Определение № 572 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3813/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Р. Н. Д. и „АИТ Интернешънъл Транспорт“ ЕООД против решение № 644 от 19.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 480 по описа за 2022 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което е потвърдено решение № 262854 от 23.11.2021 г. по гр. д. № 12981 по описа за 2020 г. С първоинстанционното решение дружеството е осъдено да заплати на основание чл. 200 от КТ на Р. Н. Д. 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука и 1 145,12 лв. обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, станала на 14.12.2019 г. и са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди над 40 000 лв. до 60 000 лв. и за обезщетение за неимуществени вреди над 1 145,12 лв. до 27 257,94 лв.

Р. Н. Д. обжалва решението на Варненския окръжен съд в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете над присъдените суми до пълните предявени размери. Твърди, че в обжалваните части решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

1. При определяне на паричното обезщетение следва ли съдът да вземе предвид здравословното състояние на ищеца вследствие на настъпилата трудова злополука към настоящия момент?

2. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви към тях?

Дружеството обжалва решението на Варненския окръжен съд в частите, с които е потвърдено осъдителното решение на първоинстанционния съд. Касаторът твърди, че в тези части обжалваното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи неговата очевидна неправилност.

Третото лице-помагач на страната на ответника ЗД “Евроинс“ АД застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд по жалбата на Р. Н. Д..

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Р. Н. Д. е изложил в исковата молба, че е работил по силата на трудов договор с ответното дружество като шофьор на тежкотоварен камион, когато на 14.12.2019 г. в 23 часа, по време на задължителна почивка в [населено място], Франция, е претърпял трудова злополука. В резултат от злополуката е получил необратими увреждания на левия крак-фрактура на диафизата на лявата бедрена кост. Ето защо е поискал работодателят да бъде осъден да му заплати 60 000 лв. обезщетение за причинените му от трудовата злополука неимуществени вреди и 27 257,94 лв. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в разходите за лекарства и разликата между получаваното от ищеца трудово възнаграждение/включително командировъчни средства/ и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност за периода декември 2019 г.- август 2020 г./увеличение на иска в публичното съдебно заседание на 20.04.2021 г./.

В отговора на исковата молба работодателят е заявил, че злополуката не е трудова, оспорил е размерите на претендираните обезщетения и е предявил възражение за допусната от ищеца груба небрежност, без обаче да конкретизира в какви действия или бездействия се изразява.

Варненският районен съд е приел за установено от разпореждането на ТП на НОИ, което не е обжалвано от работодателя, че злополуката е трудова. По време на 45-часова почивка на паркинг във Франция ищецът при слизане от камиона е загубил равновесие и е заклещил крака си между вратата на кабината и бордюра, в резултат на което е получил тежко многофрагментно счупване на лявата бедрена кост в долната трета. Увреждането е наложило оперативно лечение по спешност-открито наместване и метална стабилизация, като е обусловило трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за период не по-малък от 8-10 месеца. С оглед характера и тежестта на увреждането, продължителността и интензивността на болките, проведеното болнично лечение, обстоятелството, че ищецът все още не се е възстановил, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. и е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 60 000 лв. Този съд е осъдил работодателя да заплати на ищеца и 1 145,12 лв. обезщетение за имуществени вреди, включващо разходите за лекарства и разликата между трудовото възнаграждение, което би получил, ако беше здрав, и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност. Отказал е да включи в обезщетението командировъчните суми, тъй като те не представляват допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, а обезщетение за допълнителни разноски, свързани с изпълнението на работата в друго населено място, поради което не съставляват пропусната полза. Позовал се е на практиката на ВКС в този смисъл, съдържаща се в решение № 194 от 18.06.2015 г. по гр. д. № 6546/2014 г. на IV ГО.

Варненският окръжен съд е потвърдил изцяло решението на Варненския районен съд, като е препратил към неговите мотиви, но е изложил и свои собствени съображения. Приел е за безспорно, че претърпяната от ищеца злополука е трудова и е описал подробно нейните последици според събраните по делото доказателства. Тези последици са трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за около 8-10 месеца, пълно обездвижване на легло за около месец, силна болка, продължаващи ограничения при сгъване на крака и клякане, накуцваща походка. От психиатричната експертиза се установява също, че в резултат от злополуката ищецът изпитва ситуационна тревожност, страх от инвалидизация и от липса на самостоятелност поради зависимостта му от грижите, полагани от близките. Съобразявайки всички тези обстоятелства/интензивност и продължителност на физическите болки и психическите усложнения, необходимостта от чужда помощ, непълното възстановяване към момента, както и социално-икономическите условия/, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на присъдената от първоинстанционния съд сума от 40 000 лв. При определяне на имуществените вреди Варненският окръжен съд се е позовал на разясненията в т.5 и т.6 от ППВС №4 от 23.1968 г. и на цитираното от Варненския районен съд решение на ВКС, за да приеме, че обезщетението по чл.215 от КТ при командироване не е възнаграждение с постоянен характер, поради което не съставлява пропусната полза от която работникът е лишен.

Р. Д. счита така постановеното въззивно решение за очевидно неправилно по посочените в неговата касационна жалба и в изложението към нея съображения. Конкретни доводи на ищеца за наличието на такъв вид квалифициран порок обаче липсват. Работодателят на свой ред смята решението за очевидно неправилно, тъй като съдът не е преценил правилно събрания доказателствен материал, не е съобразил нормативната уредба и е сгрешил при подвеждане на установените факти и обстоятелства под приложимите правни норми. Освен това съдът е нарушил основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, като са оставени без уважение своевременно направени доказателствени искания. От съдържанието на решението обаче не може да се заключи, че съдът погрешно е преценил доказателствата, тъй като такъв извод изисква не само прочит на решението, но и разглеждане на тези доказателства. Не се установява също въззивният съд да е приложил правните норми в техния противоположен смисъл, да е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика или да е нарушил основополагащи процесуални правила. Доказателственото искане на работодателя за разпит на един свидетел е било оставено без уважение от първоинстанционния съд, а пред въззивния съд това искане не е било подновено, поради което изобщо не се констатира процесуално нарушение, допуснато при постановяване на обжалваното решение. Ето защо следва да се приеме, че обжалваното решение не е очевидно неправилно и този извод съответства на цитираната от дружеството практика на ВКС, съдържаща се в определения № 97 от 30.01.2018 г. по ч. т. д. № 221/2018 г. на II ТО и № 140 от 20.03.2018 г. по ч. т. д. № 726/2018 г. на I ТО.

Противно на твърдението на касатора Р. Д., при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указанията в т.II на ППВС № 4/1968 г., тъй като е взел предвид всички конкретни обстоятелства, обуславящи този размер. Отчел е включително продължителността на болките и страданията, както и здравословното състояние на ищеца към момента на преценката. Изрично е посочил, че ищецът все още не се е възстановил и е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, според които ищецът продължава да търпи ограничения при сгъване на крака и клякане, все още изпитва болка при натоварване на коленната става и има накуцваща походка. Следователно съдът е дал разрешение на първия въпрос на Р. Д. в желания от него смисъл. Преценил е в пълнота здравословното му състояние към настоящия момент, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо обезщетението не би могло да бъде увеличено заради пропуск на съда да вземе предвид този критерий, поради което касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска.

При постановяване на своето решение въззивният съд е взел предвид всички доводи на Р. Н. Д. относно размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, формулирани в жалбата. Преценил е събраните по делото и относими към спора доказателства, не се е позовал избирателно само на някои от тях, а ги е обсъдил в тяхната съвкупност. Следователно решението на Варненския окръжен съд не противоречи на практиката на ВКС, формирана по втория въпрос на касатора Р. Д..

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора Р. Д. дължи 360 лв. юрисконсултско възнаграждение на дружеството за отговора на касационната му жалба.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение