Определение № 1687 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2175/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 335 от 23.12.2024 г. по в. гр. д. № 411/2024 г. на Кюстендилския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 538 от 23.05.2024 г. по гр. д. № 1778/2022 г. на Кюстендилския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. С. Н. насрещен иск за делба и вместо него е допуснал извършването на съдебна делба на дворно място, находящо се в [населено място], общ. Н., с площ от 1320 кв. м, съставляващо парцел *-*, кв. 1, по плана на селото, ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ от 56 кв. м, второстепенна постройка със застроена площ от 42 кв. м и стопанска постройка - навес, със застроена площ от 40 кв. м, при съседи: улица, парцели *-* и *-*, между Л. С. Н. и И. С. К., при квоти от по 1/2 ид. част за всеки от съделителите. Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са единствени наследници /деца/ на С. Б. К., починал на 18.03.1995 г., и на В. В. К., починала на 05.08.2016 г. С данъчна декларация В. В. К. – майка на страните по делото, е декларирала като свой процесния имот в [населено място], при права за нея от 4/6 ид. части и по 1/6 ид. част за децата й. Тези данни са отразени и в приложеното по делото удостоверение за данъчна оценка на процесния имот от 16.09.2022 г. Този имот е отразен и в разписната книга към плана, одобрен със заповед № 856/27.04.1968 г., на името на С. Б. К., като няма твърдения, а и данни след 1968 г. имотът да е бил записан на друго лице. От показанията на свидетелката Д. С. е установено, че този имот е владян и ползван като собствен от родителите на страните повече от 30 години, но след смъртта на майка им, ищецът не допускал сестра си в него. Пред въззивната инстанция е приложена декларация (махленско свидетелство) с нотариална заверка на подписите, в която К. П. П., Г. С. Н. и А. А. М. са декларирали, че имотът в [населено място] е наследствен на страните по делото. По отношение на тази декларация съдът е посочил, че тя по същество не установява принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя/те към момента на неговата/тяхната смърт, но данните от нея са индиция за съществуването му, която не се оборва от събраните по делото доказателства. Въззивният съд е приел, че последователният анализ на събраните по делото доказателства обосновава извода, че имотът в [населено място] е бил собственост на родителите на страните, както и че с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗН понастоящем страните притежават по наследство по 1/2 ид. част от него. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: Следва ли да бъде доказано правото на собственост и неговото основание. Поддържат се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Л. С. Н. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Изложените от касатора доводи, че съдът се е произнесъл по нередовна насрещна искова молба, тъй като същата не е вписана и ищцата не е доказала основанието, на което е възникнала собствеността на делбения имот, не са основателни. На първо място следва да се посочи, че насрещната искова е молба е вписана, но дори и същата да не беше вписана, съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС, изискването за вписване на искова молба не е изискване за нейната редовност по смисъла на чл. 127 ГПК. Неоснователен е и вторият поддържан от касатора довод за нередовност на същата, тъй като въззивният съд е дал указания на ищцата по насрещната искова молба да уточни основанието, въз основа на което е възникнала съсобствеността между страните, които са изпълнени. По отношение на поставения в изложението въпрос следва да се посочи, че съгласно чл. 341, ал. 1, т. 2 ГПК, в делбеното производство, което е особено исково, може за наследствените имоти да се представи само удостоверение или други писмени доказателства, т.е. делбата може да се допусне и извърши само въз основа на доказателства, индициращи правото на собственост на наследодателя. Това е така, защото съдебното решение има действие само между страните и не обвързва други лица освен правоприемниците, придобили права в хода на процеса или след това. В случая, анализирайки събраните по делото писмени доказателства и свидетелски показания, въззивният съд е обосновал извода, че имотът в [населено място] е бил собственост на родителите на страните. Съделителката Л. Н. е посочила като основание за придобиване правото на собственост на имота давност и наследство, т.е. че същият е придобит от родителите на страните на основание давностно владение, продължило от 1960 г. до смъртта им, което всъщност съдът е приел за установено от доказателствата по делото. Обстоятелството дали след смъртта на родителите си същата е продължила да владее имота е без правно значение, тъй като съгласно дадените с ТР № 2/2024 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения изгубването на владението върху имот в продължение на повече от шест месеца от лице, което се позовава на изтекла в полза на негов наследодател придобивна давност, не препятства настъпването на вещноправния ефект на придобивната давност. Изложените от касатора доводи са от значение за правилността на въззивното решение и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Посоченото от касатора решение № 60121 от 25.10.2021 г. по гр. д. № 161/2021 г. на ВКС, I г. о., е неотносимо към настоящия случай и противоречие с него не е налице. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на неговите мотиви не се разкрива въззивният съд да е нарушил императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, да е приложил правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуалноправна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна по касация сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1000 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 511,29 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,