Определение № 1117 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2306/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. М. М., чрез адвокат В. Т., срещу въззивно решение № 179 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 2445/2022 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение № 1055/14.04.2022 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 2653/09.08.2022 г. по гр. д. № 16682/2021 г. по описа на Варненски районен съд, като вместо него е постановено ново по същество, с което е обявено за нищожно на основание чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН саморъчно завещание на М. А. Г., обявено с протокол за обявяване на саморъчно завещание от 16.11.2020 г., рег. № 10255, акт № 177, том 2, съставен от нотариус П. М.. В останалата си част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване. Жалбоподателката е починала след подаване на касационната жалба, като видно от представеното с молба от 04.01.2024 г. удостоверение за наследници, е оставила наследници по закон: Х. Б. Н. и Н. Б. Н. - низходящи. На основание чл. 227 ГПК същите следва да се конституират като страна по делото. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Следва ли датата изписана в завещанието след /под/ подписа на завещателката да се счита за част от завещателното разпореждане и да е релевантна по отношение на неговата действителност“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 343 /01.11.2011 г. по гр. д. 1147/2010 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 65/21.03.2013 г. по гр. д. 906/2012 г. на ВКС, второ г. о. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от Б. Х. Н., чрез адвокат И. К., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на същите. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че като главен следва да разгледа предявения иск с правно основание чл. 42, б. „б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за обявяване за нищожно на саморъчното завещание на М. А. Г. (майка на ищеца), обявено с протокол от 16.11.2020 г. При условията на евентуалност са били обективно съединени искове с правно основание чл. 30 ЗН за намаляване на завещателното разпореждане с 1/2 ид. ч., съобразно запазената част на ищеца от наследството, както и за допускане извършването на съдебна делба на завещания имот. По делото е прието за безспорно, че на 12 януари 2012 г. (отразено на първия ред на саморъчното завещание) или 12 януари 2013 г. (отразено на последния ред на завещанието) М. Г. е съставила саморъчно завещание, с което е завещала собствените си 3/4 ид. ч. от процесния имот на ответницата. За спорно е счетено авторството на завещателното разпореждане, както и неговата действителност, с оглед наличието на две дати в саморъчния текст – 12.01.2012 г. и 12.01.2013 г. Въз основа съдебно-почеркова експертиза е установено, че процесното завещателно разпореждане е написано и подписано от М. А. Г.. Вещото лице посочило още, че липсвали различия между следата от химикалката, изписала едната дата и тази, изписала другата. От изложеното бил направен изводът, че вписаните две дати в завещанието не обозначавали датите на неговото започване и завършване, в която единствено хипотеза би било допустимо тяхното кумулативно съществуване. Тази хипотеза е възприета в мотивите на първоинстанционното решение. На основание императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1 ЗН съдът приел, че наличието на двете дати в текста на завещанието обуславяло неговата нищожност като правна сделка. Изложени са и допълнителни съображения по направеното от ответницата – касатор възражение, че втората дата е извън предмета на завещателното разпореждане, тъй като е изписана на реда, на който е положен подписът. Посочено е, че с оглед посоката на писане, положеният подпис на завещателката следвал изписването на датата на завещанието, дори и при възприемане, че изписаните на последния ред под него две имена имали самостоятелно значение и се намирали извън текста на документа. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване: Поставеният от жалбоподателката въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като независимо че датата „12.01.2013 г.“ предхожда подписа на завещателката, решаващите изводи на въззивния съд са изведени от неспазването на императивната норма на чл. 25, ал. 1 ЗН и наличието на две дати в текста на завещанието. В трайната съдебна практика, обективирана в решение № 1050/21.10.1991 г. по гр. д. № 853/1991 г. на ВС, І г. о., решение № 151/07.05.2009 г. по гр. д. № 6379/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 601/18.11.2005 г. по гр. д. № 302/2005 г. на ВКС, І г. о., решение № 308/16.01.2013 г. по гр. д. № 992/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 23/05.06.2019 г. по гр. д. № 888/2018 г. на ВКС, І г. о., е възприето, че саморъчното завещание е строго формален акт и за действителността му е необходимо да се спазят всички реквизити по чл. 25 ЗН - да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа означение на датата, когато е съставено, и да е подписано от него, като подписът се поставя след завещателните разпореждания. Датата на съставяне е съществен елемент от съдържанието на завещанието, тъй като въз основа на нея се извършва преценка за поредността на няколко последователни завещания, за последиците от отменяване на някое от тях, както и за наличие на завещателна дееспособност на автора му към момента на извършване на разпореждането. Ако в завещанието са посочени две дати, независимо от причината за това /умишлено или поради пропуск/, предписаната от закона форма е опорочена и това има за последица нищожност на саморъчното завещание, освен ако в текста му се съдържат данни, позволяващи извод, че двете дати сочат съответно началото и края на съставянето му. В последния от цитираните съдебни актове е посочено, че при задължително изискване саморъчното завещание да съдържа означение на датата, на която е съставено, вписването на две различни дати, представлява съществен порок на формата, който не може да бъде преодолян чрез тълкуване. Съдът не може да предполага по какви причини завещателят е посочил в саморъчното завещание различни дати на неговото съставяне. От значение за валидността на завещанието е обективното му съответствие с предписаната от закона /чл. 25, ал. 1 ЗН/ форма, която е форма за действителност, а не за доказване. Правната характеристика и спецификите на саморъчното завещание налагат стриктно тълкуване и прилагане на тази норма, за да се обезпечи правната сигурност и да се постигнат целите на закона. Обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение са в съответствие с тази съдебна практика. Цитираните в изложението към касационната жалба съдебни актове са относими към датата на изготвяне на завещанието като негов реквизит, която следва да е обозначена при съставянето му, т.е. следва да бъде елемент от текстовото съдържание, преди подписа. Разрешаването на въпроса за мястото на датата по различен начин от възприетия в обжалваното въззивно решение /действително, от текста на завещанието се установява, че датата „12.01.2013 г.“ не е поставена след подписа/, не може да доведе до различен резултат от изхода на спора, предвид наличието на две дати в текста на завещанието. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателите трябва да заплатят на ответника по касация направените разноски, възлизащи на 1 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение