Определение № 1252 от 19.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 825/2024 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. И. Д. срещу определение на Бургаски окръжен съд № 2401 от 27.09.2023 г. по ч.гр.д.№ 1509/ 2023 г., с което е потвърдено разпореждане на Поморийски районен съд от 07.06.2023 г. по гр.д.№ 425/ 2020 г. и по този начин е върната подадената от частния жалбоподател въззивна жалба вх.№ 1773/ 09.05.2023 г. срещу постановеното по същото дело първоинстанционно решение № 84/ 12.04.2023 г. Жалбоподателят счита за неправилен изводът на въззивния съд, че дължимата държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение е в размер 200 лв. Сочи, че в производството пред районния съд е платил проста такса в размер 10 лв, тъй като е предявил иск по чл.2б ЗОДОВ – за обезщетяване на вреди от нарушено право на разглеждане на изпълнително дело в разумен срок. Позовава се и на съдебна практика, според която когато е предявен иск за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, дължимата държавна такса се определя по реда на ЗОДОВ, дори когато производството е по реда на ГПК. Затова счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и моли да бъде отменено. Като основание за допускането на същото до касационен контрол твърди неговата очевидна неправилност по въпроса „от значение ли е за определяне на дължимата ДТ пред въззивната инстанция, събраната пред първата за възприемане от страните на правната квалификация (процесуалния ред) при разглеждане на делото?“. Освен това повдига процесуалноправните въпроси „По кой ред се търси обезщетение за нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, гарантирано от чл. 6 от ЕКЗПЧОС?“ и „Каква е правната квалификация на иска за вреди от причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за изпълнителни дела (посочено в исковата молба), като вид граждански – общия по чл. 49 ЗЗД или специалния 2б от ЗОДОВ?“. Жалбоподателят счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на СЕС, ЕСПЧ и ВКС. Ответната по частната жалба страна Министерство на правосъдието /МП/ я оспорва с доводи, че поставените въпроси са неотносими, тъй като предявеният иск не е по чл.2б ЗОДОВ. Съдът от първа инстанция квалифицирал иска по чл.49 ЗЗД и касаторът не възразил срещу тази квалификация. Освен това чл.2б ЗОДОВ не бил приложим по изпълнителни дела. Излага съображения за неоснователност на частната жалба по същество и претендира юрисконсултско възнаграждение. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Делото пред първоинстанционния съд е образувано под № 425/ 2020 г. по искова молба на М. Д. срещу МП, предявен е осъдителен иск с цена 10 000 лв. След няколкократно уточняване на исковата молба ищецът заявил, че претендира обезщетение за неимуществени вреди от действията на служители на Инспектората на МП „… предвид неосъществена в съответствие със закона проверка на дейността на частния съдебен изпълнител.“ /л.28 от първоинстанционното дело/. Въз основа на това уточнение с определение от 29.08.2022 г. първоинстанционният съд изготвил проект за доклад по делото, в който е квалифицирал предявения иск по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД – претенция за обезщетяване на неимуществени вреди в размер 10 000 лв, причинени с извършване на формални проверки, позволили изпълнително дело да продължи прекомерно. В проведеното на 13.10.2022 г. първо съдебно заседание ищецът заявил, че няма възражения по доклада на съда. С решение от 12.04.2023 г. съдът отхвърлил иска. На 09.05.2023 г. ищецът подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, към която приложил документ за внесена държавна такса 5 лв. С разпореждане от 10.05.2023 г. съдът дал указания за довнасяне на дължимата такса от 200 лв. На 22.05.2023 г. ищецът заявил, че няма да внесе тази такса, тъй като искът бил по ЗОДОВ и поискал отмяна на разпореждането, с което са му дадени указанията. С второ разпореждане от 23.05.2023 г. съдът указал на ищеца да довнесе дължимата такса и го предупредил, че в противен случай ще върне въззивната жалба. На 31.05.2023 г. ищецът депозирал нова молба в която мотивирал становището си, че дължимата такса е в размер 5 лв и вече е внесена. С разпореждане от 07.06.2023 г., като констатирал че указанията не са изпълнени, първоинстанционният съд върнал въззивната жалба. Това разпореждане е потвърдено с обжалваното в настоящето производство определение. Въззивният съд посочил, че квалификацията на иска, дадена от първата инстанция с доклада по делото, била възприета от страните и правилно направена. Не се касаело до иск по реда на ЗОДОВ, а за претенция за обезщетяване на неимуществени вреди по чл.49 ЗЗД, по която държавната такса за въззивно обжалване при интерес от 10 000 лв възлизала на 200 лв. Същата не била внесена срок и правилно жалбата била върната. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалвания акт до касационен контрол като „очевидно неправилен“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. В случая жалбоподателят не излага конкретни съображения, които могат да бъдат подведени към хипотезата на очевидна неправилност, във връзка с твърденията за наличие на такава е формулирал неясен въпрос, за който не може да се установи има ли отношение към решаващите мотиви на въззивния съд. Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси, защото те не обуславят обжалвания акт. И двата въпроса касаят претенция за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на изпълнително дело, нарушаващо правото на ищеца по чл.6 ЕКЗПЧОС. Такъв иск не е разгледан по делото. По делото е разгледан и отхвърлен иск за обезщетяване на неимуществени вреди в размер 10 000 лв, причинени с извършване на формални проверки и неосъществена в съответствие със закона проверка на дейността на частен съдебен изпълнител от служители в МП. Обстоятелствата, на които се основава този иск, не са свързани с обезщетяване на вреди от нарушение на правото по чл.6 ЕКЗПЧОС. По изложените съображения Върховният касационен съд