Определение № 2842 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 931/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. О. Т., чрез адвокат А. Г., срещу решение № 1378 от 13.11.2022г., постановено по гр. д. № 695/2022 г. по описа на Апелативен съд - С., с което е потвърдено решение № 267101 от 23.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 215/2021 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Л. О. Т. против Столична община иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 23 000 лв. /разликата между присъдените 3 000 лв. и претендиралите 26 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 13.08.2020г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като не е взел предвид всички конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1.Какво е приложението на въведения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени от непозволено увреждане неимуществени вреди и какви са критериите, които трябва да се съобразят при определяне обезщетението и дали съдът следва да съобрази възрастта на пострадалия, начина, времетраенето и степента на лечението и възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще ? По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС 4/1968г.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 131/04.01.2016г. по т.д. № 2592/2014г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 51/12.06.2014г. по т.д. № 1556/2013г. на ВКС; решение № 157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 749/05.12.2018г. по т.д. № 387/2008г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 350/17.10.2011г. по гр.д. № 1382/2010г. на ВКС, IV – то г.о. и решение № 71/14.07.2016г. по т.д. № 1241/2015г. на ВКС, I – во т.о. 2.Следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД и да се редуцира определеното обезщетение поради съпричиняване от страна на пострадалия при отсъствие на категорични доказателства за причинна връзка между поведението на пострадалия по време на произшествието и настъпилия вредоносен резултат или са достатъчни индиции за причинна връзка между поведението му и увреждането ? Сочи се противоречие на изводите на съда с решение № 117/29.07.2016г. по т.д. № 3806/2014г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 206/12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 98/24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2012г. на ВКС, II – ро т.о.; решение № 16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I – во т.о. и решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, II – ро т.о. 3.Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да се произнесе за наличие или липса на съпричиняване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, при положение че първоинстанционният съд се е произнесъл за наличие на съпричиняване на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД, което е обжалвано с въззивна жалба и въззивният съд е бил сезиран ? Ответникът по жалбата, Столична община, оспорва касационната жалба, като твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищеца по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 26 000 лв. Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лв. Първоинстанционният съд е приел, че искът е основателен за сумата от 3 000 лв. и го е уважил до този размер. Спорен пред въззивния съд е бил въпросът за размера на дължимото се обезщетение за претърпени неимуществени вреди. За да направи извод за неоснователност на иска за разликата до пълния му предявен размер от 26 000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 13.08.2020 г. ищецът и свидетелят Т. се движели по [улица]в [населено място]. Пред № 5 ищецът се спънал в шахта, която стърчала и паднал. Ищецът посетил още същия ден личния си лекар, тъй като го болели ръката, коленете и едното бедро. Въз основа заключението на вещото лице, въззивният съд е приел за установено, че при инцидента ищецът е получил травма, като обичайният период на възстановяване при консервативно лечение (с обездвижваща ортеза) е 2-3 месеца и през първите три седмици болките са интензивни. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди въззивният съд е отчел липсата на оперативна интервенция, засягането на един крайник, което е позволявало самообслужване на ищеца (макар с лява ръка). Посочил е, че е настъпило възстановяване, без допълнителни усложнения (некроза, разместване на частите от фрактурата, др.). След изтичане на определения за обездвижване на ръката срок ищецът е възстановил функционалността й. Съдът е изложил мотиви, че не е доказано, че малкото отклонение в капацитета на движение на ръката (20 градуса) препятства ищеца в трудовата му и битова дейност, като тази остатъчна последица не дава отражение върху страданията на ищеца. Въззивният съд е приел за неоснователен довода, че ищецът, движейки се по разбит тротоар, не е проявил внимание и бдителност, за да избегне злополуката. Състоянието на тротоарните площи следва да е такова, че да гарантира безопасността и на лице с намалено зрение, трудноподвижно или неможещо да прецени опасността. Ищецът се е движел с приятел и е бил в разговор с него по тротоара, който се предполага, че е място за спокойно придвижване на пешеходци. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения от касатора първи правен въпрос, отнасящ се до приложението на чл. 52 ЗЗД, който конкретизиран от съда съгласно разясненията на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се уточни в следния смисъл: " Какви са критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди при деликт?". Този правен въпрос е относим към правния спор, разгледан е от въззивния съд и е от значение за решаващите му изводи при определяне размера на обезщетението. С обжалваното решение поставеният материалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите правни въпроси касационно обжалване не следва да се допуска. Вторият въпрос не е във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, тъй като съдът не е приел, че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД и съответно определеното обезщетение не е намалявано. Изрично в мотивите си съдът е посочил, че е неоснователен доводът, че ищецът, движейки се по разбит тротоар, не е проявил внимание и бдителност, за да избегне злополуката, т.е. прието е, че ищецът не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК, не следва да се извършва преценка за наличието на специалната такава по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Третият процесуалноправен въпрос по съществото си е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. По този правен въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по него е налице трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и с която въззивният съд се е съобразил. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал въпроса си с довод, че въззивният съд не се е произнесъл дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД. Както вече се посочи, във въззивното решение изрично е подчертано, че неоснователно се поддържа, че ищецът не е проявил невнимание, което по съществото си съставлява произнасяне по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД, от което и следва, че съдът е изпълнил задължението си да изложи мотиви по доводите и възраженията на страните, предвид на което и не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение