Определение № 647 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1604/2011 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. М. и И. И. М. срещу решение № 1372/25.07.2011 г., постановено по гр. дело № 538/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично оставяне в сила на решение № 1194/15.03.2010 г. по гр. дело № 483/2007 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е уважен предявения от В. С. М. срещу жалбоподателите и [фирма], иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, като е признато за установено, че договорът за покупко-продажба на обект, находящ се на първия жилищен етаж в сграда, находяща се в [населено място], [улица], представляващ офис № 2, заедно с мазе № 7 и със съответните идеални части от общите части на сградата (подробно описани), сключен и обективиран в нотариален акт № 17/11.02.1997 г., том ХІІ, нот. дело № 2162/1997 г. на нотариус при СРС Е. Е., е нищожен поради липса на предмет; и са обявени за неистински, представените от касаторите, копие от протокол за определяне на строителна линия и нива на строеж № 44/24.08.1995 г. и нотариално заверен препис от препис от него; в тежест на жалбоподателите са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и подробни съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответницата по касационната жалба – ищцата В. С. М. в отговора на жалбата поддържа становище и подробни съображения за недопускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Ответното [фирма] не е заявило становище по касационната жалба и приложеното към нея изложение. В писменото изложение на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните четири правни въпроса: 1) допустимо ли е въззивният съд да възприема в мотивите си съдебни решения, които не третират идентични с разглеждания казус случаи; 2) при наличие на учредена с договор суперфиция в полза на строителя на обекта по време на действието на З. и при подаване на искова молба за разваляне на така сключения договор поради неизпълнение в срок на възложените действия, допустимо ли е за всички извършени от суперфициаря преди вписването на исковата молба разпоредителни сделки, понятието „груб строеж” да се тълкува по следния начин: за достигане степен на завършеност в груб строеж на отделен, самостоятелен обект в сграда, е необходимо в обекта да бъдат изградени под, покрив и ограждащи стени; 3) също относно понятието „груб строеж” по време на действието на З.; и 4) относно непроизнасянето от въззивния съд по възраженията на ответника пред него и необсъждането на релевантните по делото факти и основания, съгласно чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.). По отношение на първите два правни въпроса касаторите не са навели и обосновали никое конкретно допълнително основание за допускане на касационното обжалване по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По отношение на третия правен въпрос касаторите поддържат наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като в тази връзка сочат противоречие между обжалваното въззивно решение и следните три посочени и представени (в преписи) от тях решения на ВКС (респ. на ВС), постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., а именно: решение № 1155/12.01.2000 г. по гр. дело № 707/1999 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 102/30.12.2005 г. по гр. дело № 1037/2004 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 865/20.10.1993 г. по гр. дело № 408/1993 г. на І-во гр. отд. на ВС. По отношение на четвъртия правен въпрос касаторите поддържат наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка излагат доводи и съображения, този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, въззивният съд не е възприел становището на първоинстанционния съд по делото и на касаторите, че при действието на З., когато е извършена процесната сделка, при сграда с повече отделни обекти, за да се трансформира правото на строеж в право на собственост върху конкретен обект, е достатъчно конкретният обект да е изпълнен в груб строеж (т.е. да са изпълнени неговите ограждащи стени, подът и таванът му). Апелативният съд е възприел другото застъпвано в съдебната практика становище, а именно, – че за да е налице годен обект на собственост, който да бъде предмет на разпоредителна сделка, в „груб строеж” следва да бъде завършена сградата като цяло, като е без значение дали сделката е била извършена при действието на З. или това на ЗУТ, където този въпрос е изрично регламентиран. В тази връзка, въззивният съд се е позовал и е цитирал решение № 98/16.02.2010 г. по гр. дело № 291/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като е изтъкнал, че с него е разрешен именно този въпрос и че то е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, и като такова е задължително за съдилищата. С оглед така възприетото становище и тъй като по делото не е имало спор, че към момента на сключването на процесната сделка процесната сграда не е била довършена в „груб строеж”, апелативният съд е приел за основателен предявения по делото иск за нищожност на процесната сделка поради липса на предмет. Също с оглед възприетото от него становище, въззивният съд изрично е посочил, че не следва да обсъжда събраните по делото доказателства и доводите на страните относно това, че процесните офис и мазе са били довършени в „груб строеж” към момента на тяхното прехвърляне с процесната сделка, тъй като това е без значение, доколкото е безспорно установено по делото, че сградата като цяло не е била довършена в „груб строеж” към същия момент. Възприетото от въззивния съд становище относно тълкуването на понятието „груб строеж”, – както при действието на ЗУТ, така и при действието на З., е в пълно съответствие, не само с цитираното от него решение № 98/16.02.2010 г. по гр. дело № 291/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а и с т. 1 от приетото междувременно тълкувателно решение (ТР) № 1/04.05.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, с което противоречивата съдебна практика (включително на ВКС) по този въпрос е уеднаквена, като то е задължително за всички съдилища в страната, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. С оглед на това, по втория и третия правни въпроси, изведени от касаторите (които два правни въпроса частично се припокриват по съдържание) не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение (в тази връзка – виж и т.т. 2-4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на втория правен въпрос, както и на първия такъв от посочените от касаторите, следва да се отбележи и че тъй като последните не са навели и обосновали в изложението си никое конкретно допълнително основание за допускане на касационното обжалване по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК във връзка с тези два правни въпроса, то само поради това касационното обжалване не следва да се допуска по тях. Освен това, първата част от втория правен въпрос (относно следващото сключването на процесната по делото сделка, вписване на предходната искова молба на ищцата и нейния съсобственик за развалянето поради неизпълнине на сключения с ответното и по настоящото дело [фирма] договор за учредяване на правото на строеж) не е обуславяща изводите на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на правния спор по настоящото дело. Това е така, защото моментите на сключването на процесната по настоящото дело сделка и на вписването на тази предходна искова молба нямат никаква връзка с тълкуването на понятието „груб строеж”, т.е. с втората част от този втори правен въпрос, формулиран от касаторите, респ. тези обстоятелства са без значение за основателността на предявения по делото иск за нищожност на процесната сделка (като именно предвид факта, че последната предхожда вписването на посочената искова молба за развалянето на договора за учредяване на суперфицията, предявеният по настоящото дело иск за нищожност не е лишен от правен интерес и е процесуално допустим – от тази гледна точка). Първият изведен в изложението на касаторите правен въпрос, също е разрешен от въззивния съд в пълно съответствие с практиката на ВКС, и конкретно – с мотивите към т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към т. 2 от ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. Там е прието, че постановените по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС са задължителни за първоинстанционните и въззивните съдилища, досежно дадените с тях разрешения на същите правни въпроси, които стоят за разрешаване по конкретно дело и пред съответния първоинстанционен или въззивен съд. В настоящия случай, в цитираното от въззивния съд решение № 98/16.02.2010 г. по гр. дело № 291/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС изрично е прието, че даденото с него разрешение относно тълкуването на понятието „груб строеж” се отнася, както за случаите при действието на З., така и за случаите при действието на ЗУТ. Това разрешение е възприето изцяло от въззивния съд по настоящото дело, като то е и напълно относимо към настоящия казус (в който процесната сделка е сключена при действието на З.), а не се отнася до различен случай, каквато е постановката на този първи правен въпрос, изведен от касаторите. С оглед на това (както и по изложените по-горе съображения), касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по този първи правен въпрос. Предвид възприетите от въззивния съд разрешения на първия и третия правни въпроси (респ. и на втората част от втория правен въпрос), в съответствие с константната, формирана по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, е разрешен и четвъртият правен въпрос, посочен в изложението на касаторите, свързан с приложението на чл. 188 от ГПК (отм.). В този смисъл са например: решение № 802/23.02.2011 г. по гр. дело № 1783/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. дело № 1863/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, в които се приема, че съдът следва да обсъди всички релевантни (от значение) за правния спор обстоятелства и доказателства по делото, както и наведените във връзка с тях възражения, доводи и съображения на страните. Именно по този начин е процедирал и в случая въззивният съд. С оглед гореизложеното, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на никое от наведени от касаторите общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. От друга страна, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. В случая в исковата си молба ищцата изрично поддържа и представя доказателства в насока, че е собственик, не на целия, а само на ½ идеална част от процесния имот, предмет на процесния договор за продажба, сключен между ответниците по делото, чиято нищожност се претендира с предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД. При това положение се поставят въпросите относно процесуалната допустимост на такъв иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, респ. за процесуалната допустимост на постановеното по такъв иск съдебно решение в случаите, когато ищецът не е страна по договора и не е собственик на целия, а само на идеална част от прехвърляния с договора имот, предвид това – налице ли е правен интерес от предявяването на такъв иск за нищожност на целия договор, и чии права брани ищецът с предявяването на такъв иск. При разрешаването на тези въпроси е възможен извод за недопустимост, респ. – за частична такава, на предявения по делото иск, а следователно е налице вероятност и обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо – изцяло или частично. Тъй като преценката за неговата валидност и допустимост следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне по така посочените въпроси. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 387.73 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение