Определение № 204 от 15.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6222/2015 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба вх. № 126155 от 19.10.2015 г. от [фирма], [населено място], чрез пълномощниците си адв. Г. П. и адв. А. М. от АК – Р. против въззивно решение № 6218 от 01.09.2015 г., постановено по в.гр.д. № 5132/2015 г. на Софийския градски съд, II–д гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № II-78-16 от 24.02.2015 г., постановено по гр.д. № 64324/2014 г. по описа на Софийския районен съд, II гражданско отделение, 78 състав, са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване уволнението на С. А. Й., извършено със заповед № 291/23.09.2014 г. на работодателя, за незаконно; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Специалист администриране на търговски дейности в Глобално банково обслужване, Управление Операции, Отдел плащания, Екип Администриране на търговски дейности“ в [фирма] [населено място] и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 4 828, 20 лева - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулираните правни въпроси са: 1/ длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и възражения на страните и да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест превнорелевантни факти съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК; 2/ уведомлението до служителка, че предстои съкращаване на длъжността й, във връзка с което се предлага заемане на нова длъжност, представлява ли надлежно известяване от работодателя за такива факти, от които за нея настъпват и съответните права във връзка със закрилата по чл. 333, ал. 5 и чл. 313а КТ по смисъла на Решение № 342/02.01.2013 г. по гр. д. № 240/2012 г. на ВКС, III г.о.; 3/ уведомлението до служителка, че предстои съкращаване на длъжността й, във връзка с което се предлага заемане на нова длъжност, поражда ли за нея задължение за представяне на удостоверителни документи по чл. 313а КТ, във връзка със закрилата чл. 333, ал. 5 КТ“ и 4/ ползва ли се от закрилата по чл. 333, ал. 5 КТ служителка, която е била известена за предстоящото съкращаване на щата й няколко дни преди връчването на заповедта за прекратяване, но не е уведомила работодателя си за факта, че е бременна и не е представила съответни удостоверителни документи по чл. 313а КТ. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се позовава и представя съдебнa практика - решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК както следва: решение № 342 от 02.01.2013 г. на III г.о. на ВКС, постановено по гр.д. № 240/2012 г. и решение № 200 от 21.102013 г. на II г.о. на ВКС, постановено по гр.д. № 2254/2013 г. Ответникът по касационната жалба С. А. Й. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. С. от АК – П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира и направените за касационната инстанция разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника по силата на трудов договор, като със заповед № 291 от 23.09.2014 г. на ответното дружество, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ е прекратено трудовото й правоотношение, поради съкращаване на щата, съгласно утвърдено ново щатно разписание на Управление „Операции“, в сила от 01.08.2014 г. На 23.09.2014 г. на ищцата са връчени предизвестие № 381/09.09.2014 г. за прекратяване на трудовия договор, като още преди изтичането му, на същата дата е връчена и заповед № 291/23.09.2014 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 24.09.2014 г., поради което съдът е приел, че ищцата е била лишена от възможността да уведоми работодателя, че се ползва от закрила по чл. 333, ал. 5 КТ, видно от представено медицинско удостоверение от С. „Св. Л.“ от 20.09.2014 г. Изложени са съображения, че закрилата по чл. 333 КТ има обективен характер, тъй като цели да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии и в случая, тъй като работодателят е прекратил трудовото правоотношение без да спази срока на предизвестието, ищцата не е могла да изпълни задължението си за уведомяване по чл. 313а КТ преди да настъпи действието на уволнението, поради което неизпълнението на това задължение е без правно значение за действието на закрилата и тя се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен, тъй като тя е могла да съобщи на работодателя за това обстоятелство и да представи съответното доказателство едва със завеждане на исковата молба, като е без значение обстоятелството, че на нея й е предложено да заеме друга длъжност във връзка с предстоящото съкращение, която тя е отказала. Приел е, че в случая не е налице умишлено затаяване на информация или умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя, поради което не е налице недобросъвестно упражняване на правото на закрила по чл. 333, ал. 5 КТ, поради което съдът е стигнал до извода, че заповедта за уволнение е незаконосъобразна на формално основание, подлежи на отмяна съгласно чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и с оглед основателността на главния иск са уважени и обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т 3 КТ. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като жалбоподателят не е обосновал поставените въпроси, които са от значение за делото, да са разрешени от въззивния съд при хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението се сочи, че по първите два правни въпроса въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика и са посочени решения на ВКС, по отношение на останалите правни въпроси – разрешението им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тази, посочена от касатора. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В конкретния случай във връзка с предявените искове за защита срещу незаконно уволнение въззивният съд е съобразил тази задължителна съдебна практика, свързана с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като е обсъдил всички доказателства относно правно релевантните факти и е извършил преценка съгласно вътрешното си убеждение. В този смисъл обжалваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, в частност решение № 200 от 21.10.2013 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 2254/2013 г., а в съответствие с нея. По втория поставен материалноправен въпрос също не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд не е в противоречие на посочената задължителна съдебна практика - решение № 342 от 02.01.2013 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 240/2014 г. Това е така, тъй като с него е прието, че задължение за уведомяване по чл. 313а КТ на ползващата се със закрила работничка или служителка възниква от момента, в който бъде известена от работодателя за такива факти, от които за нея настъпват и съответните права, като работодателят не може да се позове на игнориране на закрилата, в случай, че състоянието се удостовери в срока на предизвестието. С въззивното решение съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 711/2012 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ІV г.о. на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 313а от КТ работничката или служителката уведомява работодателя с надлежен документ за обстоятелството, че е в напреднал етап на лечение ин-витро, за да ползва правото по чл. 333, ал. 5 от КТ. В решение № 342 от 2.01.2013 г. по гр.д. № 240/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, посочено от касатора, се съдържа принципното разрешение на въпроса кога възниква задължението на работничката и служителката за уведомяване на работодателя. Поради личния характер на обстоятелството, служителката може да не иска ненужно да го разгласява само за да се ползва от другите права, посочени в чл.313а КТ и затова задължението, свързано със закрилата по чл.333, ал.5 КТ възниква от момента, в който бъде известена от работодателя за такива факти, от които за нея настъпват и съответните права. Следователно задължението се поражда тогава, когато работодателят я уведоми за намерението си да прекрати трудовото правоотношение. Затова в разглеждания от решение № 342 от 2.01.2013 г. случай служителката е могла да изпълни задължението си по чл.313а КТ след връчване на предизвестието в срока на неговото изтичане. В хипотезата по настоящото дело обаче, работодателят е прекратил трудовото правоотношение още в момента на връчване на уволнителната заповед и преценката на въззивния съд за наличието на закрилата по чл. 333, ал. 5 от КТ е извършена към този момент, поради което по този въпрос обжалваното решение не противоречи на цитираното решение на ВКС, III г.о., като в случая е без значение обстоятелството, че във връзка с предстоящото съкращаване на щата, работодателят й е предложил да заеме друга длъжност с писмо, получено на 17.09.2014 г., медицинският документ, който удостоверява бременността й е от 20.09.2014 г., а отказът й да заеме новата длъжност е от 23.09.2014 г., която дата съвпада с тази на уволнителната заповед, т.е. тя не е била във възможност за отправи до работодателя уведомление за състоянието си. В случая поради прекратяването на трудовия договор без спазване на срока за предизвестие служителката е била лишена от възможността да изпълни задължението си за уведомяване преди да настъпи действието на уволнението и тя е могла да съобщи на работодателя за обстоятелството и да представи съответния документ едва със завеждане на исковата молба. Ето защо нейното поведение не може да се прецени като изричен отказ, умишлено затаяване на информация или умишлено въвеждане в заблуждение на работодателя /решение № 246 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 711/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ІV г.о. на ВКС/ и не представлява недобросъвестно упражняване на правото и по чл. 333, ал. 5 КТ. Дори да се приеме, че ищцата е имала преди уволнението задължение за уведомяване, неизпълнението на това задължение няма правно значение за действието на закрилата и тя се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен. Този извод следва от обективния характер на закрилата по чл. 333 от КТ, която има за цел да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В този смисъл е трайната практика на ВКС, отразена в решение № 492 от 17.06.2010 г. по гр.д. № 477/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, а цитираното от касатора решение не съдържа противоположен извод. По поставените правни въпроси от материално естество/трети и четвърти/ не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. За да е налице това основание за допускане на касационно обжалване, следва съдът да се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, който е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, какъвто не е настоящия случай. Както са формулирани въпросите те не се явяват обуславящи, тъй като са свързани с конкретиката на случая и са намерили отговор във въззивното решение във връзка с установената по делото фактическа обстановка. Следователно, с обжалваното решение въззивният съд по поставените правни въпроси се е произнесъл в съответствие с посочената задължителната практика на ВКС, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 800 лева адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,