил без разглеждане касационната жалба на Ц. А. Ц. срещу въззивно решение № 444/10.12.2024г. по гр.д. № 692/2024г. по описа на Окръжен съд – София. С това решение след отмяна на първоинстанционно решение № 87/12.04.2024г. постановено по гр.д. № 644/2022г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД са отхвърлени предявените от Ц. А. Ц. с ЕГН [ЕГН] срещу В. А. Ф. с ЕГН [ЕГН] и Ю. Х. К. с ЕГН [ЕГН] искове за прогласяване нищожността на договор за дарение на 1/40 ид.ч. от имот пл. № 140, за който е отреден .............. в кв. 23 в [населено място], общ. Горна Малина, заедно с 1/40 ид.ч. от построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда и паянтова сграда по НА № ..... от .......г. на нотариус И. Г. с район на действие този на РС – Елин Пелин като привиден и прикриващ действителен договор за продажба и за прогласяване на основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД действителността на прикритата сделка /покупко-продажба/, както и на основание чл. 33, ал. 2 от ЗС за допускане на изкупуване на 29/40 ид.ч. от описания имот за сумата 25000 евро, представляваща продажна цена по договора. За да остави без разглеждане подадената срещу това решение касационна жалба, сезираният състав на Върховния касационен съд приел, че тя е недопустима. Съобразил, че с исковата молба са били предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26 вр. чл. 17 от ЗЗД и чл. 33, ал. 2 от ЗС. Цената на всеки от тях приел, че се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 от ГПК – въз основа на данъчната оценка на идеалните части от правото на собственост върху недвижимите имоти, предмет на договора за дарение и на договора за покупко-продажба. Взел предвид, че от представеното удостоверение за данъчна оценка на л. 29 от първоинстанционното дело, при 6855.50 лв. данъчна оценка за целия имот /земя и постройка/, цената на всеки един от обективно съединените искове е под 5000 лв. /съответно 156.39 лв. и 4970.24 лв./, респективно върху данъчната оценка е заплатена и държавна такса общо 68.56 лв. Изтъкнал, че съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решения по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. по граждански дела. Доколкото обжалваното въззивно решение е постановено по искове с цена на всеки под установения в закона минимум, заключил, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. На това основание оставил касационната жалба без разглеждане като недопустима. Определението е законосъобразно. От данните по делото е установено, че към момента на предявяване на исковата молба на 24.06.2022г. данъчната оценка на целия имот в [населено място], предмет на договора за дарение съгласно представено от ищеца удостоверение за данъчна оценка, издадено на 14.10.2022г. е била в размер на 6855.50 лв. На тази база цената на установителния иск за нищожност на договора за дарение с предмет 1/40 ид.ч. от имота, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 вр. т. 2 от ГПК е равна на данъчната оценка на имота или на 171.39 лв. Цената на конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС за изкупуване на 29/40 ид.ч. от имота, определена по идентичен начин е също равна на данъчната оценка на имота или на 4970.24 лева. До приключване на първото съдебно заседание за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, проведено на 31.10.2023г., въпрос за цената на иска не е повдиган нито от ответниците, нито служебно от съда /чл. 70, ал. 1 от ГПК/. Въз основа на цената на исковете е събрана и държавната такса по делото. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 27.10.2014г. по т.д. № 3/2014г. на ОСГТК на ВКС при проверката по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК /в ред. ДВ, бр. 86 от 2017г., предишна ал. 2/ съдът преценява цената на иска към момента на предявяването му. А съгласно приетото в Тълкувателно решение № 8 от 31.10.2012г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГК на ВКС обжалваемият интерес съответства на цената на иска, заявена с исковата молба, определена съгласно чл. 70, ал. 1 от ГПК. В първия тълкувателен акт е разяснено, че с оглед уредбата на правния режим на определяне цената на иска съдържаща се в ГПК следва да се имат предвид две основни положения: 1/ че цената е величина, която определя паричната стойност на оценимото в пари спорно право и по действащата уредба меродавна е данъчната оценка, респ. пазарна цена на имота и 2/ че цената на иска се посочва в исковата молба, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. След този момент цената на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен при изменение размера на иска. Следователно, цената на иска е винаги една и това е тази цена, определена при завеждане на делото. Във всеки следващ момент, когато съдът трябва да вземе отношение по какъвто и да е повод относно цената на иска, той трябва да се ръководи от тази окончателна цена, без да има право да я променя. Такъв повод за последващо произнасяне във връзка с цената на иска е и проверката за допустимост на касационната жалба по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. При тази проверка съдът следва да съпостави така определената окончателна цена на иска с минималния паричен размер на цената на иска, посочен в ГПК, под който обжалването пред касационната инстанция е недопустимо. Разяснено е също, че в действащия ГПК законодателят е въвел като критерий за допустимост на касационната жалба само цената на иска, поради което не могат да се възприемат за приложими различни начини на осъвременяване на тази цена чрез издирване данъчната оценка на имотите към момента на подаване на касационната жалба или преценката да се прави според правната и фактическа сложност на конкретния спор или по някакви други критерии, включително и по съображения за справедливост. Такъв подход противоречи на принципите на правовата държава, които изискват правилата за достъп до касационно обжалване да са ясни и да не пораждат съмнения. С оглед така даденото задължително тълкуване в практиката на ВКС, установените по делото факти и обстоятелства относно цената на предявените искове, обжалваното определение обективира законосъобразно извършена от съдебния състав проверка на допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. С оглед на вида на делото и паричната оценка на неговия предмет, касационната жалба е процесуално недопустима. Този извод следва от дефинираната в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 необжалваемост на решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Касае се за императивна процесуалноправна норма, определяща категориите въззивни решения, по отношение на които е недопустим касационен контрол. Неоснователни са поради това са и поддържаните в частната жалба доводи за новонастъпили обстоятелства – повишаване на данъчната оценка на имота след постановяване на обжалваното определение. Промяната в данъчната оценка на имота в хода на висящото дело е без правно значение за цената на иска, определена по реда на чл. 70, ал. 1 от ГПК и не може да се отрази върху стабилизираната вече цена на иска. Обратното означава да се приеме, че искът има множество променливи цени в различните етапи на развитие на процеса и е обусловена от изменение на обстоятелствата до приключване на делото. Такъв подход е изключен от императивната уредба на ГПК. В случая не е налице и изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК – предявените искове са облигационни, оценяеми, а иск за собственост или други вещни права върху недвижим имот не е предявен по делото. Ето защо доводите на жалбоподателя на тази плоскост са също неоснователни. В заключение като е оставил без разглеждане касационната жалба на Ц. А. Ц. като процесуално недопустима, Върховният касационен съд е постановил законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответниците по частната жалба имат право на поискани разноски. Искане в този смисъл е направено само от ответника Ю. К., която обаче претендира присъждане на разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение, сторени и доказани в производството гр.д. № 1091/2025г. по описа на Върховен касационен съд, III ГО. Доказателства за реализирани разноски по настоящото дело не са представени, а разноски в друго производство не подлежат на присъждане в настоящото. Ето защо разноски по делото не следва да се присъждат. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение