Определение № 732 от 20.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2875/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ДаллБог Живот и Здраве“ АД срещу решение №.54/16.02.23 по т.д.№.612/22 на АС Пловдив, с което е потвърдено реш.№.260024/26.05.22 по т.д.№.5/21 на ОС Хасково в частта му за осъждане на касатора да плати на основание чл.432 ал.1 КЗ на В. Г. Г. 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 16.09.20, ведно със законната лихва, считано от 18.12.20г. до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна В. Г. Г. не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че са налице предпоставките на чл.432 КЗ за ангажиране на отговорността на ответника за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Безспорен е механизма на ПТП - на 16.09.20, през нощта, при намалена видимост и сухо време, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ водач на л.а.„Л.“, модел „Ипсилон“, рег.№.****, движейки се с превишена скорост /57,9км/ч при разрешена 40км/ч/ е ударил движещия се пред него /със скорост 24,9/км/ч/ товарен автомобил „Тойота“, модел „Хайлукс“ с рег.№.**** - в който като пътник на първа дясна седалка е пътувал пострадалият ищец; водачът на лекия автомобил е имал техническата възможност да види товарния автомобил на осветеността от собствените си фарове и да предотврати ПТП чрез аварийно спиране или изпреварване отляво; причина за настъпването на ПТП е липсата или закъснялата реакция за аварийно спиране или за изпълнение на маневра „изпреварване“ отляво от страна на водача на лекия автомобил при възприемане на предходния товарен, като водачът на лекия автомобил е нарушил правилата за движение, визирани в чл.20 ал.1 и ал.2 пр.5 и пр.6 ЗДвП. В резултат на ПТП – като пряка и непосредствена последица от него - на ищеца са нанесени увреждания - разкъсно-контузна рана на дясната предмишница, разкъсване на разгъвачната мускулна група на същата предмишница, счупване на дясната ключица - причинили продължителни болки и страдания и трайно затруднение /за повече от 30 дни/ в движението на дясната ръка /което се дължи на разкъсването на разгьвачните мускули на пръстите на ръката, ведно със счупване на едноименната ключица/. Пострадалият е търпял болки и страдания във връзка с лечението - бил хоспитализиран и опериран в спешен порядък; изписан е с препоръка за носене на гипсовата имобилизация за 21 дни и на ортеза за 30 дни, със съответна терапия за дома; обичайният срок за възстановяване е около три месеца, като в случая ключицата е зараснала с образуване на груб калус и тъп ъгъл издаден напред, което нарушава обичайната конфигурация на раменната става и обяснява чувството за болка и затруднено вдигане на тежести; по отношение счупената ключица вещото лице е заявило, че е обичайно при всяко пълно счупване да има разместване; тук също се е получило разместване, като се е образувал много груб калус-костно образувание, което се формира вторично в местата на зарастване на счупванията, като представлява козметичен дефект и в случая е свързан по-скоро с некоректно наместване; посочва се, че травмата изисква обездвижване, което обаче е трудно да се спазва, тъй като създава неудобство, раменете са обездвижени, налице са трудности при обличане, спане; във връзка с разкъсаните сухожилия е констатирано, че движенията вече са възстановени /СМЕ/. Съдът се е позовал и на показанията на св.В.Г., майка на В.Г., от които се установява, че манипулациите, извършвани му при приема в спешното непосредствено след ПТП /лекар отворил раната на ръката, която била набита със стъкла, почистил я и я шил/, са били болезнени /ищецът охкал, пъшкал, викал, вкл. по пътя към ортопедията/; на ключицата му била сложена ортеза; не можел да си свие пръстите на дясната ръка, раздвижването продължило около 3 месеца, бавно и постепенно, с упражнения в къщи; в началото било много болезнено, пиел обезболяващи на всеки четири часа; ищецът не можел да се обслужва сам, не можел да хване дори и лъжица, не можел да се нагласи да си легне, налагало се свидетелката да го бръсне, къпе и подпомага в обслужването и храненето; синът й плачел и викал на моменти, а тя се чувствала безпомощна да облекчи страданията му; след катастрофата бил стресиран, оглеждал се и притичвал през улиците, дори и да няма коли; все още не бил напълно възстановен. При така установените обстоятелства въззивната инстанция е намерила за неоснователни оплакванията за недоказаност на конкретните правнорелевантни факти, относими към критериите, въз основа на които следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Отразено е, че по делото е проведено пълно доказване по отношение на получените травматични увреждания по характер, вид и тежест и наличието на пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП; интензитета на търпените болки и страдания - който е бил най-висок в първите дни след инцидента и постепенно е намалявал до възстановяването на ищеца в рамките на обичайния тримесечен срок; търпените неудобства в битов план в този период, свързани с необходимостта от чужда помощ вследствие обездвижването на дясната ръка и раменете; негативното отражение на случилото се върху психичната сфера и промяната в поведението вследствие на претърпения стрес и вътрешно напрежение. Предвид посоченото, както и с оглед икономическото състояние в страната към датата на увреждането и обстоятелството, че пострадалият към момента е възстановен, въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетение – който кореспондира и с установената съдебна практика за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди по подобни казуси - възлиза на 35000лв. Доколкото застрахователят е платил доброволно 5000лв., след приспадането им претенцията следва да се уважи за 30000лв. Възражението за наличие на съпричиняване е намерено за неоснователно. Съдът, на база показанията на свидетел очевидец /св.А.-водачът на товарния автомобил-който изрично сочи, че ищецът е бил с предпазен колан, който след преобръщането на автомобила от удара на дясната му страна свидетелят сам е отвързал/ и заключението на СМЕ /което е категорично, че предвид нанесените травми пострадалият е бил с колан-същият го е предпазил от удар в таблото (липсват травми на главата, гръдния кош и корема), но е довел до счупването на ключицата, тъй като е държал тялото към облегалката/ е приел, че ищецът е пътувал с надлежно поставен предпазен колан и следователно липсва основание за намаляване на размера на обезщетението предвид разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и общо на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“; 2.“Следва ли да се отчете 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато това възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване през първа инстанция, в резултата на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване, по делото грубото нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пътник в лек автомобил, изразяващо се в нарушаване на правилото на чл.137а ал.1 от ЗДвП поради пътуване в МПС без поставен предпазен колан, въпреки че МПС е оборудвано с такъв, което нарушение пряко е непосредствено е довело до настъпване на вредоносните последици, а именно на телесните увреждания от ПТП, и са били преимуществена причина за настъпване на същите?“ /реш.№.18/17.09.18 по г.д.№.60304/16, ІV ГО, реш.№.97/6.07.09 по т.д.№.745/08, ТК, реш.№.43/ 15.04.09 по т.д.№.649/08, ІІ ТО, опр.№.750/30.11.10 по т.д.№.442/10/; 3. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236 ал.2 вр. с чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК?“ /опр.№.200/6.04.20 по т.д.№.1422/ 19, ІІ ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Във връзка с първия въпрос е налице формирана практика на ВКС, съгласно която справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние, и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди; същевременно обезщетението за същите има паричен израз, поради което всякога се явява детерминирано и от икономическа конюнктура в страната, една от проявните форми на която, наред с официалната статистика за средна работна заплата, за нивото на инфлация и пр., са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо, че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД /реш.№.88/17.06.14 по т.д.№.2974/13, ІІ ТО/;удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгл. чл.266 КЗ във вр. с § 27 ПЗР на КЗ /реш.№.25/17.03.10 по т.д.№.211/09, ІІ ТО/. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Съобразила е както вида и характера на нанесените увреждания, последиците от същите, интензитета на търпените болки и страдания, в това число физически, психически, неудобства от обездвижването и невъзможността за самостоятелно обслужване, отражението върху психиката и начина на живот, така и на практика конкретните икономически условия към момента на увреждането /2020г./ и лимитите на застрахователните обезщетения като ориентир; отчетени са както обстоятелства, които влияят по посока увеличаване на размера на обезщетението, така и тези, които обосновават намалянето му. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Вторият въпрос предпоставя условие, което не е било прието от въззивната инстанция, и не кореспондира на обстоятелствата по делото. Съдът не е приемал, че не е валидно сезиран с възражение за съпричиняване с твърдения за непоставяне на предпазен колан, нито че същите са доказани по делото. Напротив – изрично е разгледал /като допустимо и своевременно направено/ възражението за съпричиняване, подробно е обсъдил събраните в тази връзка доказателства – показанията на свидетеля А., очевидец на ПТП /който изрично заявява, че ищецът е бил с предпазен колан и лично го е освободил от него след ПТП и преобръщането на товарния автомобил/, и заключението на съдебно-медицинската експертиза, в това число разпита на вещото лице /което е категорично, че с оглед вида и характера на нанесените травми пътникът е бил с предпазен колан – който го е предпазил от удар в таблото на глава, тяло и корем, но го е оставил привързан към седалката и е причинил счупването на ключицата/, и е приел, че в своята съвкупност те безпротиворечиво установяват именно поставянето на обезопасителен колан от увреденото лице преди настъпването на ПТП и съответно липсата на противоправно поведение. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно трайната и безпротиворечива практика на ВКС във връзка с третия въпрос въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, доводи и възражения на страните. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че съдът необосновано е достигнал до извод, че пострадалият е пътувал без предпазен колан. Въззивната инстанция не се е отклонила от установената практика. Поотделно и подробно е обсъдила релевираните в жалбата оплаквания, в това число относно твърдяното наличие на съпричиняване. Изложила е обстойни мотиви относно събраните доказателства и какво установяват - самостоятелно и при съвкупната им преценка. Изрично е коментирала свидетелските показания и експертното заключение на СМЕ, посочила е защо ги кредитира и е формирала извод, че същите категорично сочат на един извод – а именно, че пострадалият е пътувал с надлежно поставен обезопасителен колан. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложените са ясни мотиви, които не са произволи, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІV ГО,