Определение № 50123 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2581/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ц. Н., чрез адвокат И. Р. Ш., срещу въззивно решение № 133 от 15.12.2021 г., постановено по в. гр. дело № 480/2021 г. на Окръжен съд – Враца, с което е обезсилено решение № 260150 от 02.07.2021 г., постановено по гр. д. № 255/2021 г. по описа на Районен съд – К., в частта с която съдът се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 149 СК, като е присъдил издръжка за минал период, като е осъдил ищеца К. В. Н. да заплати в полза на детето К. К. Н. чрез нейната майка и законен представител - К. Ц. Н. сумата от 2100 лв., като решението е отменено в частта, с която К. В. Н. е осъден да заплаща месечна издръжка с падеж до двадесето число на месеца за разликата над 400 лв. до присъдения размер от 700 лв. месечно за детето К. К. Н., считано от 05.08.2021 г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение е отменено и в частта, с която К. В. Н. е осъден да заплати на ответницата К. Ц. Н. разноски в производството за горницата над 900 лева до присъдения размер от 1440 лева. Въззивното решение не е обжалвано в останалата част, касаеща вината за разстройството на брака и определеният режим на лични отношения с детето. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответницата моли съда да отмени въззивното решение. Претендира сторените в касационното производство съдебни разноски. Ответникът по касационната жалба К. В. Н. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Настоящият съдебен състав намира, че подадената касационна жалбата е процесуално недопустима. В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че майката получава средно възнаграждение в размер на 718 лева, а бащата – около 6500 лева, като към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция минималната работна заплата в страната е в размер на 650 лева. С оглед на изложеното, цялостната минимална месечна издръжка на детето възлиза на около 600 лева, от които 400 лева следва да се заплащат от бащата, а останалата част от сумата следва да се поеме от майката заедно с грижите по отглеждане и възпитание на детето. Съдът е приел, че по-високият доход на бащата не води автоматично до по-голям размер на дължимата издръжка. В решението се посочва, че определената издръжка ще задоволи адекватно нуждите на детето предвид възрастта му /6 години/. Съдът е съобразил и обстоятелството, че за отглеждането на детето не се изискват специални грижи, детето няма здравословни проблеми и не са отчетени извънкласни занимания, които да налагат по-висок размер на присъдената издръжка. Началният момент, от който същата се дължи, е влизането в сила на първоинстанционното решение, с което родителските права са предоставени на майката /05.08.2021 г./, доколкото към момента на предявяване на иска детето е живеело при нея. В решението е прието, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск по чл. 149 СК за издръжка за минало време. Тази претенция е направена от ответницата с отговора на исковата молба без да е предявила насрещен иск с посоченото правно основание. С оглед разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК брачният съд няма правомощията да определя размер на издръжката за минал период. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която К. В. Н. е осъден да заплаща месечна издръжка за разликата над 400 лева до присъдения размер от 700 лева месечно за детето К. К. Н., като същото следва да бъде обезсилено в частта, с която съдът се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 149 СК, като е присъдил издръжка за минал период. Касационният контрол по отношение на въззивното решение в обжалваната част е недопустим, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. В случая твърдените от касатора пороци на въззивното решение засягат единствено произнасянето на съда в частта относно претендираната издръжка. Касационната жалба е ограничила обхвата на висящност на спора само до някои от исковете, по които се е произнесъл въззивния съд, а именно посочените искове за издръжка, но обжалването е процесуално недопустимо, като насочено срещу акт, който не подлежи на касационен контрол, предвид чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Исковете за издръжка са извън обхвата на касационното обжалване, независимо дали от брака има ненавършило пълнолетие дете към датата на обявяване на въззивното решение. Претенцията за издръжка, дори когато е разгледана като част от въпросите по чл. 59, ал. 2 СК, след като е предмет на самостоятелно обжалване, попада в приложното поле на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК /в този смисъл - определение № 599 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 893/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 107 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 2910/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 235 от 29.03.2019 г. по гр. д. № 4219/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; определение № 878 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 1447/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и др./. Предвид изложеното, касационната жалба се явява недопустима, поради което същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото следва да бъде прекратено. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение