Определение № 3869 от 30.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1511/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 вр. чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Образувано е по постъпила частна касационна жалба от И. П. И., чрез адв. С. Д., срещу определение № 2571 от 11.10.2024 г. по ч. гр. д. № 2087/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което, като е потвърдено определение № 1475 от 01.02.2024 г. по гр. д. № 6174/2023 г. на Софийския градски съд, е върната исковата молба на касатора, на П. И. Т. и П. В. С. (последните двама не са обжалвали въззивното определение) на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на иска и производството по делото е прекратено.

Според касатора, неправилно решаващите съдебни състави са приели, че за него не е налице правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо, че ответникът не е собственик на описания в исковата молба имот. Сочи, че такъв правен интерес се поражда, на първо място, от осъществяваното от негова страна владение по отношение на имота, и на второ - с цел прекъсване на течението на евентуална придобивна давност в полза на ответника. Моли за отмяна на постановените определения и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложение към жалбата касаторът обосновава наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

• „ Следва ли при липса на ясно наведен в исковата молба правен интерес от водене на отрицателен установителен иск и с оглед направените от ответника в отговора на исковата молба оспорвания, съдът да предприеме действия по чл. 129 ГПК, като остави молбата без движение и даде указания с цел изясняване на правния интерес? “ поради противоречие със следната практика на ВКС: решение № 644 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1296/2009 г. на IV-то г. о., решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на II-ро г. о., решение № 390 от 09.06.2009 г. по гр. д. № 2233/2008 г. на ІІ-ро г о.,, решение № 970 от 27.10.2008 г. по гр. д. № 3309/2007 г. на I-во г. о., определение № 518 от 07.09.2009 г. по ч. гр. д. № 428/2009 г. на I-во г. о., решение № 13 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на I-во г. о., определение № 3539 от 15.11.2023 г. по гр. д. № 1810/2023 г. на IV-то г. о., решение № 443 от 10.07.2012 г. по гр. д. № 596/20111 г. на І-во г. о.;

• „ Какво е съотношението между проведен и отхвърлен ревандикационен иск и последващо предявен от същия ищец срещу същия ответник отрицателен иск за собственост, при наведени от страна на ищеца факти, обуславящи правния му интерес, които не са обхванати от постановеното по ревандикационния иск съдебно решение – в случая давностно владение за различен период, вкл. и за периода след приключване на делото по ревандикацията с влязло в сила решение? Пречка ли е предходно воден и отхвърлен ревандикационен иск, респ. положителен установителен иск за собственост, за водене на последващ отрицателен установителен иск срещу същия ответник с оглед на различния предмет на двата вида съдебни производства? “ поради противоречие с решение № 215 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 498/2023 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 386 от 06.03.2011 г. по гр. д. № 193/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 60078 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 3368/2020 г. на ІІ-ро г. о., определение № 718 от 22.12.2009 г. по ч. гр. д. № 582/2009 г. на ВКС, I-во г. о.;

• „ Следва ли в производството по воден ревандикационен иск ищецът да изчерпи всички свои основания за правото си на собственост, вкл. възникнали до приключване на съдебното дирене, респ. до постановяване на съдебното решение, и непредявените до приключване на съдебното дирене основания могат ли да бъдат предмет на друг последващ иск или ще се явяват недопустими като преклудирани? Характеризира ли се производството по иск по чл. 108 ЗС с изчерпателност на основанията, подобно на брачните искове? “ поради противоречие с определение № 612 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 471/2010 г. на ВКС, IV-то г. о.;

• „ Юридическите факти и основания, които не са изследвани от съда в решението (си), дори да са наведени в исковата молба, в случая - давностно владение извън изследвания от съда период, обхващат ли се от силата на пресъдено нещо на решението? “ поради противоречие с теорията и съдебната практика и в частност т. 18 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС;

• „ Относно наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост при положение, че в отговора на исковата молба ответникът изрично оспорва правата на ищеца; наличието или липсата на права на ищеца по предявен отрицателен установителен иск за собственост, въпрос на материалноправна легитимация, т. е. по същество на спора, или на процесуалноправна легитимация във връзка с водения установителен иск, е? “ поради противоречие със следните решения на ВКС: определение № 135 от 16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 335/2011 г. на I-во г. о., решение № 386 от 06.03.2011 г. по гр. д. № 193/2011 г. на I-во г. о., решение № 60078 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 3368/2020 г. на II-ро г. о., решение № 162 от 09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на II-ро г. о., решение № 66 от 24.04.2012 г. по гр. д. № 795/2011 г. на II-ро г. о., решение № 504 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 603/2010 г. на II-ро г. о., решение № 47 от 21.07.2021 г. по гр. д. № 2925/2020 г. на II-ро г. о., ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. В писмена молба от 02.05.2025 г. предявява евентуално възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски, а в молба от 21.05.2025 г. моли в допълнение към изложението да бъдат съобразени и постановките на т. 2Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

Ответното по касация дружество „Ню Бояна Филм“ АД не е взело становище по жалбата.

След преценка, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, I-во г. о., намира, че е сезиран с процесуално допустима частна касационна жалба, която е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, с който е оставена без уважение частна жалба против преграждащо по-нататъшното развитие на делото определение на районния съд.

За да се произнесе по наведените основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК съставът на ВКС съобразява следното:

Съгласно мотивите към въззивното определение, първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от И. П. И., П. И. Т. и П. В. С. с предявен против „Ню Бояна Филм“ АД отрицателен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ответникът не е собственик на недвижим имот - УПИ *, находящ се в местността*, [населено място], целият с площ 3 800 кв. м. Правният си интерес от търсената защита ищците обосновават с възможността да претендират право на собственост върху имота на оригинерно правно основание - придобивна давност, както и с оглед прекъсване течението на евентуално давностно владение в полза на ответника.

В отговора на исковата молба ответникът „Ню Бояна Филм“ АД сочи, че по предявен от ищците срещу него ревандикационен иск по чл. 108 ЗС въз основа същите основания, с влязло в сила решение по гр. д. № 13719/2017 г. на Софийския градски съд, заявеното право на собственост е отречено, поради което те не разполагат с правен интерес от отрицателен установителен иск.

В тази връзка въззивният съдебен състав е отчел, че е налице различие в твърдените от ищците в двете съдебни производства периоди на осъществяваното владение - предходното в периода 2001 - 2006 г., а текущото от 2007 до 2017 г. Доколкото обаче влязлото в сила решение по предходния спор е постановено на 14.05.2020 г. (т. е. след този период), е прието, че по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът следва да вземе предвид фактите, настъпили след предявяването на иска, така че ако са владели имота и към предявяването на иска по това дело, е следвало да се позоват на така изтеклото владение още в хода на предходното производство. Следователно придобиването на собствеността на посоченото правно основание е отречено и в този смисъл ищците нямат противопоставими спрямо ответника права и не разполагат с правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, по аргумент от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

При тези съображения първият от поставените въпроси относно правомощията на съда по чл. 129 ГПК, когато липсва ясно наведен в исковата молба правен интерес от водене на отрицателен установителен иск, не удовлетворява общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е обусловил решаващите съображения на съда по предмета на възникналия процесуалноправен спор. В разглежданата хипотеза съдът не е констатирал да е налице неяснота по отношение на фактите и обстоятелствата, въз основа на които се обосновава правният интерес от търсената защита и следователно за него не е възникнало задължението съобразно посочения в цитираната от касатора съдебна практика да остави без движение исковата молба и предостави възможност за отстраняване на констатирана нередовност.

Останалите повдигнати в изложението правни въпроси, уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до основополагащата за изхода на конкретното съдебно производство проблематика относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение по отхвърлен ревандикационен иск и допустимостта на последващо заведен от ищеца отрицателен установителен иск срещу същия ответник.

Съгласно възприетото становище от съставите на касационната инстанция, двете съдебни производства (това по предявен ревандикационен иск и последващо предявен отрицателен установителен иск от един и същи ищец спрямо един и същ ответник) поначало не са взаимно изключващи се. Те имат различен предмет. Постановеното по реда на чл. 108 ЗС съдебно решение формира сила на пресъдено нещо по отношение правото на собственост на ищеца, и то само и единствено въз основа на изрично заявените факти и обстоятелства и на посочените придобивни основания. Отрицателният установителен иск, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, от друга страна, изследва правото на собственост на ответника, в което производство последният е заставен да изчерпи всички придобивни основания по отношение на процесния имот, като установи фактическите обстоятелства, от които произтича правото му на собственост. При наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен вече предявен от ищеца иск за собственост, завеждането на отрицателен установителен иск ще бъде допустимо, единствено ако същият се позова на различно придобивно основание от това, въз основа на което се е легитимирал по предявения ревандикационен иск или съответно обоснова правния си интерес с необхванати от силата на пресъдено нещо юридически факти. В този смисъл: решение № 386 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 60078 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 3368/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 215 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 498/2023 г. на ВКС, I-во г. о., както и мотивите към т. 2Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС.

По задължителните разяснения в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, възможните хипотези на правен интерес от завеждането на отрицателен установителен иск за собственост се обособяват в три групи случаи: когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; когато се позовава на фактическо състояние; или когато има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Прието е, че въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията, а дали е налице или не правен интерес съдът преценява конкретно, въз основа на наведените в исковата молба твърдения. От посоченото следва, че отрицателният установителен иск за собственост не може да има за цел единствено отричане собствеността на ответника, без ищецът да се позовава на някоя от изброените три хипотези.

В разглеждания случай, макар и да не е изложил достатъчно прецизни и задълбочени съображения за мотивиране на възприетия извод за недопустимост на предявения иск, въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика.

В исковата молба ищецът-касатор, както и останалите необжалвали въззивното определение ищци, са поддържали, че се легитимират като собственици на процесния недвижим имот въз основа на договори за покупко-продажба, наследяване и регулация. Позовавали са се още на осъществявана фактическа власт върху имота в периода 2001 - 2017 г., за която обаче сами признават, че е прекъсната през месец ноември 2009 г., когато охранители към ответното дружество затворили достъпа до имота и отказали да ги допуснат по съображения, че неоснователно навлизат в чужда собственост. Пояснено е, че оттогава достъпът им до имота е неоснователно ограничен от представители на ответника, като дори в него се извършвали през 2016 г. насипни и строителни мероприятия без правно основание. По изрични и недвусмислени изявления в исковата молба правният интерес от завеждане на настоящия отрицателен установителен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК е мотивиран именно с тези обстоятелства, както и с уточнението, че при отричане правата на ответника ищците биха могли да се позоват на текла в тяхна полза давност в периода 2001 - 2017 г., както и биха прекъснали течението на евентуална придобивна давност в полза на ответника.

Същевременно с това е установено по делото, че с предходно протекло между страните съдебно производство с правно основание чл. 108 ЗС е отречено с влязло в сила решение № 516 от 12.04.2022 г. по в. гр. д. № 3526/2020 г. на Софийския апелативен съд ищецът-касатор, както и останалите необжалвали въззивното определение ищци, да са придобили собствеността върху спорния недвижим имот по силата на покупко-продажба и наследяване след реституция. Отхвърлено е и евентуално наведеното от тях оригинерно придобивно основание по чл. 79, ал. 2 ЗС - упражнявано добросъвестно владение в периода 2001 - 2006 г. Прието е, че изобщо не се доказва ищците да са получавали фактическа власт върху имота въз основа на сключените сделки. Точно обратното - от изслушаните свидетелски показания и заключение на вещото лице е доказано, че имотът, макар и да е обособен кадастрално и регулационно, физически попада в технологичната територия на Киноцентъра и е ограден откъм улицата с масивната ограда на самия него, построена още през 1965 г. Изтъкнато е, че от ищците не е установен нито един релевантен обективен факт, който да засвидетелства осъществявана от тях постоянна, явна и несмущавана фактическа власт в процесния период.

При така очертаните особености на конкретно разглеждания случай следва да се приеме, че от ищеца не е обоснована нито една от визираните в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС хипотези на правен интерес от търсенето на защита чрез отрицателен установителен иск за собственост. Макар и формално в исковата молба да е налице позоваване на изтекла придобивна давност по смисъла на чл. 79 ЗС за период, който не съвпада с посочения в предходно воденото производство по чл. 108 ЗС между страните, ищецът не посочва никакви нови правнорелевантни факти, които да не са обхванати от силата на пресъдено нещо по приключилия правен спор. Не сочи фактически обстоятелства, въз основа на които да е установил владение, каквото с влязлото в сила решение е прието, че не е съществувало към 2006 г., като на практика собствените му твърдения за продължаващо неправомерно поведение на ответника още от 2009 г. представляват признание за неизгоден факт, който сам по себе си е несъвместим с поддържаната теза относно наличието на правен интерес от търсената защита. Ето защо отричането на правата на ответника в конкретния случай не би имало за последица придобиването на права от ищеца (третата визирана в тълкувателния акт хипотеза). От друга страна, както е изтъкнато в самото изложение на касатора и цитираната от самия него съдебна практика, при наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен вече предявен иск за собственост, завеждането на отрицателен установителен иск ще бъде допустимо, единствено ако ищецът се позовава на различно придобивно основание или съответно обосновава правния си интерес с необхванати от силата на пресъдено нещо юридически факти (решение № 386 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 60078 от 13.09.2021 г. по гр. д. № 3368/2020 г. на ВКС, II-ро г. о.). Отсъствието на наведени в настоящото производство нови юридически факти е равнозначно на липса на изявление за позоваване на изтекла вече придобивна давност (съответно за притежаване на защитимо материално право), поради което за съда не е възникнало задължение да постанови решение по същество на спора и в контекста на първата от визираните в тълкувателния акт хипотези.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са обосновани предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,