Определение № 689 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1772/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на земеделието и храните, представлявано от министъра на земеделието и храните, чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт В. Г., против решение № 37 от 9.02.2024 г., постановено по гр. д. № 656 по описа за 2023 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 59 от 4.07.2023 г. по гр. д. № 589/2021 г. на Районен съд Своге за уважаване на предявения от Б. Г. Д. против Министерство на земеделието и храните установителен иск за собственост на част от поземлен имот с идентификатор *** (горска територия на Държавна агенция по горите - Държавно горско стопанство Своге), находящ се в [населено място], общ. Своге, обл. София, м. Ш., с обща площ от 18 498 кв.м., заповед за одобрение на КККР № РД-18-826/22.03.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, като тази част е с площ от 444 кв.м. и е заключена между буквите „Б“, „В“, „Г“, „Д“, „Б“ на Комбинирана скица (Приложение № 1 към СТЕ) на вещото лице инж. Л. М., приподписана от председателя на съдебния състав на 04.07.2023 г. и представляваща неразделна част от решението Б. Г. Д. е подал чрез пълномощника си адвокат Л. П. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че иска е основан на твърденията, че от 15.06.1975 г. е осъществил самостоятелна фактическа власт върху имота, придобит от него, чрез законния му представител - неговата майка Т. Д. с договор за покупко-продажба от 10.02.1969 г., която фактическа власт упражнявал явно, спокойно, непрекъснато, необезпокоявано и с намерение да го придобие за себе си и към м. юни 1985 г. е придобил собствеността върху него по силата на 10-годишно давностно владение, за което се е снабдил с нотариален акт. През този период от м. юни 1975 - м. юни 1985 г. стопанисвал имота - засадил и нови дръвчета - ябълки, сливи, круши, заплащал данък и такса смет. В отговора на исковата молба е заявено становище за недопустимост на иска, тъй като не са посочени границите на спорната реална част, евентуално за неоснователност, тъй като тази реална част е частна държавна собственост, като собствеността на държавата върху целия имот – горска територия е определена съгласно регистъра към КВС/КК и за имота няма влезли в сила решения за възстановяване на собствеността, нито реституционни претенции и целия поземлен имот е предоставен на МЗХГ - СЗДП ДП Враца, ТП ДГС Своге, на основание чл. 163 ЗГ и § 9, ал. 3 ПЗР на ЗГ и е налице законова забрана за придобиването му по давност. Въз основа на съдебно-техническата експертиза съдът е прие за установено, че се касае до неточно отразена граница на имот с идентификатор *** и на границата на горския фонд. Процесният имот на ищеца граничи с горския фонд, но е извън него. Отразената на комбинирната скица площ между точките „Б“, „В“, „Г“, „Д“, „Б“, не попада в горска територия, а граничи с горска територия. На приложените към заключението сателитни снимки, особено зимните, ясно е очертано дерето и границите на горския фонд, които са извън имота, за който претендира ищеца. Сателитните снимки потвърждават и че растителността е дъб, докато в КВС е отразено като горски фонд - бор. Съдът е обсъди и показанията на свидетелите Б. Г. и П. Д. относно местонахождението на имота на ищеца, площта му, обстоятелството, че е бил ограден още 70-те години от баща му, че имало посадени овошки и малка дървена къща, отнесена от водата през 2009 – 2010 г., че родителите на ищеца закупили имота през 1969 г. и оттогава същия се стопанисва от тях и от ищеца. При така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че предявения иск е процесуално допустим и основателен. Посочил е, че поземлен имот с идентификатор *** е с трайно предназначение на територията горска и е отразен като частна държавна собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 6 от Закона за горите по дела, които се отнасят до горски територии - държавна собственост, държавата се представлява пред съда от министъра на земеделието, храните и горите или от оправомощено от него длъжностно лице, поради което искът е предявен срещу надлежен ответник при наличие на правен интерес за ищеца от търсената защита. По основателността на иска е съобразил, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 57, том ХХ, дело 4124/1991 г., Б. Г. Д. е признат за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: празно дворно място с пространство 1000 кв.м., находящо се в землището на [населено място], околовръстен полигон на м. „Ш.“, одобрено с реш. 08/09.02.82 г. на ОНС-София при граници: Й. Ф., пътека, дере, ДГФ, М. и Б. И.. Действително представения договор за покупко-продажба от 10.02.1969 година, с който В. Н. А. продава на О. Г. Д. и Б. Г. Д. ливада-нива от 1000 кв.м., в м. „Ш.“ е нищожен, тъй като не е сключен в изискуемата форма на нотариален акт, но представлява индиция за периода, от който страните по договора са започнали да упражняват владение върху този имот. По отношение доводите на ответника е посочил, че фактическата власт върху имота, упражнявана от самия ищец, може да се приеме за доказана от показанията на св. Г. и св. Д., снети в открито съдебно заседание на 23.03.2023 г., които индивидуализират процесния имот. От показанията им се установява по несъмнен начин, че ищецът е владял имота явно, спокойно и необезпокоявано през периода още от 1975 г. до сега, от който момент тече и давностния срок, като способ за придобиване собственост по смисъла на чл. 79 ЗС, който срок в случая надхвърля значително десет години. Не е налице и забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС (стара редакция) и е неприложим мораториума по § 1 ЗДЗС (обн. ДВ бр. 46 от 2006г.), тъй като не е доказано възражението за държавна собственост на спорния имот – не са представени никакви доказателства за придобиване собствеността от държавата, а според вещото лице имотът не попада в горска територия, а граничи с нея. Съдът се е посочил и ме когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Аналогично е разрешението и по отношение приложението на ЗВСВГЗГФ. Всички доказателства по делото водят до извод, че имотът не е бил отнет, респективно за ищецът, който е упражнявал фактическа власт върху него, забраната по чл. 86 ЗС не се прилага, нито пък спирането на давността с пар. 1, ал. 1 от ЗДЗС (обявена за противоконституционна с решение № 3/24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС - ДВ, бр. 18/2022 г.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Министерство на земеделието и храните, представлявано от министъра на земеделието и храните се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Д. за недопустимост на постановените по делото решения е обоснован с твърдението, че искът е предявен срещу ненадлежен ответник, тъй като легитимиран ответник е държавата, която съгласно чл. 27, ал. 6 ЗГ се представлява от министъра на земеделието и храните или оправомощено от него лице, като поставя и следните въпроси: 1) налице ли е ненадлежно конституиране на ответника в процеса; 2) кой следва да конституира държавата по дела, които се отнасят до горски територии - държавна собственост, предвид изричната разпоредба на чл. 27, ал. 6 ЗГ. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е процесуално недопустимо, като постановено срещу ненадлежен ответник. Искът е предявен против Министерство на земеделието и храните за отричане правото на собственост на държавата върху процесния имот, съставляващ реална част от имот с идентификатор *** от държавния горски фонд и включен от Министерство на земеделието и храните в Държавно горско стопанство - Своге, част от Северозапдано държавно предприятие. Съгласно чл. 166, ал. 2 и ал. 3 ЗГ имуществото на държавните горски предприятия е държавна собственост и му се предоставя от Министрески съвет, министъра на земеделието и храните, от международни институции, местни и чуждестранни физически, юридически лица и други организации и придобито от предприятията в резултат на дейността им, а съгласно чл. 163, ал. 3 ЗГ министърът на земеделието и храните със заповед определя районите на дейност на държавните предприятия. Процесуалното представителство на държавата по делото е осъществено именно от посочения в закона министър на земеделието и храните, който в нито един момент в хода на процеса пред инстанциите по същество не е оспорил легитимацията си като държавния орган, който е предоставил стопанисването и управлението на имот с идентификатор *** като част от държавния горски фонд. С т. 5 на Тълкувателно решение № 1 от 19.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС е разяснено, че исковата молба е нередовна, когато се излагат твърдения, сочещи интерес от защита срещу определено лице, а петитумът е насочен срещу друго лице, като в този случай след обезсилване на постановените по делото решения, делото подлежи на връщане на първоинстанционния съд. В случая не може да се приеме, че е налице противоречие между твърденията на ищеца и насочването на иска против лице, явяващо се процесуален субституент на държавата. Самото представителство, видно от представените по делото пълномощни, е осъществено от министъра на земеделието и храните, чрез упълномощени от него лица, поради което несъответна на данните по делото е тезата за нарушение на законовото представителство по чл. 27, ал. 6 ЗГ. При условията на чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1) представеното удостоверение по реда на чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ, ведно с приложена към него скица на имота, достатъчно ли е за удостоверяване на вещните права върху имота на държавата, представила това удостоверение по делото като документ за собственост; 2) относно задълженията на съда по чл. 12 и чл. 235 ГПК да прецени всички доказателства и доводи. По първия въпрос не е удостоверено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е посочена практика на ВКС по смисъла, разяснен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме и че е удостоверено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради противоречиво разрешаване на този въпрос чрез позоваването на решението от 7.11.2017 г. по гр. д. № 2511/2016 г. на Окръжен съд - Варна, доколкото изводите на съда за държавния характер на собствеността се основават не на констатация в удостоверение по чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ, а на цялостно изследване на кадастралните планове, касаещи спорния по това дело имот от 1956 г., когато същия е бил земеделска земя, залесена понастоящем с издънкова дървесина на поне 75-76 г. и попадаща в горския фонд. Въпросът не от значение и за точното прилагане на закона. Нормата на чл. 27, ал. 5 ЗГ урежда удостоверението, издадено по общинската служа по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица като доказателство за собствеността на държавата, наред с акта за държавна собственост. Трайно е тълкуването в практиката на ВКС, че акта за държавна собственост има само констативно значение и удостоверява собствеността само, ако в него е посочено конкретно придобивно основание, а ако не е посочено същото следва да бъде въведено в процеса и доказано от държавата, респ. от процесуалния субституент на държавата. Не може да се ползва с по-голяма доказателствена сила удостоверение, издадено от общинска служба земеделие, в което не се посочва основанието, на което е придобита собствеността на държавата. В случая касаторът, като ответник по делото, по същество се е позовал само на нормативната уредба по чл. 27, ал. 1 ЗГ, съгласно която държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините, но не е посочи придобивно основание за държавата, което да изключва или да препятства придобиването на претендираните от ищеца права върху спорната реална част от иначе безспорната между страните собственост на държавата върху останалата реална част от имота, която именно е включена в държавния горски фонд. Вторият въпрос е обоснован с тезата на касатора, че съдът не е съобразил противоречието в устните разяснения на вещото лице и приложените към експертизата доказателства, а именно, че извадката от едромащабната топографска карта от 1986 г., мащаб 1:5000 установява, че спорния имот е залесен с дървесен вид: черен бор, възраст 40 г. При тази обосновка не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въпросът е поставен при превратно възприемане от касатора на констатациите на вещото лице, доколкото в заключението е отразено, че КВС е създадена чрез дигитализиране на картата на землището от 1986 г. и георафиране на ЕТК 1:5000 (в конкретния случай картен лист К-9-24 (39), като в КВС е отразен дървесен вид „бор“, а в картния лист от 1986 г. – „дъб“. С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на Б. Г. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Л. П.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение