Определение № 234 от 28.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260067/23.12.2020 г. по в. гр. д. № 421/2020 г. Варненският апелативен съд потвърдил решение № 260092/14.07.2020 г. по гр. д. № 1846/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на К. Г. М., че М. С. П. е изключителен собственик на апартамент в [населено място], район „П.“, „Приморски парк“, м. „Г. ч.“, с площ от 110.71 кв. м., състоящ се от три стаи, офис, баня-тоалет, входен коридор и две тераси, ведно с 1.5287 % ид. ч. от общите части и от правото на строеж върху мястото, на основание чл. 23, ал. 1 СК.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата по иска К. Г. М. с оплаквания за недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по жалбата М. С. П. - ищец по делото, счита че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 20.08.2015 г., е прекратен с развод с влязло в сила решение от 28.06.2019 г. по гр. д. № 17093/2018 г. на Варненския районен съд.

По време на брака на страните с н. а. № ...........31.08.2016 г. М. П. закупил спорния недвижим имот за сумата 80 000 евро, платима по банков път в деня на подписване на договора, когато от банковата сметка на ищеца в „С. Ж. Е.“ е преведена в полза на продавача С. М. сумата 80 000 евро с посочено основание: „покупка на недвижим имот“.

За доказване твърденията на ищеца за трансформация на лични средства по делото са представени преводни нареждания, извлечения от банкови сметки на ищеца и на неговите родители и сключени писмени договори за дарение. От тях се установява, че на 13.08.2015 г. бащата на ищеца е направил касови вноски по три сметки на сина си за сумите 9 000 лева, 49 700 евро и 3 000 британски лири. За всяка от тези суми е сключен писмен договор за дарение с дата 13.08.2015 г., което е посочено и като основание за извършените банкови операции. На 29.08.2016 г. по банкова сметка на ищеца е постъпила сумата 27 000 евро чрез превод, извършен от майка му, с посочено основание: дарение, за доказване на което е представен писмен договор за дарение от същата дата.

Въззивният съд приел, че от направената съпоставка в движението на банковите сметки, чийто титуляр е ищецът, се установява, че набирането на сумата 80 000 евро, с която е заплатена цената на придобития имот, е резултат от направените от родителите му вноски и преводи на сумите 9 000 лева, 49 700 евро и 27 000 евро. Съдът посочил, че този извод важи и за постъпилата на 05.07.2016 г. по сметка на ищеца сума от 8 100 евро - видно от извлечението по банковата сметка и от представените предварителен договор и споразумение за прекратяване на същия, на 12.05.2016 г. ищецът е заплатил капаро в размер на 4 100 евро и след прекратяването на договора същото е върнато, ведно с неустойка от 4 000 евро. Плащането на капарото е от наличните по банковата сметка суми, формирани към 12.05.2016 г. от постъпилите 49 700 евро, налични към 13.08.2015 г., т. е. преди сключването на брака суми, и начислена по депозита лихва. Съдът намерил за неоснователни доводите на ответницата, изложени във въззивната жалба, за липса на наведени твърдения от ищеца за влагането на сумата от 8 100 евро в покупката на имота, респ., че същата има извънсемеен характер. Изрично в исковата молба ищецът е посочил, че цената на имота е платена чрез превод на цялата сума от банковата му сметка, сумите по която са от извършените от родителите му дарения. Заплатеното капаро е част от тези средства, поради което и след връщането му поради отпадане на основанието за неговото плащане върнатата сума има същия характер като средствата, от които е платена. Това важи и за заплатената неустойка, доколкото същата е последица от неизпълнение на договорно задължение, по повод на което са престирани лични средства, а не приход от осъществявана от съпруга-титуляр дейност или приход, реализиран с приноса на другия съпруг.

Като се позовал на правната уредба, въведена от Семейния кодекс от 2009 г. относно набраните по време на брака парични влогове, които са изключени от обхвата на съпружеската имуществена общност, но при влагане на средствата по тях в придобиването на вещни права по време на брака приложимо е правилото на чл. 21, ал. 1 вр. ал. 3 СК /придобитите по време на брака вещни права със съвместен принос принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното/, въззивният съд посочил, че когато титулярят на паричния влог твърди, че средствата по него съставляват имущество по смисъла на чл. 22 СК, то следва да докаже при условията на главно и пълно доказване техния произход, т. е., че са придобити по някое от сочените в чл. 22 СК основания /по наследяване или дарение, когато се касае за права, придобити по време на брака/, или че са придобити от преди сключването на брака. Съдът посочил, че основанието за придобиване на имуществото от страна на праводателите не е елемент от фактическия състав на доказването. С оглед на това и съобразно с правилата за разпределение на доказателствената тежест, ответната страна, която твърди, че средствата имат друг произход, следва да проведе насрещно доказване, като докаже твърденията си за това.

