Определение № 3771 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4100/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Г. Г. и Н. Г. Г. /конституирани на основание чл. 227 ГПК в качеството на ищци, правоприемници по закон на починалата в хода на производството на 25.11.2022 г. първоначална ищца С. И. Г./, чрез процесуален представител адв. И. П., срещу въззивно решение № 798 от 10.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 3470/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4253 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 8861/2021 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на предявените от С. И. Г. срещу „Ню Бояна Филм“ АД ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС и иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 5 568 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на процесния имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поддържат, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулират следните въпроси:

1. „Може ли да се постави идентичност между понятието „технологична територия“ и „успешно реализирано мероприятие“, за който се твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. „Фактът на самото включване на имот в „технологична територия“ дали е достатъчен за да се приеме, че съществува реализирано мероприятие като част от комплексно застрояване при липсващо допълващо застрояване като алеи, подземни комуникации и други, които биха обусловили функционална зависимост“. По този въпрос се поддържа, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 386/2015 г. на ВКС, I г. о., както и че е налице основанието за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Жалбоподателите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка със задължението на въззивния съд за обсъждане на всички релевантни доводи и доказателства, за който въпрос се смята, че е разрешен в противоречие със задължителната практика, установена в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр. д. № 946/2016 г. на ВКС, I г. о., като се твърди, че въззивният съд е възприел от това решение единствено извода за завземане на имота, без да се произнесе по елемента на фактическия състав относно заплащането на обезщетение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба „Ню Бояна Филм“ АД, чрез процесуалния си представител адв. Е. М., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност, че жалбата е неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Производството по делото е образувано по предявени от С. И. Г. /починала в хода на процеса и заместена на основание чл. 227 ГПК от наследниците си по закон П. Г. Г. и Н. Г. Г./ срещу „Ню Бояна Филм“ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Ревандикационната претенция има за предмет признаване правото на собственост на ищците върху идеална част (по 1/10 за всеки от тях) от реална част с площ 1 560 кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на Д., местност „Г.“, и предаване на владението, като правото на собственост е изведено от наследствено правоприемство от Г. С. Ф. и от земеделска реституция с решение № 8162 от 11.12.2000 г. на Поземлена комисия- [община], а при условията на евентуалност - от реституция по реда на ЗВСОНИ.

По въведеното главно придобивно основание земеделска реституция въззивният съд е приел, че процесният имот попада в терена, отреден за нуждите на Националния киноцентър по общия градоустройствен план на София, утвърден с Указ № 973 от 20.12.1949 г., както и по заповед № 1230 от 15.07.1972 г. за одобряване на застроителния план на киноцентъра, като мероприятието е осъществено като комплексен обект с множество подобекти, което съставлява пречка за реституция. Позовавайки се на трайната практика на тричленни състави на ВКС по чл. 290 ГПК и на решение № 183 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на ВКС, I г. о., съдът е приел, че разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ не въвежда изискване за законност на строителството, нито за площта или конструкцията на сградите, а за наличие на пречка е достатъчен обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата; че нормата има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване, представляващо комплекс от строителни дейности; и че преценката дали е налице пречка се извършва към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ въз основа на легалните определения в § 1в, ал. 1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ.

Обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение са изведени от това, че процесната реална част не е застроена, но е част от реализираното комплексно мероприятие и не може да бъде отделена от него.

Съдът е изложил и допълнителни съображения, че ищците не са доказали идентичност между имота, предмет на нотариалния акт, въз основа на който се легитимира наследодателят им, и бившия имот пл. № *, поради липса на графични данни за сравнението им.

По евентуалното основание за придобиване на имота по реда на ЗВСОНИ въззивният съд е приел, че съгласно чл. 77, ал. 3 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. (отм.) отчуждаването на имотите за съответните мероприятия се счита станало по силата на самите подробни регулационни планове, като отчуждителното действие на плана не е отпаднало по аргумент от чл. 74а ЗПИНМ (отм.), тъй като към 09.07.1956 г. имотът е бил завзет за предвиденото мероприятие - реализацията на комплексното мероприятие е започнала през 1951 г., с начална дата на строежа 01.03.1954 г., първи позволителен билет от 17.07.1952 г. и акт за завземане на държавен имот № 4752 от 28.09.1952 г. Обосновал е заключение, че обстоятелството дали конкретната реална част е застроена е без значение, доколкото имотът е част от комплексно застрояване, неотделимо от него, и че не са налице предпоставките за реституция по чл. 2 ЗВСОНИ. Предвид наличието на съвпадение на крайните изводи на двете инстанции въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставените от жалбоподателите първи и втори въпрос са взаимно свързани и поставят по същество единен въпрос: дали незастроена реална част, попадаща в обособената като „технологична територия“ зона, е заета от реализирано комплексно мероприятие, представляващо пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС.

Съгласно тази практика цитираната норма на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, за разлика от тази на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, представляващи комплекс от строителни дейности; за наличие на пречка е достатъчен обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие на държавата, без да се изисква спазване на процедурите по отреждането, законност на строителството или определена площ и конструкция на сградите; а преценката се извършва за целия терен към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, въз основа на легалните определения по § 1в, ал. 1 и 2 ДР ППЗСПЗЗ (решение № 183 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 702/2016 г. на ВКС, I г. о., определение № 576 от 16.12. 2019 г. по гр. д. № 3043/2019 г. на ВКС, І г. о., определение № 50150 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 3248/2022 г. на ВКС, І г. о., постановени по спорове относно имоти в терена на Националния киноцентър). Употребеното понятие в допълнителното експертно заключение, а именно: „Технологична територия на Националния киноцентър“ е описателно обозначение на функционално обособената част от терена, в рамките на която функционира Киноцентъра. Същото се съдържа в строителната документация от 1950 г., изготвена от руска проектантска организация. Обстоятелството, че процесната реална част не е застроена, е без значение, тъй като свободните от застрояване площи са част от комплексното мероприятие и негова функционално необходима съставка. По спорове относно имоти в същия терен ВКС е приел, че отреждането е за комплексно мероприятие, което включва сгради, площадки, алеи и свободни площи за външни (натурни) снимки, поради което обстоятелството, че конкретният имот не е застроен със сгради, е ирелевантно (определение № 50150 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 3248/2022 г. на ВКС, I г. о.), както и че незастрояването на конкретната част не противоречи на извода, че киноцентърът е реализиран като комплексно мероприятие (определение № 576 от 16.12.2019 г. по гр. д. № 3043/2019 г. на ВКС, I г. о.). Цитираното от жалбоподателите решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 386/2015 г. на ВКС, I г. о., не обосновава противоречие, доколкото възприема същото разрешение - че липсва пречка за реституция само когато имотът или част от него не е зает от строежи и съоръжения, не представлява прилежащ терен и не попада в очертанията на терена, зает от проведеното единно мероприятие, като преценката се прави във всеки конкретен случай. Именно такава конкретна преценка е извършил въззивният съд, приемайки въз основа на събраните доказателства, че процесната част е функционално необходима и неотделима от единното комплексно мероприятие. Поради това основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е осъществено. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. това основание предпоставя обосноваване на непълнота, неяснота или противоречивост на приложимата правна норма, налагащи нейното тълкуване с оглед точното прилагане на закона и развитието на правото. Приложимата материалноправна норма - чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и нейното тълкуване са изяснени в трайната и непротиворечива практика на ВКС, посочена по-горе, а понятието „технологична територия“ не разкрива празнота или неяснота в нея. Твърдяната от жалбоподателите непълнота в съдебната практика също не е налице - въпросът за значението на незастроените, но функционално свързани с комплексното мероприятие площи е получил разрешение в цитираната практика. Поради това не е обосновано и основанието за допускане с оглед развитието на правото.

Не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка поставения трети въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди относимите към предмета на спора доводи и доказателства и да изложи собствени мотиви. Същият е свързан със следните изложени във въззивната жалба оплаквания: не са обсъдени всички доводи във въззивната жалба и относимите към тях доказателства; неправилно са кредитирани експертните заключения и съдържащите се в тях правни изводи, както и показанията на свидетеля Д.; не е разпределена доказателствената тежест.

Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е изложил собствени решаващи мотиви по релевантните за изхода на спора въпроси - попадането на процесния имот в терена, отчужден и отреден за Националния киноцентър, реализирането на мероприятието като комплексно и функционалната принадлежност на незастроената част към него, идентичността на имота и предпоставките по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ и по чл. 2 ЗВСОНИ - като е обсъдил заключенията на съдебно-техническите експертизи и относимите доводи на страните. Задължението на съда за обсъждане на въведените доводи и събраните доказателства обхваща тези, относими към решаващите изводи, а не изисква отговор на всяко съображение на страната. Освен това самата преценка кои доказателства да кредитира е правомощие на решаващия съд и оспорването й е довод за необоснованост, намиращ се извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. По отношение на оплакването за липса на разпределение на доказателствената тежест в първоинстанционното производство, въззивният съд се е произнесъл с нарочно определение в проведеното на 20.05.2025 г. открито съдебно заседание, като е посочил, че с определение № 1378/23.07.2021 г. първоинстанционният съд е изготвил доклад по делото, като е разпределил и тежестта на доказване между страните.

Не обосновава допускане на касационно обжалване и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 169 от 02.02.2017 г. по гр. д. № 946/2016 г. на ВКС, I г. о., по съображението, че въззивният съд е възприел единствено извода за завземане на имота, без да се произнесе по елемента относно заплащането на обезщетение. На първо място следва да се посочи, че касаторите не формулират конкретен въпрос по отношение на изложените от тях доводи, съгласно изискванията на т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме, че такъв е формулиран и същият е обуславящ за изхода на спора, посоченото от тях решение е постановено при различна фактическа обстановка - прието е било, че конкретният имот не е бил завзет към 09.07.1956 г., с оглед на което той не може да обоснове допускането на касация по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота може да се посочи, че в практиката си по тълкуването на нормите на чл. 77, ал. 3 от Закона за приложение на общия градоустройствен план на Столична голяма община от 1941 г. (отм.) и правилото на чл. 74а ЗПИНМ (отм.) ВКС последователно и безпротиворечиво приема, че ако до влизане в сила на изменението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (отм.) не е заплатено обезщетение на собствениците, но недвижимият имот е зает за предвиденото мероприятие, отчуждителният ефект на плана остава в сила (определение № 50150 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 3248/2022 г. на ВКС, I г. о.). След като въззивният съд е приел въз основа на наличните доказателства, че към 09.07.1956 г. имотът е бил завзет за това мероприятие, излагането на съображения за заплащането на обезщетение не е било обуславящо за изхода на делото, поради което липсата на изрични мотиви по този довод не може да доведе до допускане на касационно обжалване. Освен това, дори да се приеме, че собствениците на отчуждения имот не са били обезщетени и е налице незаконно отнемане, то в случая приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено предвид наличието на мероприятие, включващо и процесния имот, което съставлява пречка за реституция, защото отчужденият имот вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба „Ню Бояна Филм“ АД направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство в размер на 5134,19 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,