Въззивният съд посочил, че преводите на сумите, извършени от бащата на ищеца на 13.08.2015 г., предхождат сключения между страните на 20.08.2015 г. брак, поради което и по аргумент от чл. 22 СК същите съставляват лично имущество на ищеца, придобито преди брака. Ирелевантен за този извод е въпросът дали тези суми действително съставляват средства, реализирани в резултат от осъществявана от бившия съпруг, с помощта на ответницата, дейност в периода на съвместното им съжителство преди брака, които само формално са предоставени на родителя с цел той да ги преведе в полза на сина си, каквато е поддържаната от ответницата теза. Дори това да е така, то би било основание за облигационни претенции, но не може да рефлектира върху придобитите от ищеца по време на брака вещни права чрез влагане на тези средства в придобиването им. Съдът посочил, че това разрешение е приложимо и към извършеното на 29.08.2016 г. дарение на 27 000 евро от майката на ищеца, доколкото евентуалният принос на ответницата в осъществяването на търговската дейност на съпруга ѝ по време на съвместното им съжителство от преди брака е неотносим към приложението на чл. 21, ал. 1 СК. Относимо е само твърдението за общност на тези средства от страните по спора, което обаче е недоказано.

От представените във въззивното производство удостоверения от НАП за декларирания и осигурителния доход на родителите на ищеца въззивният съд приел за установено, че за периода от 01.09.2014 г. до 31.08.2016 г. няма данни за осигуряване на В. П. /майка на ищеца/, а осигурителният доход на С. П. /баща на ищеца/ е в размер на 450 лева. Съдът посочил, че това удостоверяване може да бъде само индиция за имущественото състояние на посочените лица, но не доказва по категоричен начин липсата на финансови средства у дарителката, а оттам - и твърденията на ответницата относно произхода на средствата по извършения от В. П. превод на 27 000 евро, в частност, че са общи на съпрузите. Видно от представеното извлечение от банковата ѝ сметка, от която са преведени, периодично по сметката са били внасяни суми от титуляря, в т. ч. и чрез превод на суми от други нейни сметки; няма данни за внасяни или превеждани суми от ищеца в полза на майка му.

При така приетото от фактическа и правна страна въззивният съд заключил, че по безспорен начин се установява, че заплащането на цената по придобиване на спорния имот е станало изцяло с лични средства на ищеца. Налице е трансформация на лично имущество, което опровергава презумпцията за съвместен принос на съпрузите, поради което придобитият по време на брака имот е изключителна собственост на ищеца.

В касационната жалба на първо място се излага довод за постановяване на недопустимо решение, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване. Това твърдение е обосновано с позоваване на чл. 126, ал. 1 ГПК поради наличието на по-рано заведен и висящ спор със същия предмет.

По възражението на ответницата по иска /сега жалбоподателка/ за недопустимост на производството въззивният съд посочил, че действително с отговора си на подадената от К. М. искова молба за развод по гр. д. № 17093/2018 г. на Варненския районен съд М. П. е предявил насрещен иск, идентичен с настоящия. С определение от 14.03.2019 г. обаче съдът е оставил без уважение искането за приемането на този иск, поради което и е безпредметно постановяването на прекратително определение по него. В същото време липсват данни съдът да е предприел действия по администриране на исковата молба по насрещния иск /завеждане и образуване в дело под друг номер/, респ. изпращането ѝ на родовокомпетентния съд, поради което и към настоящия момент не е налице висящ спор по смисъла на чл. 126 ГПК, който да води до недопустимост на обжалваното в настоящото производство решение.

Жалбоподателката се позовава на решение № 81/12.06.2020 г. по гр. д. № 4483/2019 г. на ВКС, ІV-то г. о. С него е прието, че когато се счете за некомпетентен да разреши спора и прекрати производството пред себе си, сезираният съд не разполага с възможност да преценява дали да изпрати делото на компетентния съд, а е длъжен да го изпрати на надлежния съд. Съдът, който прекрати производството по делото пред себе си поради неподсъдност, за която следи служебно, но не изпрати делото за разглеждане на компетентния /според него/ съд, допуска съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, което да налага допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Една от предпоставките на тази разпоредба е наличието на висящи две дела. В разглеждания случай висящо е само настоящото дело. Видно от определение № 3423/14.03.2019 г. по гр. д. № 17093/2018 г. на Варненския районен съд, искът с правно основание чл. 23, ал. 1 СК, предявен от М. П. в качеството му на ответник по иска за развод, не е приет за съвместно разглеждане и не е постановено отделянето му за разглеждане в друго производство. Няма и данни и/или твърдения, че по подадената в бракоразводния процес насрещна искова молба е образувано дело. Следователно друго висящо производство по смисъла на процесуалния закон няма. Действително, съгласно съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава, бракоразводният съд е бил длъжен да изпрати насрещната искова молба на надлежния съд, но неговото процесуално бездействие не може да наложи извод за наличие на висящо дело като процесуална пречка за развитието на настоящото производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд да съдейства на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна и следва ли да даде ход на устните състезания, едва след като е разрешил въпросите във връзка с направените искания по доказателствата;

2. Накърнено ли е правото на защита на страната, ако тя своевременно е направила доказателствено искане, което е уважено, но впоследствие съдът е дал ход на устните състезания без да приеме доказателството по уваженото доказателствено искане;

3. Налице ли е процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд при приемане на писмени доказателства, които са могли да бъдат представени в срок в първоинстанционното производство, без да са налице изключенията на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК.

Като основание за допускане касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 265/24.06.2011 г. по гр. д. № 1623/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 198/10.11.2015 г. по гр. д. № 2441/2015 г. на ВКС, І-во г. о.

В решение № 265/24.06.2011 г. по гр. д. № 1623/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е посочено, че съгласно чл. 7 и чл. 268, ал. 2 и 3 ГПК съдът е длъжен да съдейства на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна, като във въззивното производство събирането на доказателствата става по общите правила /при съобразяване със специалните преклузии/ и съдът дава ход на устните състезания, едва след като се е произнесъл и разрешил въпросите във връзка с направените искания по доказателствата, а в решение № 198/10.11.2015 г. по гр. д. № 2441/2015 г. на ВКС, І-во г. о., при позоваване на решение № 13/22.02.2013 г. по гр. д. № 508/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., е посочено, че разпоредбата на чл. 131, ал. 3 ГПК изисква от ответника да представи с отговора на исковата молба всички писмени доказателства, с които разполага; правната последица от неизпълнението на това задължение е погасяване на правото на ответника да представи доказателства по-късно; изключение от тази преклузия е само по отношение на новите факти и доказателства - чл. 147, ал. 1 и чл. 266, ал. 2 ГПК; посочените текстове изключват възможността на страната да поправи собствената си небрежност.

За да постави тези въпроси, жалбоподателката се позовава на допуснатото от въззивния съд събиране по нейно искане на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, като е постановено разкриване на данъчна и осигурителна информация относно родителите на ищеца и от ТД на НАП- В. е изискана справка относно декларираните от тях доходи за периода 31.08.2014 г. - 31.08.2016 г., както и какъв е бил размерът на осигурителния им доход за същия период. Така изисканото от неучастващо в делото лице писмено доказателство не е постъпило до датата и часа на провеждане на единственото съдебно заседание на въззивния съд, състояло се на 09.12.2020 г. Постъпило е по-късно. Жалбоподателката сочи, че въззивният съд е дал ход на устните състезания без да приеме постъпилото доказателство и без да отмени определението си, с което е постановил събирането му, а в нарушение на нормата на чл. 266, ал. 1 ГПК е приел представените от ищеца писмени доказателства, които впоследствие е обсъдил в решението си. Твърди, че вследствие допуснатите процесуални нарушения въззивният съд е нарушил правото ѝ на защита, както и основното начало за равенство на страните в процеса, установено в нормата на чл. 9 ГПК.

Твърдяното противоречие с представената съдебна практика не е налице. Жалбоподателката свързва поставените въпроси с начина, по който въззивният съд е процедирал при установяване на твърдението ѝ, че родителите на ищеца не са разполагали с финансови средства, за да дарят съответните суми, а това са средства, които са набрани от съвместната дейност на страните от преди брака, които ищецът формално е предоставил на родителите си, а те впоследствие са ги превели от личните си сметки по сметка на ищеца. Въззивният съд е приел, че това е твърдение за факти, релевантни за спорното право, поради което и предвид допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение с отказа да допусне събирането на доказателства за тях, е уважил направеното във въззивната жалба на ответницата доказателствено искане. След като съдът е допуснал събирането на доказателство, което се намира в трето неучастващо в делото лице, не съществува процесуална пречка всяка от страните, а не само тази, по чието искане доказателството е допуснато, да се снабди от третото лице със сведения за подлежащите на доказване факти. Именно по този начин се е развил процесът в настоящия случай. До приключване на устните състезания във въззивния съд изисканата от ТД на НАП - В. информация не е била получена, но е представена от страна на ищеца. Тя изхожда от същия орган, от който е била изискана, и е установявала подлежащите на доказване факти, поради което въззивният съд е направил обоснован извод, че следва да я приеме и да даде ход на устните състезания, без да изчака получаването ѝ по реда на чл. 192 ГПК. Ето защото не се установява въззивният съд да не е съдействал на страните при изясняване на делото от фактическа и правна страна, да е дал ход на устните състезания, без да е разрешил въпросите във връзка с направените искания по доказателствата /решение № 265/24.06.2011 г. по гр. д. № 1623/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о./, или да е лишил ответницата от възможността да докаже твърдените от нея обстоятелства /решение № 198/10.11.2015 г. по гр. д. № 2441/2015 г. на ВКС, І-во г. о./. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Последният поставен въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателсвата, да обсъди всяко едно от въведените с въззивната жалба възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението.

При поставяне на този въпрос жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочва съдебна практика, илюстрирана с решение № 133/23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, І-во г. о., според която във въззивното производство съдът се произнася по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като излага обоснован отговор, а необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени доводи и възражения е съществено нарушение на процесуалните правила; съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства.

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд не е обсъдил надлежно и своевременно наведени от нея във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение относно липсата на възможност родителите на ищеца да му подарят парични суми в посочените размери към датата на сключване на четирите договора за дарение; относно изрично оспореното обстоятелство, че именно посочените в исковата молба суми, постъпили в банковата сметка на ищеца на 13.08.2015 г. и на 29.08.2016 г., са използвани за покупката на спорния имот; относно липсата на фактически твърдения от страна на ищеца, че сумата от 8 100 евро, придобита по време на брака, е негова лична собственост; относно несъстоятелността на твърдението за трансформация на вече трансформирани средства - след като дарените от бащата на ищеца парични суми са напуснали неговия /на ищеца/ патримониум по време на брака, не може да се счита, че постъпилите впоследствие суми по време на брака в същия размер са именно дарените преди това.

Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с цитираната от жалбоподателката съдебна практика. Твърдението за липса на финансови средства у дарителите е обсъдено изрично в мотивите към въззивното решение, обсъден е и доводът за липса на твърдения за влагане на сумата 8 100 евро в покупката на имота, както и защо съдът приема, че, макар и напуснала патримониума на ищеца, сумата, съставляваща капаро, върнато поради отпадане на основанието за неговото плащане, също има извънсемеен произход, какъвто произход има и заплатената неустойка; мотивиран е и изводът защо въззивният съд приема, че сумите, постъпили в банковата сметка на ищеца на 13.08.2015 г. и на 29.08.2016 г., са използвани за покупката на спорния имот. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице и по четвъртия поставен въпрос.

В касационната жалба жалбоподателката се позовава на решение № 126/31.01.2020 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., но не сочи правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд в противоречие с това решение. С него е прието, че ако съпругът твърди, че е осъществена трансформация на лично имущество при придобиване на вещно право, заплатено с негов влог, трябва да установи или че влогът е негово лично имущество по чл. 22 СК, или че средствата по влога имат друг извънсемеен произход и презумпцията за съвместен принос е опровергана. Въззивното решение не противоречи на това становище, защото при разрешаването на възникналия между страните правен спор въззивният съд е изходил от същото разбиране - посочил е, че при влагане на средствата по парични влогове, набрани по време на брака, в придобиването на вещни права по време на брака приложимо е правилото на чл. 21, ал. 1 вр. ал. 3 СК /придобитите по време на брака вещни права със съвместен принос принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити, като съвместният принос се предполага до доказване на противното/, а когато титулярят на влога твърди, че средствата по него съставляват имущество по смисъла на чл. 22 СК, то следва да докаже при условията на главно и пълно доказване техния произход, т. е., че са придобити по някое от сочените в чл. 22 СК основания /по наследяване или дарение, когато се касае за права, придобити по време на брака/, или, че са придобити от преди сключването на брака.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 4 000 лева, видно от адвокатско пълномощно от 25.03.2021 г., което инкорпорира в себе си договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.